След дълги години живот в Париж сред много интересни хора и събития, Люба Христова се завръща в България и създава едно от първите у нас работни пространства за споделено ползване – SOHO. За нея то се явява и като пресечна точка на многобройни мечти, идеи и вдъхновения. И съвсем логично, любимият й градски маршрут често я отвежда до зелената му къщичка в компанията на вярното куче – голдън ретривъра Роя.
Вижте какво още ни сподели Люба за себе си, за новите идеи, които предстои да реализира и за трудностите, които е срещала по пътя, следвайки мечтите си.
Ако трябва да улесниш човек, който не те познава, коя е Люба Христова? Представи ни се накратко.
Малка, с рошави къдрици, пращяща от енергия, идеи и мечти. Обича да обича и много обича. Неделима част от кучето си, голдън ретривъра Роя (от фарси - “мечта”). Желае и опитва да се занимава паралелно със стотици разнородни неща и по възможност да е на поне толкова места, за да не би случайно да й стане скучно. Някои се получават, по други се налагат повечко усилия, но упоритостта възнаграждава. Може да се говори доста по въпроса, но най-приятно би й било просто да се запознае с теб, понеже е доста общителна и й харесва да контактува и с хора.
Как се роди идеята за SOHO? Трудно ли беше в началото и какво се промени с времето?
Разграничим момент на раждане по-скоро не може да бъде определен. Идеята е съвкупност от останалите ми идеи, интереси и мечти още от мъничка. По-конкретни форми възприе след работата ми в подобно пространство (но не “коуъркинг”, ами просто офис на консултантска фирма) в Париж, сходен проект в София и интересен обрат на 180 градуса в живота ми. Но това е едва обвивката.[[quote:0]]След отварянето на вратите, SOHO си заживя собствен живот, който естествено се променя и еволюира. Трудното начало бе повече от компенсирано от лекотата на развитие след достигане на критична маса на общността, която е и душата му. Като всеки влак, си намери пътниците, които правят пътешествието все по-цветно и чудно. Екипът, разбира се, е най-централното. Имаше известни промени, докато и самото SOHO се донагласяше, като всеки един човек остави отпечатъка си. Сега ми харесва да вярвам, че сме се намерили със своите си хора, с които да развиваме заедно пространството ни. Щастлива съм, че придобиваме все по-космополитни и артистични краски. Въобще, културата и изкуствата естествено станаха лайтмотивът на SOHO.
Какво не знаем за SOHO?
Неведнъж сме споделяли намерението си за създаване на SoBAR, така че може би не това е нещото, с което може да ви изненадаме. “Най-топлият” сладкиш от фурната ни е инициативата SoART. Тя цели доразвиването и поддържане на устойчиво плодородно и динамично културно поле, пресечна точка за изява и взаимодействие на творци с публиката и помежду им. Иска ни се допълнително да усъвършенстваме и професионализираме вече създадената културна платформа и да я дигитализираме с цел достигане до по-широка публика. Онлайн платформата е замислена като интерактивна галерия, в която да излагаме всички артисти, “физически” минали през SOHO под формата на изложба, арт базар или друг по-специфичен формат. По този начин за творчеството им няма да съществуват физически ограничения и ще може то да достига и до другия край на света.[[more]]Какво още ви се ще да направите?
Да променим света към по-хубаво! Това – със сигурност, но по-конкретно ни се иска да не спираме да еволюираме и след като изпипаме някой подпроект, веднага да захващаме следващия. Тоест да не се задоволяваме с вече постигнатото, а да сме жив организъм, който перманентно търси да се подобрява. Признаваме, че след SoART и SoBAR не знаем накъде ще ни отнесе течението, но пък и това му е хубавото – да се изненадваме.
Според теб какво пропускаме, какво можем да добавим, за да подобрим още „вкуса” и визията на “Момичетата от града”?
Можете да допълните калейдоскопа, който сте създали, с лесно използваем календар за интересни културни събития.
Кога разбра, че си хубава?
Ами май така съм си се възприемала от малка, понеже мама е прекрасна, а аз поне донякъде приличам на нея. Да, нека натоварим нея с вината, за да не излезе, че съм егоцентрична...
Кой е любимият ти градски маршрут?
Най-любимият ми градски маршрут е този в Париж от вкъщи до университета. Минава през Лувъра, дървения мост на изкуствата, фонтана Сен Мишел – и така до площадчето на Сорбоната. В София пак е от вкъщи, но до SOHO. Особено когато е слънчево, което е почти винаги. (Харесва ми да си фантазирам, че имаме нещо общо с бога на дъжда на Дъглас Адамс, който обаче не знае, че е такъв, но за сметка на това различава над 200 вида форми на дъжд, които го следват неизменно всеки един момент от живота му.)[[quote:1]]С Роя излизаме по Солунска през малката градинка до “Ангел Кънчев” с кръгообразен паваж и чешма по средата. Аз предимно бързам, а тя се опитва да ме изнуди да си играем с пръчки. След уюта на зеленото кътче по тази улица другите ни любими местенца са зоомагазинът преди “Славейков” и книжарничката след него, откъдето честичко се поглезваме. До градинката пред Народния театър минаваме набързо и там пак става специално. Мотаем се по алеите, като Роя предимно ги минава на търкало през тревата. Прехвърляме се в градинката зад Националната галерия, за да се озовем на симпатичните стъпала на ул. “Малко Търново”. След “Дондуков” на “Веслец” се спираме за някоя вкусотийка във “Фабрика Дъга” и с няколко подскока сме си в любимата зелена къщичка.
Къде е у дома? Колко често се прибираш там?
У дома е там, където се чувствам свойски и спокойно. Където в пълно спокойствие кучето ми може да се катери и да спи на дивана, аз мога безобразно да разхвърлям и в редки моменти педантично да подреждам дрехи, спортна екипировка, кучешки принадлежности и безброй джвъчки, където е орхидеята ми и почти никога няма нищо за ядене, но пък е пълно с бутилки вино, кучешка храна и чай. Във второто ми у дома – любимата зелена къщичка, липсват само дрехите и орхидеята (понеже тя е единствена и неповторима). Тоест почти перманентно съм си у дома, понеже и работното ми място си е вкъщи, така че остават само случаите, в които пътешествам.
Разкажи ни приказка за лека нощ, моля!
Напоследък при мен вкъщи понякога се отбива малкият дебел крал Декември Втори, който на ръст е почти колкото показалец и е толкова дебел, че мъничката червена кадифена мантия с плътна бяла хермелинова подплата не може да се закопчае на корема му.
Кралят обича желирани мечета. Когато си похапва някое, го хваща с две ръце, за да го задържи. Въпреки това едва го повдига, тъй като едно-едничко желирано мече е почти на половината на краля. Той забива зъби в мекото мечешко желе и отхапва големи късове, като междувременно пита каквото винаги ме пита:
– Ще ми разкажеш ли нещо за твоята страна?
Когато дойде за пръв път, подхванах:
– При нас хората се раждат малки и после растат и растат, понякога стават колкото баскетболист. Накрая отново се посмаляват. После идва смъртта и те изчезват.
– Не е логично – заяви малкият крал и отхапа дясната лапа на мечето. – Защо в началото да не са големи, после да се смаляват и смаляват и накрая да изчезнат – просто защото вече са невидими?
– Мисля, че Федералният съюз на погребалните агенти ще е против – отвърнах аз.
– Но при нас е така! – рече кралят. – Веднъж моят баща крал Декември Първи стана толкова малък, че на сутринта слугата му не можа да го намери в леглото. Още същия ден бях провъзгласен за крал.
– Да, но как можеш да се родиш голям? – попитах аз. – Нали някой те носи преди това в корема си, а майката не може да е по-малка от бебето!
– В корема ли? – каза Декември. – Ха-ха! Една сутрин се събудих в леглото и след това отидох на работа в службата за принцове, ей така. Да те носят в корем ли? Глупости! Събуждаш се и се започва.
– А как попадаш в леглото? – запитах аз.
– Почакай – рече кралят, - мисля, че... че един крал и една кралица... хм... как... беше? ... Забравил съм. Беше много хубаво, това помня.
(Откъс от “Малкият крал Декември” на Аксел Хаке)
