Мила е журналист и блогър. Влюбена е в града и кръщава първия си блог на улицата, на която е преминало детството й. Създава блога "Солунска" 16, за да има място, което да съхранява думите й и ехото от тях. Вторият блог, в който Мила пише, е Eat Travel Loove. За нея и фотографа Красимир Андонов той е много повече от проект. Това е начин на живот и начин на летене. 

А след тази кратка интродукция е време да ви отведем във вдъхновяващия свят на Мила, където ни се иска да останем за по-дълго.

Коя е Мила Иванова тук и сега?

Как искам някой друг да ми отговори на този въпрос. Все още представям себе си като „журналист“. Не смея да употребя друга дума и сигурно никога няма да се осмеля. Аз и в това определение мисля, че се изсилвам. Когато синът ми знаеше само няколко думи и го питаха какво работи мама, той отговаряше: „Мама пише“. И май точно това е Мила – една мама, която пише. Пише в две списания и в един сайт, пише в двата си блога, пише кулинарни случки в кухнята си, пътешественически – в колата си, любовни – в сънищата си, а отскоро се учи да пише и киносценарии.

Как стана блогър?

Макар да следвам латинската сентенция Nulla dies sine linea - „Нито ден без ред“, не съм графоман. Напротив. Важните за мен неща ги пиша трудно. И бавно. И са кратки. Но в момента, в който се понасъбраха дотолкова, че да почнат да се пилеят, реших да ги събирам в блог. Нещо като чекмедже в модерен вариант. Така създадох „Солунска“ 16. Не съм предполагала, че някой друг освен двама-трима приятели и група съветски учени ще го четат един ден...

Има нещо неземно в усещането, че вдъхновяваш някого. За пътуване, за храна, за любов или просто за да се усмихне.

С другия блог – Eat Travel Loove, беше различно. С фотографа и оператор Красимир Андонов пътувахме много и храната стана симпатична част от тези пътувания. Когато видях едно най-обикновено тирамису в буркан, снимано от него, не можах да повярвам, че това съм го приготвила аз. Краси е не просто най-добрият фотограф на България. Той превръща в красота всяко нещо, което докосва с обектива си. И ми е причинил такова количество вдъхновение, каквото някои хора не събират и за цял живот.

Един ден публикувахме снимка от наш пикник във Facebook и толкова много хора я харесаха, че решихме да опитаме пак, и после пак, и пак. Все ни питаха кога ще е следващият пикник, къде е това или онова красиво място, кога ще направим книга за нашите пътувания и храна... Помня как наша приятелка каза: „Нямам търпение да имате книга, в която да опишете пътуванията си, за да събера багажа и да тръгна по стъпките ви.“

Направихме Eat, Travel, Loove колкото заради себе си, толкова и заради другите хора. Тази работа не е чисто его, повярвайте. Има нещо неземно в усещането, че вдъхновяваш някого. За пътуване, за храна, за любов или просто за да се усмихне. Хората са жадни за вдъхновение. Което само по себе си беше силен стимулант за нашето летене :). 

Кой те чете?

Освен групата съветски учени ли?... Те оредяха последните години, предпочитат блогове ала „Направи си сам космически кораб“. Наистина не съм сигурна кой ме чете. Но предполагам, че са хора като мен. Предполагам, че са хора, на които не им се четат новинарски сайтове, не им се пишат хейтърски коментари. Които вместо да се нервират на задръстванията в центъра, се радват, че градът ни се строи и расте. Хора с колела. С палатки. С кучета и котки. С пътеводители. С шарени дрехи. С широко отворени очи. С усмивки. С влюбени глави.