Десислава е момиче, което обича думите – да преоткрива и скрива в тях себе си и всичко. Започва да ги записва, за да не пропусне някой нов ред, многоточие или отклонение. Има и блог - Desita By The Way, където да ги откриете. Обича също цветя (в градини), френски прозорци, океан, чай, малини, цвят екрю и вино. И да пътува много обича. Отбелязва синхроничностите по пътя си и така е сигурна в посоката. Има всичко, за което е мечтала, но не спира, за да научи и детето си. За безброй други неща се учи от него, в движение.
Коя е Десислава Найденова-Вичева тук и сега?
Накратко Деси, която стремително търси и от време на време намира себе си и разни други неща. Деси, която има много мечти в бъдеще време, защото именно те рисуват многоточията.
Как стана блогър?
Не бих казала случайно, защото съм убедена, че случайни неща няма. През последните 1-2 години ми се въртеше идеята, но не я бях избистрила напълно. Всичко започна с няколко публикации в „Момичетата от града“, блогът се появи впоследствие, като в началото беше за лично ползване.
Какво ти носи писането?
Винаги съм обичала да пиша. Не съм го правила непрекъснато - напротив, имаше дълги паузи. Писането ме приближава до моя център. То е страст, себеизразяване, споделяне, спасение, бягство, моето най-лично пространство.
Кой те чете?
Иска ми се да мисля, че текстовете ми достигат до този, до когото трябва. Нали ви се е случвало да откриете себе си в чужд текст, и то в специфичен момент? Когато някой друг е разказал вашите мисли, емоции и прозрения, като преди това ги е облякъл в думи по начин, по-съвършен дори и от вашия собствен. Когато думите докосват. Мисля, че това се получи с „Ефектът на пеперудата“ и „Парадокс“.
Вярваш ли, че качествените блогове променят средата, в която живеем, по някакъв начин?
Интересен въпрос. Въпросите винаги провокират търсене, а хората все по-рядко си задават въпроси, за съжаление. Средата, в която живеем, би се променила, ако се променят хората.
Преди време бях гледала филм за един писател, чиито истории и герои оживяваха. По-точно той написа книга, а героинята му се превърна в човек от плът и кръв и стана негова приятелка. Той пишеше за това, което желае да изживее с нея, и то се материализираше, докато нещата накрая не излязоха извън контрол. Убедена съм, че в известен смисъл с думи може да се създава реалност. Затова е важно какви думи подбираме. Пишещият носи отговорност.
Интелигентните, качествени и динамично развиващи се блогове със сигурност формират вкусове и тенденции. Когато, имайки трибуна, можеш да предложиш алтернатива и в същото време си поставил пред себе си и пред аудиторията си най-високи критерии за качество, с които не си позволяваш да правиш компромиси, следва да очакваш промени в положителна, градивна посока. А дали това наистина ще се случи, само времето ще покаже.
Моят блог все още е бебе и засега се справя добре, променяйки моята среда. В някакъв момент може да е променил или да промени мъничко и нечия друга лична среда. Понякога това е достатъчно. Това е моят начин в настоящия отрязък от време.
За какво мечтаеш да пишеш?
За впечатленията си от различни кътчета по света.
Кои са блогърите, които следиш?
Следя блога на моя съпруг Diamond Ray, блога на Боян Атанасов за кино, един кулинарен блог Tony’s Happy Kitchen, три видео блога - Loving Kaia, SarahBethYoga и AnnieJaffrey, и разбира се, „Момичетата от града“.
Къде е у дома? Колко често се прибираш там?
Тук се сещам за един цитат от Каръл Шийлдс (американска писателка, носител на наградата Пулицър за литература, прекарала по-голямата част от живота си в Канада… превеждах няколко нейни разказа за дипломната си работа). „Домът е там, където е сърцето ми.“ В тази връзка, когато следваш сърцето си, няма как да се изгубиш, нали? Също така, у дома е някъде, където можеш да бъдеш себе си, нито повече, нито по-малко. Навсякъде, където усещаш уют, хармония и трепет.
Разкажи ни една приказка...
Наричам дъщеря си Приказка... :) Последното нещо, което тя ми разказа, е как ще си хване звезда: ще се научи да лети мнооого нависоко или ще си направи голяяяма стълба. А аз като дете исках да си хвана светулка и да я затворя в буркан... Разликата в мащабите е пренебрежима с оглед на това, че незначителни мечти няма, особено сред детските – там, където си свободен да избираш дали да виждаш светулките като танцуващи звезди или звездите като рояк от буболечки. Повечето приказки, макар според някои да са бягство от действителността, носят и посланието, че няма непостижими мечти. [[more]] Имало едно време едно момиче, което живеело с идеята (своя или чужда, не е ясно), че е героиня в приказка. Влизало ту в една, ту в друга роля, превъртало сюжетите един след друг, докато не си дало сметка, че използва само готови форми и шаблони. Тогава взело едно от най-смелите и неочаквани решения в живота си – да изостави удобството на приказката, в която било вписвано, за да потърси себе си и всичко, което някога е искало да разбере. Спряло да следва и започнало да създава. Хепиенд няма, защото историята е с отворен финал. Многоточието при всички случаи е от жизненоважно значение...
