Лица

Мария Жекова от MasterChef - храната и близостта с природата като спасение

Момиче за пример

Мария Жекова от MasterChef - храната и близостта с природата като спасение

Снимки: bTV, личен архив

От миналата година съм голям фен на MasterChef и винаги си имам фаворити. Сред тях тази година е Мария Жекова – едно крехко момиче, което от самото начало показва, че готвенето е не само умения и правилен избор на продукти, а и въображение, усет, характер, интелект. За Мария храната е преживяване за всички сетива, но храната е и здраве и тя е изминала свой личен път, за да стигне до промяната, която понякога не е суета, а необходимост. Храната е главен герой и на снимките, които споделя в Инстаграм профила си @mariajekova – изключително красиви, вдъхновяващи и разказващи част от ежедневието й в Родопите. Мястото, което се надява скоро да се превърне в постоянното й местожителство. Защо се включва в кулинарното предизвикателство MasterChef, какво я връща в България след живота й в Норвегия, как самата тя е преминала през битката с килограмите и дали близостта с природата наистина може да бъде спасение, си говорим с Мария. Днес Момичетата от града.

Защо реши да се впуснеш в предизвикателството MasterChef?

Мария: Реших да се впусна в предизвикателството MasterChef, защото исках да си кажа за сезонното и по-прецененото хранене. С мен се свързват хора, щастливи и вдъхновени, и прецених, че може би има и други, които имат нужда да чуят точно това. Имах жива нужда да сборя и няколко свои страхове, така че кулинарното състезание е чудесната възможност.

С какво те изненада формата? Има ли нещо, което научи за себе си, освен нови кулинарни техники?

Мария: Изненадите са постоянни, научавам нови неща ежеминутно. Човек разгръща себе си под този адреналин. Най-вече ме вълнува това, че стъпвам по-уверено към мечтите си след всяка една задача.

От 10 години не ядеш месо, освен риба и морски дарове, но в предаването показваш, че можеш много добре да се справяш с приготвянето му. Трудно ли ти беше?

Мария: Аз не обичам крайностите и опитвам да ги избягвам. Не се храня с месо по етична причина: не мога да убия – не заслужавам да го сложа на масата си. Това е разбирането ми. Но с времето разбрах, че натрапването на модел има обратен ефект. Тихият пример прави повече от хиляди думи. Като човек, за когото храната е така значима, искам да имам обозрими и възможни очаквания – да знаем откъде идва месото на масата и как е стигнало до нас – това по-скоро ми е важно на този етап.

Как се появи любовта ти към готвенето?

Мария: Любовта към готвенето се появи, когато разбрах, че именно чрез него ще си върна здравето. Така и се случи.

Да започна осторожно да подбирам продуктите и да си ги приготвям сама, ме извади от капан, в който сама се бях поставила.

Учила си фотографско изкуство. Кулинарната фотография ли те вдъхнови да започнеш да готвиш повече?

Мария: Фотографията е огромна част от мен, ако не я владеех – сигурно нямаше да мога да рисувам историята си така. Кулинарната фотография беше някак естественото продължение за мен и любовта ми към храната, но със сигурност не тя ме постави в началото на моя кулинарен път, а по-скоро нуждата ми от промяна. Но тя със сигурност ми е най-ценен способ, заедно със словото, когато се опитвам да стигна до човека срещу мен.

Мечтаеш ли да си отвориш собствено място за храна и ако да – как си го представяш?

Мария: Не бих отворила ресторант в познатата му структура. Искам да си имам свое място, което да позволява на мен и хората да общуваме, да се учим едни от други, да споделяме време. Храната е прекрасна, тя е обмен и искам моята храна да е преживяване за всички сетива.

Обичаш да готвиш със сезонни продукти, често сама събираш гъби в гората, ловиш рибата си... За кого обичаш да готвиш най-много и кои са нещата, които приготвяш с най-голямо удоволствие?

Мария: Израснала съм силно свързана с природата и тя е най-голямото ми вдъхновение. Обичам да готвя за семейството си – да предизвикаш наслада у човек, когото обичаш, носи голямо удовлетворение, а когато си мислил за здравето на тези хора, докато готвиш, знаейки, че си се погрижил за това – щастието за мен е голямо.

Кога възприе храната като здраве, като възможност да се чувстваш добре в тялото си?

Мария: Когато започнах да се храня по-осъзнато, промените в това как се чувствам не закъсняха. Това ме накара да не спирам да вървя по този път, за да разбера къде ще ме отведе. Щастлива съм, че не се отказах.

Имала си проблем с килограмите и една книга ти е помогнала да загърбиш лишенията и диетите. Колко време обаче ти отне да откриеш от какво се нуждае твоето тяло, за да се чувстваш добре? Защото споделяш, че не се лишаваш от неща като пица, паста...

Мария: С килограмите се боря от дете, най-големият ми затвор. Обратно на днешното клише, че един пълен човек се чувства зле само заради стигмата, която обществото е наложила по темата, а не заради самите си излишни килограми и ако обществото стане по-толерантно – проблемите на тези хора ще изчезнат. Аз никога не съм била потисната от друго освен от самото си излишно тегло. Отне ми дълги години да го преборя. Една книга ми помогна много по този път и най-вече ме вдъхнови да не спирам да се боря за здравето си. Прочетох как килограмите могат да ми отнемат от времето на тази Земя, защото затрудняват работата на организма. Не че не съм го знаела дотогава, но явно от гледището на годините – вече по-близо до 30, а не до 20 – нещата ми изглеждат по-различно.

Осъзнала съм истинската ценност на това да си жив и здрав. И никога няма да си позволя повече немарливост към себе си.

Има още...


Наскоро в друго интервю, което правих, стана въпрос за това откровено налагане на нездравословния вид напоследък, често от популярни личности. Къде е границата между тези няколко килограма в повече или по-малко, кога те са нормалност и кога стават вредни за самите нас?

Мария: Излишните килограми са излишни килограми. За мен нещата са се объркали малко по пътя. Между това да се научим, че красотата има много форми и съвсем не е нужно да бъдем като този или онзи, и това да приемаме откровено наднормено тегло за здравословно – разликата е от земята до небето. Науката е доказала вредата от това – няма нужда да философствам аз. Идвам оттам – не е хубаво. Да обичаш себе си, за мен значи да се бориш за здравето си. А то не е нужно да бъде опаковано в тяло на модел. Здравото тяло е съвършено. След моята битка останаха за спомен стрии, отпусната кожа на корема, по-малък бюст, но дали това ме тревожи?

Ни най-малко – обичам се повече от всякога, защото не нося този излишен товар.

Какво те върна в България след като си прекарала известно време в Норвегия? Имала си едно емоционално преживяване в Пирин... Само това ли беше достатъчно, за да промениш посоката отново?

Мария: В България ме върна… България. Когато я напуснеш, започваш да я цениш. Поне аз. Съжалявам, че трябваше да се случи така, но си научих урока бързо. Пирин ме разтресе. Толкова величие и красота. Прецених, че ако имам човешки потенциал – то той трябва да бъде отдаден в полза на родината.

И не само се връщаш тук, но решаваш да избереш тишината на Родопите пред шума на София?

Мария: Всъщност в планината никога не е тихо, просто песента на природата е по-естествената за моя слух. Винаги съм усещала силно влечение към живот в по-голяма близост до природата и явно тогава е назрял мигът за това решение.

Как едно крехко момиче се заема с нелеката задача да ремонтира къща в планината, защото и самото й поддържане не е никак лесно?

Мария: Силата на духа е голяма работа. Трудностите по превръщането в дом са големи и пътят не е приключен, но много смело го вървя. Щастлива съм, че до мен имам семейство, което ме подкрепя. Когато пътят е споделен – винаги е по-лек. За това е много важно правилно да избираме с кого споделяме живота и дали гледаме в една посока.

С какви трудности се сблъскваш най-често?

Мария: Трудности няма, обичам да ги наричам предизвикателства. Моето място не е точно село. Било е някога, но сега е диво. Все още не сме се справили с безводието, реставрацията е в ход, а това е ювелирен и по-бавен процес, но много се надявам тази година да бъде решаваща и най-сетне да успеем да заживеем там целогодишно.

Пандемията превърна завръщането към селата и малките населени места в тренд. Това по-скоро бягство или спасение е?

Мария: Тъжно е, че ни беше нужна пандемия, за да се завърнем у дома. Надявам се само да бъде трайно и уважително завръщане, а не експлоатация на едно благо, каквото е природата, а после всеки да се завърне към предходните си навици. Природата е целебна и близостта до нея е спасение.

Ти самата колко време прекарваш там и колко често се връщаш в София?

Мария: За сега пътувам често, но не ми тежи – обичам движението и динамиката. София ми е роден град и никога няма да скъсам връзка с нея. Градът има своята стойност за мен, но не смятам, че трябва да живея в някой, за да се наслаждавам на благата му. Мечтата ми е да заживея в планината целогодишно и ще го случа, но трябва да преборя още малко предизвикателства.

Има ли нещо, което ти липсва, когато си в Родопите?

Мария: Не позволявам да ми липсва нищо. С тази нагласа живея. Ако имам нужда от София и този живот за ден или два – случвам го. Казах и по-рано, че не обичам крайности и не живея в отрицание на нито една реалност. Но самите шир и разкош изпълват душата ми по начин, който трудно може да бъде описан с думи, което само по себе си е много достатъчно.

Там ли си представяш бъдещето? Мислиш ли, че някога би ли се върнала към стария си ритъм на живот?

Мария: Със сигурност бъдещето ми ще е планинско. Връщане назад няма, може да има само вървеж напред, а какво ще донесе той – предстои да разбера, но го очаквам с отворено и обнадеждено сърце.

 

Covid тренд: Все повече хора се местят на село