Лица

Любимите ни блогъри: Христина от "Мястото на Кексо"

Ако вече сте попадали в "Мястото на Кексо", няма как да не сте се докоснали до света на едно момиче, чиято най-важна мисия е да обича.

Любимите ни блогъри: Христина от "Мястото на Кексо"

Днес в рубриката ни с любими блогъри ви представяме Христина. Ако вече сте попадали в "Мястото на Кексо", няма как да не сте се докоснали до света на едно момиче, чиято най-важна мисия е да обича. Тя се влюбва всяка сутрин, живее шумно, ненаситно и щастливо и не спира да усмихва себе си и другите. Прочетете какво ни споделя Христина за пътя си като блогър, за писането, за любовта, за мечтите...

Коя е Христина Стоянова-Манолова тук и сега? [[quote:0]] Такава, каквато бях тогава и нейде другаде. Дотук в шантавото ми съществуване на тая земя ме води знанието за търпението, усещането за написаното върху звездите, което може да променяме елегантно, и безрезервната надежда и увереност, че докато ние не се откажем, съдбата няма шанс. С две думи, налудничав оптимист, напластен с инфантилна вяра, добита от сбъднатото.

Как стана блогър?

По-скоро съм неукрепнал такъв. Има бая срички да изкажа още, преди да мога да отсека един ден пред децата си, че майка им някога е била отривист блогър. Иначе блогърските ми премеждия започнаха преди девет години, подкокоросани от предозирането ми с ноти.  По онова време се занимавах с музикален пиар и много ми се пишеше нещо за душата, тъгата и нейните хора, а не само прессъобщения за новите албуми на Бионсе и Джъстин Тимбърлейк.

Кой те чете?

Пъстри хора. Баби на калпазани, силни жени със слаби ангели, мъже със заядливо любопитство и меки сърца. Най-вероятно ме четат хора, които се откриват в пълното на думите ми. Иначе за какво им е да си губят времето в дебрите на "Мястото на Кексо". Има толкова по-вълшебни неща за правене.

Снимка: Мила Иванова

С какво твоят блог е по-различен от останалите?

Най-вероятно с това, че е миниатюрен и без никакво самозвано усещане, че наистина е блог. За мен това е виртуалната издънка на някогашния ми пубертетски дневник, който ревностно пазех от хищните очи на родителите си. За тях имах дубликат, в който споделях дребното на ежедневието и гнева ми срещу неразбирането от хората, чиито наследник съм. Държах го под леглото, защото знаех, че това е първото място, на което ще подирят някаква следа от моето тийнейджърско недоволство. Сигурна съм обаче, че са се домогвали и до най-съкровените ми житейски съзерцания, колкото и старателно да криех голямата тетрадка с дебели корици под една стара бъчва в избата.

Кои са блогърите, които лично ти следиш?

Не ме бива в тая работа със следенето. Спорадично хвърлям по някой поглед тук-там и то защото някой услужливо ми е предоставил линк към размишленията на някой друг. Макар повечето блогове да са общодостъпни, мисля, че трябва да бъдеш поканен в това пространство, да те посрещнат като скъп приятел, а ти вместо вино и домашни сладки, да занесеш способността си да пазиш съкровеното.


Вярваш ли, че качествените блогове променят средата, в която живеем, по някакъв начин?

Вярвам, че всичко, което идва от доброто на сърцето, променя.

За какво не би писала никога?

Не бих писала за хейтъри, за глупави и нагли хора. За дребното на битието, за суетнята на суетата, за нещо, в което не се разпознавам.

А винаги?

Винаги за любов. Вярвам, че тя е единственото задължително нещо, което трябва да е заложено в нашата ДНК.

За какво мечтаеш?

Мечтая да продължавам да имам това вихрушие в живота, да се събуждам с усмивка за новото, с ласка за познатото и с упование за малки вълшебства по пътя.

Колко често се влюбваш?

Всяка сутрин – между задъханата целувка на съпруга ми и невидимия ни за окото таен знак за любов, който рисуваме върху кожите си.

Разкажи ни една приказка.

Имало едно време една Христина, която дошла на тоя свят да живее шумно, ненаситно, щастливо. Дошла да усмихва себе си и другите. Дошла да бъде чудото на някого, дошла да намери своето.

И вместо край, па макар и хепи, ще кажа: "Аз съм едно благодарно човече с важна мисия – да обича."