ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Крис Захариев: „Ние не сме бъдещето, ние сме настоящето, затова останах“

Крис Захариев: „Ние не сме бъдещето, ние сме настоящето, затова останах“

Снимките са от снимачната площадка на филма "Див чесън"

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Откри ли си някое любимо място из всички тези села, които обиколихте?

Крис: Във всеки район на България имаше хора, които ме изумяваха с историите си. Когато продължавам да пътувам и до ден днешен, и да си говоря с тях, се убеждавам колко гостоприемни са българите. Когато търсихме локациите за „Див чесън“, конкретно за къщата на бабата обикаляхме Искърското дефиле и се спирахме пред къщи на непознати хора. Когато видях тази на една баба, която в момента живее там (и където после снимахме), отидох, говорих с нея, тя извади една кутия с бонбони и каза: „Разбира се, че ще ви помогна, можете да снимате, няма проблем“Това са хора, които не те познават, но са готови да ти помогнат. Малко преди това пък пътувахме с родителите ми из Родопите семейно и спираме на някакъв залез в някакво родопско село пред една гора. Вадя аз телефона да снимам и от къщата пред нас излиза някакъв човек, който мислех, че ще започне да ни се кара, а той просто се усмихна и каза: „Искате ли да ви почерпя, имате ли нужда от нещо?“. Преборих се с някои предразсъдъци.

Кои други твои лични митове се развенчаха?

Крис: По принцип Северозападна България се води като най-бедния район, но когато ние пътувахме тогава, не успяхме да видим някаква разлика – нито в начина, по който живееха хората, нито в нещата, които те имаха. Даже имаше едни от най-хубавите пътища между селата. Това беше един от митовете, че там е мизерно и бедно. Но поне ние не го видяхме така с героите, които срещнахме.

Успяхте ли да се изгубите?

Крис: Да, даже има доста истории, които не успяхме да включим в епизодите, защото нямаше как да ги снимаме. Ние наистина всички дни, освен първите два, не използвахме GPS и си го забранихме. Използвахме само карти и питахме хора. Отделно не знаехме къде ще спим и какво ще правим, с изключение на две-три места, където знаехме, че приятели имат баба и дядо. И ако нещо се случи, можем да отидем там. Всичко друго беше "накъдето ни духне вятъра".

Вярно е тогава това клише, че понякога трябва да се изгубиш, за да се намериш отново?

Крис: Да, определено да излезеш от зоната си на комфорт, е огромно предизвикателство, но това по някакъв начин ти помага да опознаеш себе си и да се видиш такъв, какъвто си. Едно губене помага на човек да се намери.

И сега Австралия?

Крис: Беше неочаквано, не знам дори как ми дадоха виза, защото не успях да си пратя всички документи. Отивам на една много интересна криейтив конфренция.

Коя е точката, до която искаш да стигнеш?

Крис: Много бих искал да се изгубя из Балканите. Може би има потенциал за един втори сезон на „Да се изгубиш нарочно“. Това е нещо, което се опитвам да задвижа, но в момента те са ми много интересни.

Кой е последният филм, който много те впечатли?

Крис: Аз много харесвам документално кино и гледах един невероятен американски документален филм – Won't you be my neighbor. Става въпрос за Фред Роджърс, който е имал детско предаване в Щатите между 60-те и 90-те години. Във филма се разказва за неговия характер и как е комуникирал едни сериозни теми, с които децата са се сблъсквали, и то по един много деликатен начин. Имал е невероятна любов към децата. Сега ще има и игрален филм с Том Ханкс. Но документалният филм е великолепен. Плаках на него. Това е критерият за хубав филм за мен.

Има ли режисьори, от които се учиш?

Крис: Изключително любим ми е Уес Андерсън заради начина, по който изглежда всеки един негов кадър и заради начина, по който той изгражда декорите си и мизансцена. Цялостното усещане, което е все едно гледаш театър, но по-интересно. Има и други режисьори, като Кристофър Нолън, на които пък толкова им се възхищавам на начина, по който карат зрителите да довършват историята. В момента гледам всякакво кино и си правя маратон, в който гледам всеки един филм победител от Оскарите – от 1928-а до днес. Вече съм на 1996-а година, предстои ми да гледам „Английският пациент“. Последно беше „Смело сърце“ на Мел Гибсън. Класики, които по някакви причини не съм гледал. Светът на киното още е нов и вълнуващ за мен.

С него ли ще е свързана и следващата мечта?

Крис: Надявам се. Сега започваме да пращаме „Див чесън“ по различни фестивали и ми се иска да достигне до аудитория не толкова, за да вземе награди, а за да предаде посланието си за свобода, за нов шанс, за глътка свеж въздух на фона на голяма част от киното, която е депресираща и потискаща, включително и голяма част от българското кино.

 

Фотографър Димитър Караниколов и умението да пътуваш с еднопосочен билет

 

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...