ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Мария Касимова-Моасе: Насилието е като смъртта – няма лек, но трябва да свикнеш да живееш със загубата

Мария Касимова-Моасе: Насилието е като смъртта – няма лек, но трябва да свикнеш да живееш със загубата

 Снимка: Виолета Апостолова

Мария Касимова-Моасе е от онези хора космополити. Животът ѝ не е ограничен на едно място и с една социална роля. Тя е майка, съпруга, журналист, писател, коментатор на обществения и социален живот у нас. Пътува много, живее динамично, цени искреността. Отдадена е на работата с жени, жертви на домашно насилие, и вярва, че от всички нас зависи да бъдем по-осведомени, по-подготвени и по-смели, ако лошото ни застигне. Защото заслужаваме да сме истински щастливи и свободни.

Ние, Момичетата, също сме много активни в борбата срещу домашното насилие и в групата ни "Не си сама - Заедно срещу Насилиетооказваме подкрепа на хилядите жени в България, които са принудени да страдат, да търпят, да се крият, да премълчават, да се срамуват и да плачат всеки път, когато биват тормозени, бити, унижавани. Ето защо смятаме, че за този сериозен проблем трябва да се говори - много и непрекъснато!

В един от текстовете си по повод насилието казваш, че ако "пребита не значи пребита до смърт", обществото не реагира. Така ли е, спряхме ли да реагираме на домашното насилие? 

Мария Касимова-Моасе: Не просто спряхме, а ние никога не сме реагирали адекватно на домашното насилие. Нямаме тази култура. У нас това, което става в рамките на дома, е нещо, което трябва да е работа само на тези, които го обитават. А всъщност насилието не е само обект на домашно възпитание. Това не е човешки акт, така не бива да се прави. Установявам, че дори за психическото насилие няма чувствителност в обществото. Хората смятат, че някой да те нагруби, да ти каже, че за нищо не ставаш, че не можеш да се оправяш сама и други неща, които да потискат личността ти, това не е проблем. А се оправдава с характер и грубост на езика. Но такива актове влияят на всеки човек, не само на жените. Влияят на мотивацията на човека в работата, на желанието да гледа напред и да се развива. Ние нямаме усещане за насилието чак докато някой не е пребит до смърт. Но нямаме и усещане къде е това насилие и в какво се състои.

Можем ли тогава да говорим за размиване на разбирането за разликата между насилието като физически акт и психически тормоз? 

Мария Касимова-Моасе: Не оценяваме като тормоз даже и шамара, камо ли психическия тормоз. Все намираме оправдания за насилието, защото не спираме да се притесняваме какво ще кажат хората. А те, хората, винаги казват неща, които нямат нищо общо с реалността. А и какво значение има какво казват хората, ако една жена страда, ако няма какво да направи и къде да отиде, ако не среща никаква съпричастност и помощ. 

Именно за тези жени искам да ми разкажеш. Нека разберем малко повече за проекта, свързан с жени, жертва на насилие, в който участваш. 

Мария Касимова-Моасе: Този проект е голямата ми гордост, защото самата аз през годините съм искала да помагам на тези жени. Искрено им съчувствам, защото –  както знаеш – аз самата съм преминала през подобно нещо. Знам какво е да си изгубен, да те боли, да няма на кого да разчиташ и да си абсолютно сам. Моята връзка с фондация  "Асоциация Анимус" започна още тогава, когато аз самата бях жертва на насилие. Случваше се така, че се обаждах на горещите им телефони след всяка ситуация, която имахме у дома и разговарях с техен психолог. Няма да забравя най-отрезвителната реплика, която чух от един мъж консултант на линията на фондацията една сутрин след една неприятна нощ“"Вие не смятате ли, че това, което ви се случва, е изключително жестоко?". И това ми подейства наистина отрезвително. До онзи момент аз самата извинявах всички тези прояви. Слава богу, всичко това отмина, преодолях срама и обидата, благодарение на психологическа помощ, помощ от приятелите и на увереността, че ще се справя.

И постепенно дойде и моментът да направя нещо съвместно с "Асоциация Анимус". Този проект цели да се говори повече за домашното насилие - в какво се състои то, защо е непоносимо, какво може да се направи. Сега особено е много подходящ момент, защото, преди пандемията да засили домашното насилие, бяхме бомбардирани от всички онези фалшиви новини – за норвежците, които ни взимат децата, за Стратегията за детето, за защитата от домашното насилие. Бяха хвърляни в пространството не само неверни, но и изключително вредни послания, които хората, покрай целия информационен шум, припознават като истина. И това не помага на никого, най-малкото на жените, претърпяващи насилие. Идеята на този проект е да говорят жертвите на насилие и моята важна и много интересна роля е да ги обуча на публично говорене от опита си на журналист и човек, който се занимава с комуникации. За да могат те да споделят публично историите си, да се изказват добре, да се срещат с различни групи от хора и да намират към тях подходящия език и начин да разкажат какво им се е случило. 

Оправдаха ли се очакванията ти към проекта? 

Мария Касимова-Моасе: Имах голямо очакване да съберем една огромна група от жени посланички, но се оказа много трудно. Да, има много жени, които са преодолели или преодоляват в момента травмата от насилие. Но те все още се страхуват да застанат публично да говорят, защото или властите няма как да ги опазят, или имат дете от влиятелен човек с влияние и се страхуват той да не им навреди, или са в процес на тежки дела и са заплашвани, че ще им се отнемат децата. Насилниците често “наказват” жертвите си, като ги съдят, за да им отнемат децата. Затова дори и вече да живееш с друг човек, да си щастлива, всичко да е подредено, страхът си остава в известна степен. Тези жени са като удряните животни – като протегнеш ръка да ги погалиш, те инстинктивно се дръпват, защото мислят, че ще им навредиш. Страхът е част от самите тях . Именно затова съм безкрайно мотивирана да разкажа за тези реални жени, с реални истории. И да им помогна с каквото мога. В момента имаме две-три жени, които могат да говорят. Но все още променяме гласовете им и крием лицата им, защото те още се страхуват. 

Как се "събира" човек от това? Как продължава?

Мария Касимова-Моасе: При всяка една от тях тече процес на вътрешно справяне със ситуацията. Това е много дълъг и труден процес, който познавам и от собствен опит. Това усещане, че си половин човек, че не те бива в това да бъдеш майка, съпруга, професионалист, е толкова тежко, че се опитваш да си "събереш" другата липсваща половинка от себе си. Тогава нито имаш време за мечтания, нито за мисли за евентуален нов партньор и любов. Тогава мислиш за делнични неща. Как мога да покрия разходите си, как да си гледам сама детето, как да бъде щастливо то въпреки обстоятелствата, какво още да направя, как да продължа... И най-големият въпрос: Коя съм аз? След като някой години ти е набивал в главата, че не ставаш за нищо. При мен процесът отне пет-шест години, и то чак след като осъзнах, че съм имала проблем и трябва да работя за решаването му. Насилието е като смъртта – няма лек, но трябва да свикнеш да живееш със загубата до края на живота си. Няма как да го премахнем, но трябва да се научим да живеем въпреки болката – физическа и психическа. За мен лично беше много трудно да проумея как човек, с когото сме се обичали и сме създали две деца, може да ми причини толкова болка, да ме удря, да ме рита, да ме буди нощем, за да се караме. Това е огромно човешко разочарование. Но се случва, да. 

Дори сега, когато имам ново семейство и съм щастлива, все още нося тези спомени. От друга страна, сега съм дори и по-щастлива именно заради преживяната болка. Защото ценя каквото имам и го пазя като очите си. 

И още ... 

Иглика е едно почти пораснало момиче, което е влюбено в големия град и китните му дворчета. Израснала е в София с много приятели, мирис на липа и срещи в парка. Не престава да вижда по улиците познати лица, които ѝ припомнят за неспирните приключения в града и околностите му. В момента дели живота си между Загреб и София, като не пропуска и лятото на морето. Навсякъде се чувства доб...