Приятелка, братовчедка, съученичка, може би дори собствената ви майка живее някъде по света. Времето, в което сте живели заедно, е по-малко от времето, в което сте живели разделени. Всеки от нас има подобна единична история. Но едно неочаквано запознанство ме накара да се замисля за интересните истории на Момичета от България, които не познавам и които сега живеят някъде по света. Как са заминали, с какво се занимават, какво харесват и какво не харесват на местата, на които са сега. В техните интересни истории понякога се крият отговори на въпроси, които много жени са си задавали.
Момичетата all over the world – в тази мини лятна рубрика ще ви срещнем с Момичета със собствен стил, излъчване и разбиране за време и успех, започнали своя път в България и продължили навън. Днес ви представяме Мария Касимова-Моасе.
Откъде сте?
Кореняк софиянка с майка от Трън и баща бургазлия. Първо поколение родена столичанка. Българка.
А къде живеете сега?
На остров Менорка, Балеарските острови, Испания.
Какво най-много Ви харесва на мястото, на което живеете?
Синьото небе, изумруденото море, спокойствието, бавният ритъм, възможността да отпаднеш от скоростната писта и да ти е хубаво от това.
Как попаднахте там?
Със съпруга ми живяхме в България заедно три години и половина. Той не издържа, не понесе манталитета на новия масов българин. Груб, вдъхновен да прецаква, интересчия, незачитащ правата и свободата на другите, националист, сексист, хомофоб, простак, роб. Един ден каза, че прекрасните хора, които е срещнал у нас, не са тези, от които зависи животът в България, и това е плашещо. Помоли ме да се преместим. За мен това означаваше огромна промяна, но истината е, че и аз имах нужда от нея. [[quote:0]]Така започнахме да търсим новото си място. Искахме да е в Европа, да е топло и слънчево, да няма мафия и да е спокойно, хората да са добронамерени и незлобливи. Един ден мъжът ми гледал по телевизията документален филм за Менорка, харесало му и решихме да видим острова на живо. Купихме си билети, дойдохме, видяхме, усетихме. Осем месеца по-късно бяхме вече негови резиденти.
С какво се занимавате?
Аз съм журналист. Това е нещо като диагноза, затова с каквото и да съм се занимавала през годините, журналистиката си е оставала основната ми и най-важна дейност. Била съм редактор в различни лайфстайл списания, главен редактор на „Капитал Лайт“, списания НЕЯR и ELLE преди това като и.д. главен редактор. Имам добър опит и в телевизията – последните три години преди заминаването ни имах две рубрики в сутрешното предаване на БиТиВи „Преди обед“ – „Позитивните хора“ и „Мими по етикет“. В момента пиша за два от най-силните сайтове у нас, работя като фрилансър и за други издания. Консултант по етикет и протокол съм от седем години и водя обучения на тази тема. Отскоро водя и презентационни умения, следвайки собствения си опит и стил. [[quote:1]]Преди два месеца издадох първата си книга – „Близки срещи със смесени чувства“. Не се чувствам и не съм писател. Поне все още. На острова даваме къщата си под наем на туристи през лятото и се занимаваме семейно с менажирането на тази дейност.
Каква мечтаехте да станете като малка?
Мечтаех да бъда актриса, да имам три деца и да мога да предвиждам бъдещето. От най-малко дете съм мечтала в живота си да имам любов. Точно така го формулирах и тогава – „любов“.
За какво мечтаете сега?
Мечтая в краткосрочни планове. Да сме здрави всички. Да не полудея. Да си купя следващия билет до България. Да отида на джаз фестивал във Франция. Да направя интервю с Ал Пачино и Стинг. Да си направя морски пикник с приятелите, които ми подариха кошница за пикник преди близо десет години, която все още не е ползвана. Мечтая за здрава старост и лека смърт. Въпреки че мечтая да имам още време пред себе си...
Какво Ви вдъхновява?
Хората. Нечий живот и борба, образ на света през очите му, творение, измислица, талант, дръзновение, смелост. Децата, защото в тяхно име си заслужава да се правят неща. Понякога природни картини и катаклизми. Човек никога не знае дали един нищо и никакъв сив дъжд няма да го подтикне да напише гениално произведение. [[quote:2]]Как Ви промени напускането на България?
Успокои ме. Върна ме към мене си отпреди време, като ме направи и по-добра, и по-мъдра, и по-съзерцателна. Даде ми хоризонт. Доказа ми, че единственото, без което не мога, са определени хора. Не предмети, не гледки, не чувства дори.
Какво искахте да постигнете, а не успяхте?
Чисто практически искахме да отворим малък бар. Не успяхме, защото не познавахме системата и тя се оказа по-силна от нас. После отворихме магазин за натурална козметика. И с него не успяхме. Този път не преценихме, че островът е затворено пространство, където хората са много по-подозрителни към новото и пазят мястото си, като деликатно не ти позволяват да внесеш своята култура или дух в него. Вероятно не успяхме и защото и двамата не сме бизнесмени, пък с нашия възрожденски дух пари не се печелят.
А какво постигнахте?
Постигнахме баланс у себе си. Направихме неща, за които хората си мечтаят цял живот. Имаме дом, градина, в която растат зеленчуци, кучета, които щъкат наоколо, море на пет минути пеша, тишина, в която чуваш само вътрешния си глас, и чист въздух, който те кара да спиш пълноценно и да дишаш с пълни гърди. Успях да се концентрирам и да напиша книгата си. Тази есен сядам над втората, която ще е вече роман. [[quote:3]]Защо го постигнахте?
Явно сме постигнали това, защото към него сме се стремили истински. И сме осъзнали, че то ежедневно трябва да се отвоюва и поддържа.
Най-важният урок, който сте научили през годините?
Че каквото и да става, не бива да се предаваш. Винаги има нещо хубаво, което предстои да се случи. Всяка затворена врата отваря нова, всеки удар те кара да литнеш напред. „След бурята винаги идва слънце“, казваше баща ми. Повтарям си го непрекъснато.
За какво Ви е трябвала смелост?
За какво ли не! Да понеса смъртта на баща си, когато бях едва на 16 години. Да оперирам дъщеря си, за да я извадя от глухотата, когато беше само на три годинки и за кохлеарна имплантация у нас не само че не искаха да чуят, но и се кълняха, че така само ще навредя на детето си. Е, сега и у нас се прави тази операция и хиляди деца говорят, слушат музика и живеят пълноценно. Трябваше ми смелост да родя второ дете. Трябваше ми смелост да се разведа. Смелост си беше нужна и за да издам книга. И да разкажа в нея някои от най-стряскащите си тайни, като направя публично достояние случилото се между мен и първия ми съпруг, който е и баща на децата ми. За да говориш за насилието, си трябва смелост, защото това насилие в известен смисъл не те оставя през целия ти живот. Смелост ми беше нужна и да се преместя. Смелост ми трябва в работата ми, за да пиша това, което мисля и в което вярвам и да не правя компромиси със съвестта си. Всъщност не помня някога да не съм имала нужда от смелост.
За какво не Ви достига смелост? [[more]]Да се справя със страха си от змии, но мисля, че с това спокойно мога да живея.
Къде е Вашето вкъщи?
В София при децата ми, на острова при съпруга ми, в Бургас, където нямам имот, но имам целия плаж, цялата градина, всичките стари улички и мои спомени.
Кое е най-трудното на това, да живееш в чужбина?
Че в крайна сметка никога не ставаш местен. Това пък може да е плюс – непрекъснато си като птица в полет, което ти дава истинско усещане за свобода. Невъзможността наистина да уседнеш някъде, те държи млад и любопитен.
Какво би казала на 20-годишната Мария?
„Не драматизирай толкова, мила моя! Нямаш представа колко смешно е всичко нататък!“
