Мария Касимова-Моасе е от онези хора космополити. Животът ѝ не е ограничен на едно място и с една социална роля. Тя е майка, съпруга, журналист, писател, коментатор на обществения и социален живот у нас. Пътува много, живее динамично, цени искреността. Отдадена е на работата с жени, жертви на домашно насилие, и вярва, че от всички нас зависи да бъдем по-осведомени, по-подготвени и по-смели, ако лошото ни застигне. Защото заслужаваме да сме истински щастливи и свободни.
Ние, Момичетата, също сме много активни в борбата срещу домашното насилие и в групата ни "Не си сама - Заедно срещу Насилието" оказваме подкрепа на хилядите жени в България, които са принудени да страдат, да търпят, да се крият, да премълчават, да се срамуват и да плачат всеки път, когато биват тормозени, бити, унижавани. Ето защо смятаме, че за този сериозен проблем трябва да се говори - много и непрекъснато!
В един от текстовете си по повод насилието казваш, че ако "пребита не значи пребита до смърт", обществото не реагира. Така ли е, спряхме ли да реагираме на домашното насилие?
Мария Касимова-Моасе: Не просто спряхме, а ние никога не сме реагирали адекватно на домашното насилие. Нямаме тази култура. У нас това, което става в рамките на дома, е нещо, което трябва да е работа само на тези, които го обитават. А всъщност насилието не е само обект на домашно възпитание. Това не е човешки акт, така не бива да се прави. Установявам, че дори за психическото насилие няма чувствителност в обществото. Хората смятат, че някой да те нагруби, да ти каже, че за нищо не ставаш, че не можеш да се оправяш сама и други неща, които да потискат личността ти, това не е проблем. А се оправдава с характер и грубост на езика. Но такива актове влияят на всеки човек, не само на жените. Влияят на мотивацията на човека в работата, на желанието да гледа напред и да се развива. Ние нямаме усещане за насилието чак докато някой не е пребит до смърт. Но нямаме и усещане къде е това насилие и в какво се състои.
Можем ли тогава да говорим за размиване на разбирането за разликата между насилието като физически акт и психически тормоз?
Мария Касимова-Моасе: Не оценяваме като тормоз даже и шамара, камо ли психическия тормоз. Все намираме оправдания за насилието, защото не спираме да се притесняваме какво ще кажат хората. А те, хората, винаги казват неща, които нямат нищо общо с реалността. А и какво значение има какво казват хората, ако една жена страда, ако няма какво да направи и къде да отиде, ако не среща никаква съпричастност и помощ.
Именно за тези жени искам да ми разкажеш. Нека разберем малко повече за проекта, свързан с жени, жертва на насилие, в който участваш.
Мария Касимова-Моасе: Този проект е голямата ми гордост, защото самата аз през годините съм искала да помагам на тези жени. Искрено им съчувствам, защото – както знаеш – аз самата съм преминала през подобно нещо. Знам какво е да си изгубен, да те боли, да няма на кого да разчиташ и да си абсолютно сам. Моята връзка с фондация "Асоциация Анимус" започна още тогава, когато аз самата бях жертва на насилие. Случваше се така, че се обаждах на горещите им телефони след всяка ситуация, която имахме у дома и разговарях с техен психолог. Няма да забравя най-отрезвителната реплика, която чух от един мъж консултант на линията на фондацията една сутрин след една неприятна нощ: “"Вие не смятате ли, че това, което ви се случва, е изключително жестоко?". И това ми подейства наистина отрезвително. До онзи момент аз самата извинявах всички тези прояви. Слава богу, всичко това отмина, преодолях срама и обидата, благодарение на психологическа помощ, помощ от приятелите и на увереността, че ще се справя.
И постепенно дойде и моментът да направя нещо съвместно с "Асоциация Анимус". Този проект цели да се говори повече за домашното насилие - в какво се състои то, защо е непоносимо, какво може да се направи. Сега особено е много подходящ момент, защото, преди пандемията да засили домашното насилие, бяхме бомбардирани от всички онези фалшиви новини – за норвежците, които ни взимат децата, за Стратегията за детето, за защитата от домашното насилие. Бяха хвърляни в пространството не само неверни, но и изключително вредни послания, които хората, покрай целия информационен шум, припознават като истина. И това не помага на никого, най-малкото на жените, претърпяващи насилие. Идеята на този проект е да говорят жертвите на насилие и моята важна и много интересна роля е да ги обуча на публично говорене от опита си на журналист и човек, който се занимава с комуникации. За да могат те да споделят публично историите си, да се изказват добре, да се срещат с различни групи от хора и да намират към тях подходящия език и начин да разкажат какво им се е случило.
Оправдаха ли се очакванията ти към проекта?
Мария Касимова-Моасе: Имах голямо очакване да съберем една огромна група от жени посланички, но се оказа много трудно. Да, има много жени, които са преодолели или преодоляват в момента травмата от насилие. Но те все още се страхуват да застанат публично да говорят, защото или властите няма как да ги опазят, или имат дете от влиятелен човек с влияние и се страхуват той да не им навреди, или са в процес на тежки дела и са заплашвани, че ще им се отнемат децата. Насилниците често “наказват” жертвите си, като ги съдят, за да им отнемат децата. Затова дори и вече да живееш с друг човек, да си щастлива, всичко да е подредено, страхът си остава в известна степен. Тези жени са като удряните животни – като протегнеш ръка да ги погалиш, те инстинктивно се дръпват, защото мислят, че ще им навредиш. Страхът е част от самите тях . Именно затова съм безкрайно мотивирана да разкажа за тези реални жени, с реални истории. И да им помогна с каквото мога. В момента имаме две-три жени, които могат да говорят. Но все още променяме гласовете им и крием лицата им, защото те още се страхуват.
Как се "събира" човек от това? Как продължава?
Мария Касимова-Моасе: При всяка една от тях тече процес на вътрешно справяне със ситуацията. Това е много дълъг и труден процес, който познавам и от собствен опит. Това усещане, че си половин човек, че не те бива в това да бъдеш майка, съпруга, професионалист, е толкова тежко, че се опитваш да си "събереш" другата липсваща половинка от себе си. Тогава нито имаш време за мечтания, нито за мисли за евентуален нов партньор и любов. Тогава мислиш за делнични неща. Как мога да покрия разходите си, как да си гледам сама детето, как да бъде щастливо то въпреки обстоятелствата, какво още да направя, как да продължа... И най-големият въпрос: Коя съм аз? След като някой години ти е набивал в главата, че не ставаш за нищо. При мен процесът отне пет-шест години, и то чак след като осъзнах, че съм имала проблем и трябва да работя за решаването му. Насилието е като смъртта – няма лек, но трябва да свикнеш да живееш със загубата до края на живота си. Няма как да го премахнем, но трябва да се научим да живеем въпреки болката – физическа и психическа. За мен лично беше много трудно да проумея как човек, с когото сме се обичали и сме създали две деца, може да ми причини толкова болка, да ме удря, да ме рита, да ме буди нощем, за да се караме. Това е огромно човешко разочарование. Но се случва, да.
Дори сега, когато имам ново семейство и съм щастлива, все още нося тези спомени. От друга страна, сега съм дори и по-щастлива именно заради преживяната болка. Защото ценя каквото имам и го пазя като очите си.
И още ...
Как се оправят децата от такива травми?
Мария Касимова-Моасе: В моя случай драмите у дома започнаха от раждането на малката ми дъщеря. Тя обаче не е виждала реално насилието у дома. Но със сигурност го е усещала. В лицето на партньора ми имах работа с един много добър, чувствителен и помагащ човек, който обаче (незнайно защо) постъпи лошо именно към мен. И досега остава енигма за мен какво точно го провокира да е толкова жесток точно към мен. Аз смятах, че децата ми не виждат и не знаят какво се случва. Впоследствие им разказах. А с бившия ми съпруг така и не седнахме да поговорим за онзи етап, но май вече и нямам нужда от такъв разговор. Аз говоря открито за това, защото се гордея, че съм преодоляла болката и насилието. Всички имаме пориви да ударим шамар, да оскубем, да крещим, но и знаем как да се контролираме. Истината е, че при много хора точно тези бариери падат, след употреба на алкохол.
Алкохолът ли е причината тогава?
Мария Касимова-Моасе: Не - той може да е оправдание, но не може да е извинение. Алкохолът никога не е причината - той просто отпуска пружината. Човек в екстремно емоционално състояние вероятно има желанието да удари и да тормози, но когато има алкохол, задръжките наистина падат. И все пак, няма оправдание за изпускане на нервите. Да се извиняваш с алкохол е всъщност да доказваш, че си насилник, който просто не си признава, че е такъв.
От началото на изолацията, резултат от коронавируса, ситуацията в много семейства се влошава драматично. Какво точно се случи?
Мария Касимова-Моасе: Много семейства живеят в паралелни връзки, имат любовници, бягат от брака си. А по време на пандемията ги няма любовниците, не ходим на спорт, не се виждаме с приятели по заведения. И ако преди партньорите с опънати отношения са се виждали рядко у дома и са отпускали напрежението навън, то сега то ескалира само за няколко минути, набъбва драматично след 24 часа плътно заедно. Много от тези хора не се понасят взаимно. И вместо да се разделят, стоят заедно заради децата, имотите, роднините, кредитите, хората… В България това обществено лицемерие ни струваше девет погубени женски живота. Девет жени си отидоха завинаги, в резултат от зверско домашно насилие по време на пандемията.
Мислиш ли, че най-лошото е зад гърба ни, или тепърва ще се отключват реакции?
Мария Касимова-Моасе: Мисля, че тепърва предстоят проблемите ни. Заеми, ипотеки, финансови затруднения и безработица ще доведат до допълнително напрежение, което ще ескалира в рамките на дома. Нервността влияе на най-близките. Затова трябва да се говори, защото каквото и да се е случило в отношенията, нямаш право да вдигаш ръка срещу майката на децата си, срещу човека, когото си обичал, срещу този, който се грижи за дома, срещу никое човешко същество просто! Работата трябва да започне от децата, да се ходи в училищата, да се разказва какво е домашното насилие и как то може да се овладее. Родителите трябва да възпитават в тази посока децата си от най-ранна детска възраст. Затова съм силно мотивирана във всеки един момент да започвам работа с всяка една жена-жертва. Отново и отново.
Български фонд за жените стартира дарителска кампания, която се стреми да създаде повече кризисни и консултативни центрове за жените, жертви на насилие. Колко важно е това?
Мария Касимова-Моасе: Много, защото много от жените нямат изход, не знаят какво да предприемат. Тези жени, дори и да се престрашат да отидат в полицията, там биват възприемани като клети женици, които ходят наоколо и се изживяват като жертви. Тревожно е, че дори в институциите не се намира подкрепа. Ако пък избягаш например от дома и насилника посред нощ, и децата останат с него, той може да се опита да манипулира истината и да доказва, че си ги зарязала, защото не си надеждна майка! Никой не обръща внимание на насилието и ужасяващата му, чудовищна страна. Физическата сила не дава право на мъжете да бият жените си. Системата е отвратителна, защото една наранена жена трябва да се бори сама в отчаян опит да избяга от паяшката мрежа на властни насилници, които при безспорни доказателства за посегателство, стават недосегаеми, защото просто имат връзки и влияние. Бащи наказват майките, като ги съдят за родителските права. Партньори пребиват на улицата жените, които уж доскоро са обичали. А свидетели мълчат, институции бездействат. Оставаме само ние. Но ние няма да спрем да се борим. Аз със сигурност!
Тихата епидемия, наречена домашно насилие
