От днес можете да следите прекрасната Мария от блога Mama Ninja и в Момичетата от града. Навярно си спомняте как преди време тя разбуни духовете на позадрямалото ни общество със статията си "Как Вълчо изяде ол инклузива". Блогърството Мария съвместява с професията на родител, преводач и с грижата за хармоничния си дом. Ако сте били вече в нейния свят, най-вероятно сте открили колко искрена, емоционална и позитивна е винаги тя. За раждането на Mama Ninja, за родителството, за малките неща, които са извор на щастието, разказва Мария.
Коя е Мария Пеева тук и сега?
Тук и сега Мария пече баница за четирима младежи (които иначе имат безобразно различна възраст, интереси, драми и вълнения, но поне баница обичат всички), превежда може би най-добрия и смислен фантастичен филм, който някога е гледала, едно кученце й се катери по чехлите и пада по гръб на пода, смешно размахало крачета, пералнята й свири, че е готова и е крайно време да стане от компютъра, а едно малко гласче в главата й напомня срамежливо, но упорито, че днес задължително трябва да намери малко време да си оправи маникюра. [[quote:0]]А вече по-общо съм мама, преводач, домакиня, блогър. Единият ми син дълго време ме мислеше за готвачка, другият вярва, че ще стана писателка, най-големият планира да ме направи баба съвсем скоро, а най-малкият все още е убеден, че съм най-добрата и красива жена на света. Мъжът ми впрочем също мисли така, моля никой да не му отваря очите.
Как стана блогър?
Откакто се помня, обичам да разказвам, да споделям, да разсмивам, да общувам. Може би отдавна трябваше да направя този блог, но всъщност идеята дойде от приятелките ми и от момчетата. Когато ми го подхвърляха, първоначално го приемах на шега, после големият ми син предложи да помогне с практическата част и блогът стартира. Само преди шест месеца всъщност. Признавам си, че все още не мога да повярвам, че е толкова популярен. Уча се в движение и много се забавлявам.
Блогът е моят начин да изкарам от себе си всичко, което ме вълнува – и хубавото, и лошото, да се погледна отстрани, понякога да се харесам, понякога да смръщя вежди. Много е особено чувството да пишеш някоя история и изведнъж да осъзнаеш как изводите, които ти самата си правиш, всъщност те изненадват. Усетих го много силно в един разказ за пубертета на големия ми син. Исках да споделя как той ни е лъгал и крил от нас разни свои дребни прегрешения, а изведнъж се оказа, че всъщност описвам собствените си пропуски и грешки като родител.
Кой те чете?
Читателите ми са момичета и момчета като мен – които обичат да се усмихват на живота, да намират нещо хубаво, някакъв смисъл и в трудните ситуации, да изживяват всеки момент пълноценно. Някои хора обичат да живеят бързо, други предпочитат да живеят бавно. Аз обичам да живея пъстро, емоционално, чувствено, да осмислям всичко, което се случва, и да го оставям да попие в душата ми и да я оцвети.
Читателите ми споделят тази необходимост да се потопят дълбоко във всеки миг, ден, етап от живота си, не просто да се плъзнат по него в очакване на следващия. Моите истории всъщност са съвсем обикновени случки от ежедневието, но погледът ми към тях е по-емоционален. Очевидно читателите ми търсят точно тази гледна точка и тя им допада. Получавам доста съобщения от читатели и винаги имам чувството, че ако ги познавах на живо, щяхме да сме добри приятели.
С какво твоят блог е по-различен от останалите?
Всеки блог е различен от останалите, просто защото авторът е различен. Когато човек е искрен, когато споделя от сърце, а не повтаря чужди заучени мисли и поучения, няма как да не е различен. В моя блог никога не търся актуални събития и популярни теми. Пиша за това, което ме вълнува, споделям своето мнение, разказвам нещо, което ме е трогнало, разсмяло или разтърсило. Когато публикувам разказ на гостуващ автор, държа темата да е близка до мен, да ме засяга по някакъв начин. Според мен блогърът трябва да пише преди всичко за себе си, от вътрешна необходимост, а не за да гони популярност. Приятно е да те четат много хора, но поне за мен е далеч по-важно качеството на читателите ми, а не количеството. [[quote:1]]Какво е да си родител в България?
Никога не съм била родител извън България, така че не знам дали мога да дам обективно мнение. Със сигурност обаче има много неща, които бих искала държавата да направи за децата ни, не само за моите, за всички наши деца. Има много, много какво да се желае в здравеопазването, в образованието, в безопасността, в качеството на живота на децата ни. И макар да сме европейска държава, не сме достигнали желаното ниво, затова родителят в България търси всякакви начини да компенсира това, което държавата не осигурява на децата.
Плаща за допълнителни уроци, частни училища, частни лекари, превръща се в личен шофьор на децата, защото се страхува да ги пусне с градски транспорт. Води битки за безопасни детски площадки, за адекватна грижа за дечицата в неравностойно положение, за достатъчно детски градини, за ремонт на училищните сгради, за да прогони дилърите пред училищата, за да предотврати детската престъпност, агресията в училище и опасното шофиране. Изобщо да си родител в България, освен обичайните родителски задължения, изглежда включва и ангажираност с един куп проблеми, които държавата би трябвало да реши чрез институциите и механизмите си.
На какво искаш да научиш децата си?
Искам да ги науча да са добри хора, да мечтаят и да сбъдват мечтите си, да се радват на живота, без да затварят очи и за лошото, и за хубавото. И да умеят да обичат, може би последното е най-важното. Ние, родителите, учим децата на какво ли не, но невинаги се сещаме, че да обичаш, да правиш жертви за някого, да носиш радост на любим човек, също е умение. Преди няколко дни с моя съпруг водихме важен разговор с един от синовете ни точно на такава тема – как понякога човек трябва да е готов да пожертва някое свое желание, за да достави радост на този, когото обича. Сега е някак модерно да учим децата на егоизъм, но аз не мисля, че човек може да е щастлив сам със себе си, егоцентрично и самоцелно. Ние имаме нужда от общество, от приятели, от семейство, за да сме щастливи. И умението да обичаш всъщност носи много повече щастие и удовлетворение, отколкото примерно умението да свириш на пиано или да говориш немски (не че имам против пианото и немския). [[quote:2]]Но ние сме готови да отделим много време и средства за уроци по пиано или немски, а рядко намираме удобен случай да поговорим с децата си за обичта, за това какво означава да имаш връзка, да създадеш семейство, да носиш отговорност и за други хора. Да, личният пример е определящ, но мисля, че всеки родител трябва да отделя време и да разговаря с децата си по тези въпроси. Да насочва вниманието им към житейски ситуации, към разни дреболии в ежедневието, които са малки, но значими проявления на обичта. Така децата ще се научат да ги ценят и на свой ред да ги правят.
Кои са блогърите, които лично ти следиш?
Сега ще излезе като реверанс, но вие сте един от любимите ми блогове. Задължително следя Danybon, забавлявам се с Майко мила!. Чета и доста чуждестранни блогове на най-различни теми. Ако Мая Анджелоу и Мария Монтесори имаха блогове, мисля, че щях да съм им върла фенка.
Вярваш ли, че качествените блогове променят средата, в която живеем, по някакъв начин?
"Перото е по-силно от меча". Е, в наше време – клавиатурата. Да, определено мисля, че блоговете могат да променят средата и начина ни на живот. Отговорността на блогъра е огромна и омразата не бива да е сред посланията му, независимо дали тематиката му е политическа, здравна или женска. Поне това е моето убеждение. Медиите насъскват хората достатъчно един срещу друг. Поне блогърите могат да дадат пример с толерантност и добро възпитание.
За какво мечтаеш?
Вероятно всички ще ми се смеят, но много си мечтая някой ден да имам внучка и поне веднъж в живота си да водя момиченце на балет, да връзвам панделки и да купувам рокли. Освен това мечтая да довърша книгата, по която работя, и да намеря издателство, което да я хареса, за да стигне до читателите и на хартия.
Къде е у дома? Колко често се прибираш там?
У дома е там, където е семейството ми. Знам, че някой ден момчетата ще пораснат, ето най-големият вече се ожени, живее отделно, преди това поживя две години в Англия, далеч от нас. Но всички те са постоянно с мен, сърцето ми е изпълнено с хиляди случки, разговори, прегръдки, караници, спорове и помирения, усмивки и сълзи. Домът ми е тук и е винаги пълен – с деца, кучета, смях и най-вече обич. В момента вече и с почти изгоряла баница, така че мисля да приключвам. :-)
