ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Мария Касимова-Моасе: Чувствам се чудесно в кожата на жена

Мария Касимова-Моасе: Чувствам се чудесно в кожата на жена

Филолог по образование,  журналистка и общественичка по призвание, Мария е един от най-силните гласове на своето поколение. Работила е в списанията „Едно, ELLE, в „Капитал LIGHT, съосновател и главен редактор на списание НЕЯ“, а днес автор на издания като „Площад Славейков“, „Уебкафе“ и др. Сертифициран експерт и консултант по етикет и протокол с дипломи от престижни школи и училища в Париж, Лондон и Брюксел, консултант по имидж и медийно поведение. Автор на книгите Близки срещи със смесени чувства и Балканска рапсодия, „Записки от Шато Лакрот“.

Аз съм феминистка. У нас, като заявиш това, и повечето хора започват да те гледат под вежди, защото смятат, че държиш да не носиш сутиен и мечтаеш да имаш мустаци. Разбира се, че не това е феминизмът. Искам да имам същите права като тези на мъжете, да бъда третирана, приемана и оценявана по начина, който се приема като правилен спрямо тях. Искам да имам същите възможности за развитие, същото заплащане, същото свободно време. В този смисъл смятам, че успешната връзка между мъж и жена трябва да е основана на партньорството, не на половото различие и познатите патриархални социални роли на половете. Искам сексуалността ми, моята възраст, моите проблеми, моите желания и моите методи за реализирането им да могат да бъдат сериозна тема за разговор и дебат, без обичайната срамливост, ирония или откровена подигравка. Не искам да съм мъж. Чудесно се чувствам в кожата на жена и искам това да е ясно на всички. И да не е социален проблем. 

В журналистиката има известна доза флирт, един вид съблазняване.  Случвало ми се е това професионално умение да бъде бъркано с други сигнали, на базата на което са ми били отправяни неприлични предложения. Хокали са ме мъже шефове, обяснявайки ми, че „жените така и така не могат да мислят“. И това ми бе казано директно от държащите правата на българското издание на френското списание ELLE, което е флагман на феминизма. Там ми обясняваха също, че рубриката за секс в списанието, която се водеше от един млад мъж, била на доста „неприличен език“. Същият език се ползваше успешно в Playboy без проблем.

Като цяло обаче, извън тези спорадични случаи, в България не са ми пречили да постигам целите си в професията си заради това, че съм жена. Просто са ми се подигравали на „женския инат“, което си е вид репресия, разбира се.

В България определено има недостиг на обществена чувствителност към равните права и възможности. При това след години на социализъм, който, без да иска, направи едно полезно нещо за жените – превърна ги в работещи и самоиздържащи се хора. Въпреки че заедно с това им натякваше, че са майки, съпруги и домакини, че са „другарки“ на мъжа.

Днес дори има известно връщане към това разбиране за подчинената позиция на жената и това става покрай истерията за връщане, пазене и претворяване на някакви ритуали и норми, обявявани за „традиционни“. Заедно с този насаждан порив за връщане към миналото се появи и образът на „традиционната българка“ със забрадка и престилка, на „малето“, на „половинката“. Това мислене полека легитимира както доминиращата роля на мъжа, така и правото му да „превъзпитава“ и „коригира“ жената, да е неин „стопанин“, а следователно и да я насилва и бие, когато това е „в реда на нещата“. И това се внушава леко и ненатрапчиво отвсякъде – като започнем от рекламите, в които все жени готвят, перат, чистят и се молят на мъжете си да им купуват разни неща или да ги водят на почивки, минем през мизогинните шегички на работното място и в обществото и стигнем до политиците ни с тяхната откровена, нафукана мачовщина. Точно тя им позволява да хващат в кука американски посланички, да коментират публично фризурите на политическите си съратници от женски пол и свойски да прегръщат шефове на европейски институции по същата причина. Когато те правят така, средностатистическият българин няма как да разбере, че така не се прави. И съответно и той прави така, а моделът се мултиплицира.

Винаги ще отстоявам правото на жената да разполага с тялото си, да взима решения за бъдещето си и по никакъв начин да не бъде подлагана на насилие, основано на пола й. Уточнявам това, защото другото насилие отдавна е възприето за криминален акт и обществото безотказно го отчита като такъв. Когато е основано на пола обаче, то все още е склонно да мисли, че „тя си го е заслужила“ или „тя си го е търсила“. Последните коментари около т.нар. валиумен изнасилвач и неговата българска жертва ясно доказат наличието на тази нагласа. При това мнението, че жертвата „си го е търсила“, като се е озовала посреднощ в апартамента на нападателя си, е споделяно от много жени. И най-страшното – изразено е като позиция дори в българско женско списание с повече от двайсетгодишна история!

Моята кауза е да показвам непрекъснато на тези жени, на тези мъже и на тези медии в какво и защо грешат и колко пагубни са тези техни грешки.