Днес в рубриката ни с любими блогъри ви представяме прекрасната Гери, която е автор на "Градината на слънцето". Следим я още от времето, когато блогът носеше името Avocett, тя беше на по-малко от 18 години, а ние искрено се удивлявахме как едно дете може да носи толкова много мъдрост в себе си. Всъщност ни е трудно да намерим най-точните думи за Гери, така че ви предлагаме да не губим повече време и да се запознаете с нея и нейния свят от първо лице.
Коя е Гергана Даскалова тук и сега?
Еколог, любител на думите и снимките, градинар, мераклия в поне десетина области (варене на буркани, селски ремонти, птици и природознание, рисуване, статистика и програмиране, образование). Харесва ми словосъчетанието "разказвач на истории" – искам да съм добър разказвач на още по-добри истории, било то научни или житейски – да напомням за свидните истории от миналото и да давам началото на нови.
Как стана блогър? [[quote:0]] За първи път се замислям за себе си като "блогър" – а имам блог от 8 години! Написах първата си публикация, след като с дядо ми чакахме да видим къдроглави пеликани на язовир Конуш – тогава бях на 14, обичах да снимам и, предполагам, съм изпитвала потребност да споделя с някого колко точно големи бели чапли съм видяла (две, за интересуващите се). По-късно се запалих по правенето на картички, харесваше ми да подреждам снимките си и да ги имам организирани по дати или теми. Постепенно думите се увеличиха за сметка на снимките, а аз намерих вдъхновение, утеха и мотивация в писането. Много неща се промениха в живота ми, откакто берях дерт, че не съм виждала морски орел (и все още не съм, пусти орел!), и оплаквах падналата ми оранжерия за домати. Понякога ме е страх да не загубя частицата от себе си, която е едновременно наивна и смела, която се усмихва през сълзи и все има списък с поне 54 задачи, които се надяваше да свърши вчера. А така, макар и да ми се случва да се губя насред разни премеждия, тази ми същност си остава запазена някъде там, измежду снимките и думите. Не мисля за себе си като за блогър, просто обожавам историите – да ги чета, пиша или споделям – и се надявам да създам за себе си живот, пълен с добри истории.
Кой те чете?
Мама! И баба, като й разпечатаме публикациите. Извън семейния кръг, предполагам хора, които припознават себе си или близките си в историите ми за селата, живота в чужбина, градинарството, птиците, семейството. Аз самата чета лични блогове за вдъхновение или утеха, когато се чувствам самотна, като за най-очарователни намирам вярата и страстта, независимо в какво или към какво, стига да е добро. Надявам се, че ме четат хора с големи мечти, още по-големи сърца (за да събират и мечтите, и мислите, и грижите към околните); хора, които искат да са щастливи и работят по въпроса – не заради друго, просто по принцип се надявам, че има много такива хора, и си отдъхвам, като чета ведрите им коментари.
Кои са блогърите, които самата ти следиш?
Блоговете, които следя, се променят според периода, но тези, които са се запазили през годините, независимо дали правя картички или компот от праскови, са личните блогове с истински истории – LaMartinia, Разпилени парченца... Сега чета и няколко блога на докторанти и лектори (например Dynamic Ecology, Ecology Bits, Scientist Sees Squirrel, Tundra Ecology Lab и Small Pond Science). Харесвам публикации за научния живот и стремежите към по-добро образование – с по-малко всяване на страх и повече вдъхновение.
Вярваш ли, че качествените блогове променят средата, в която живеем, по някакъв начин?
Вярвам, че добрите хора променят света, а как точно го постигат и дали желаят да споделят преживяванията си, е въпрос на личен избор. Някои от тях ще изберат блога, други ще поемат по различен път – за мен по-скоро е важно да не губим вяра, че светът е пълен с хора, стремящи се към добро, пък как точно се намираме – по блогове, фейсбук или на улицата – са подробности. Любимото ми нещо в думите и историите е силата им да показват хубавото и стойностното в живота така, че да докосват, да заличават болки и да проправят път напред. Такива истории се срещат навсякъде, напоследък и по блогове.
За какво още искаш да пишеш? [[quote:1]] За наука! Екология, по-точно. За изоставените земи в Източна Европа и как това влияе на хората и природата. За това, колко са важни учителите, за моите стремежи да бъда от преподавателите, които вдъхват вяра в мечтите. Искам да мога да пиша за всичко, понеже така се чувствам по-пряма със самата себе си – сега има неща, за които не бих писала, понеже още не съм готова да си призная, че може би съм сгрешила, че съм вярвала напразно, че едни мечти ще си останат завинаги в миналото. Искам някой ден да мога да напиша, че съм сгрешила и все пак всичко е наред.
Какво е необходимо на един блогър, за да сътвори вдъхновяващи снимки като твоите?
Аз самата не взимам снимането много насериозно, просто искам да запазя частица от днес за утре – за тогава, когато ще имам нужда да си припомня нечия усмивка, да споделя с приятелите ми там какъв е животът тук, да се почувствам спокойна. За мен вдъхновяващи са тези снимки, които показват истински моменти, а те обикновено се случват когато сме по-съсредоточени върху самите моменти, отколкото върху това с какво и как снимаме. И все пак, обожавам снимки на хора/птици/растения със слънчеви лъчи, осветяващи силуетите им, и имам навика да лягам на земята и да се катеря по маси/дървета/покриви за по-добри гледни точки.
Завършила си специалност "Екология и науки за околната среда" в Единбургския университет. Как това промени светогледа ти и начина ти на живот?
Лекциите, упражненията, докладите и най-вече добрите лектори успяха да изтрият горчивината, останала от училищните ми години, дадоха ми вдъхновение, сила и вяра в мечтите ми. Разбрах колко много ми харесва академичната среда – толкова много възможности да се учиш, да пишеш, да споделяш! Сега чета повече, мечтая по-смело, по-лесно намирам причини за ежедневна радост – вчера примерно събирах данни за любовните танци на едни пойни птички, видях гущер със син език, обсъждах ефективни начини за споделяне на научни сведения, а след това до късно четох съвети за преподаване. Чувствам се щастлива, че имам цел; знам, че искам да стана учител и съм много благодарна за възможността да се уча. Обичам моментите, когато съм се унесла в анализи, които считам за важни (например как да запазим биоразнообразието по земеделските земи), когато слушам весели песни и писането ми спори, когато не мога да не възкликна "Ехаааа" при вида на прелитащ над мен орел... Моментите, когато учениците ми се изправят пред голяма публика и разказват за градината ни (и богатата реколта от марули), когато после идват да ми благодарят – тогава за момент си отдъхвам (понеже по принцип съм си бая припряна), че вече съм и учен, и учител. Сега остава само да се старая да не спирам да се уча, да задобрявам, да пробвам нови неща, да не ме е страх – да съм смела и в науката, и в живота.
В момента си в Австралия, а след това накъде?
Засега планът ми е да се върна в Единбург за половин година, за да преподавам статистика и програмиране за еколози и да събера опит като асистент, общо взето не ми харесва да съм дълго далече от университет и възможност за учене. После ще кандидатствам за експедиция в арктическа Канада, а някъде измежду тези ми занимания се надявам да разчистя двора на село от дивия орех, който е превзел всичко, да кандидатствам за докторантура... вероятно в Австралия. Но, докато мога да кандидатствам, ще мине време, та кой знае какво ще се случи дотогава. Искам да намеря правилното място за докторантурата и да усетя, че наистина имам живот някъде, без той да е разпокъсан от постоянно заминаване и връщане. [[quote:2]] Къде е у дома? Колко често се прибираш там?
Преди бих казала на село, близо до семейството ми, без да се замислям. Сега се опитвам да се науча да си нося дома със себе си, където и да отивам по света, понеже иначе чувството за липса краде прекалено много от свободата ми. И все пак, като отключвам пътната врата на село, съм особено щастлива и спокойна, а най обичам да заспивам, когато под прозореца ми пеят щурци и се разхождат таралежи. Мечтая си за време, когато ще съм лектор, примерно в Австралия, но ще правя проучванията си в България, и ще мога да живея на село за няколко месеца от годината. Но къщите и градините, където и да са, дори и по селата, където е пълно с толкова много истории, са дом, когато са споделени, когато пазят не само спомени, но и трепетно очакване на бъдещето. Колко често се прибирам у дома – предвид колко често се чувствам самотна, може би не достатъчно. Но самота чувствам и в България, дори и на село, така че по-скоро трябва да променя нещо в себе си, че да мога да създавам дом на всяка спирка по пътя.
