Миглена Николчина е професор по история на литературата в Софийския университет. Авторка е на книги с белетристика и поезия, както и на теоретични и литературно-исторически изследвания, най-новото от които е „Деви, рицари, кралици. Любовта в литературата на Средновековието и Ренесанса“. На 17 юни ще слушаме нейна лекция в рамките на най-новото издание на "Въведение в съвременното изкуство" на фондация "Отворени изкуства" и галерия SARIEV Contemporary.
Вашата лекция "От удвояване към ужас: поглед през Юлия Кръстева" е част от серията публични беседи "Всичко, което винаги си искал да знаеш за жените в изкуството" на фондация "Отворени изкуства" и галерия SARIEV Contemporary. Доколко е необходима такава тема днес, не сме ли преодолели вече нуждата от полово разделение, поне що се отнася до изкуството?
Преодолели ли сме нуждата от тяло? То има ли органи, или е аморфно? Ако имаме органи, готови ли се раждат те, или са процеси на създаване и трансформация? Какво определя тези процеси, какво чертае картата на моето тяло? Как моята кожа ме отделя от всичко останало и дали не живеем в епоха на парцаливи, незараснали кожи? Всъщност моята лекция ще се занимава не с нуждата от полово различие, от което практически – казвам практически съвсем буквално (т.е. в практиката на възпроизводството ни) – все още имаме нужда до момента, в който науката започне да ни размножава с пъпкуване, а със свидетелствата на самото изкуство.
Вие сте изследовател на творчеството и позициите на Юлия Кръстева, каква е нейната позиция относно феминизма днес?
Юлия Кръстева разви в творчеството си фундаментални идеи за женското либидо, женския двуфазен Едип, специфичните пречки и обрати при формирането на женската субектност. Според мене тези идеи не са достатъчно добре прочетени, обикновено се реагира повърхностно или прибързано. За да отговоря все пак бързо на въпроса Ви, ще посоча два факта от последните години: лекцията й "Феминизмът е хуманизъм" и учредяването от нея лично на награда на името на Симон дьо Бовоар. Това едва ли са свидетелства за отказ от феминизма, а по-скоро за работа по нюансираното му, непримитивно разбиране. [[quote:0]]Една бележка: говорите ми в мъжки род. Така правим почти всички днес, като при това насилваме българския език по варварски, безчувствен начин, разрушаваме реда му и интуициите му. Това преодоляване на половото различие ли е? Защо не го преодолеем, като заговорим всички в женски род? Или в среден?
Кое е определящото при изграждането на една жена като творец, доколко нейното индивидуално творческо начало е повлияно от пола?
Повлияно от пола като вътрешно условие или като условие на средата? Вирджиния Улф в "Собствена стая" говори за "сестрата на Шекспир", т.е. за това какво би означавало за една жена да иска да прави изкуство в епохата на Шекспир, защо тогава това е било невъзможно, а по-късно става възможно. Факторите, които тласкат към творчество, са твърде много, някои са вътрешни, други – външни, при това едните и другите са свързани. Няма как да се отговори еднозначно на такъв въпрос.
Четох в едно Ваше интервю с Искра Ангелова, че според Юлия Кръстева жените творци нямат шанс да изградят творческа общност, да създадат приемственост и че са осъдени на индивидуализъм и сингулярност. Обществото ли е отговорно за това, или самите жени творци също имат заслуга?
Има проблем (не непременно невъзможност) в приемствеността, който се вижда с просто око и може да бъде обяснен през призмата на теоретичните изследвания на Юлия Кръстева – това съм направила в книгата си "Смисъл и майцеубийство". Накратко казано, структурите на авторитета, които крепят приемствеността, "канона", са враждебни спрямо женствеността. Аз проследявам този проблем в контекста на българската литература в друга книга – "Родена от главата". Този проблем в българската литература днес се влошава. Във визуалните изкуства може би се подобрява, т.е. значение имат и конкретните човешки усилия, групата "8-ми март" например. Сингулярността (да не бъркаме този термин с индивидуализма – става дума за единичното, уникалното, абсолютно неповторимото за разлика от особеното и общото) според Кръстева не е присъда, а шанс за ново разбиране на универсализма, което да отвори място за всеки.
Доколко майчинството като своего рода вродена творческа енергия лишава жената от необходимостта да се изявява по друг начин? Как темата за майчинството присъства в психоаналитичните разработки на Юлия Кръстева? [[quote:1]]Духовните занимания са ревниви, а майчинството отнема време, така е, но не е непременно контрапоказано. Поне по Фройд асексуалността, парализата на либидото, убива творчеството, не майчинството. Кете Колвиц, доколкото си спомням, е имала три деца. У Кръстева майчинството е огромна тема – в "Смисъл и майцеубийство" съм я уловила в определен ракурс и до определен момент, но Кръстева продължава да работи в тази насока.
Наскоро Юлия Кръстева завърши своята "Трилогия за женския гений", посветена на три големи имена – Хана Аренд, Мелани Клайн и Мадам Колет. С какво именно тези жени са привлекли нейното внимание?
Със своята сингулярност. Не се шегувам. Тя открива в тяхно лице своята сингулярна общност от сингулярности. Тя търси тази своя общност и в романите си – първата европейска интелектуалка, Анна Комнина, се появява в "Убийство във Византия", а в най-новия й роман, "Омагьосаният часовник", ярко присъства една забележителна жена от XVIII век, Емили дьо Шатле (умира – за да се върна към предишния Ви въпрос – при раждането на четвъртото си дете, след като става първата жена, чийто труд е подкрепен от Френската академия, превежда Нютон, прави собствени научни разработки и пр.).
Кога според Вас ще можем да четем тази и останалите теоретични книги на Юлия Кръстева на български език? С какво си обяснявате липсата на български издания досега? [[quote:2]]Уви, обяснявам си го с това, че е жена и "не по женски умна", както тя самата иронично обобщава реакциите на българската критика към Блага Димитрова в рецензия, която пише преди да замине за Франция (до 23-тата си година Кръстева успява да напише и публикува доста неща на български). България би се разпаднала без женския труд, но авторитетите ни са все мъжки – да си припомним кои са увековечени по паметниците, по портретите върху банкнотите, по имената на улиците. Както вече казах, темата е дълга, две книги съм й посветила.
За да илюстрирам, ще цитирам един любим мой откъс от Дора Габе, която веднъж трябвало да преспи в българското училище в Букурещ: "Вечерта ме сложиха в една стая, а там навсякъде по стените висят едни брадати мъже, като се намръщили – ужас! Въобще не успях да заспя, ама как да заспиш: отворя очи – гледат ме, затворя ги – пак…". И така до сутринта, казва Габе, а ние бихме могли да добавим – до ден днешен. Аз лично се уморих да вървя срещу течението.
----------------
„Въведение в съвременното изкуство“ е проект на фондация „Отворени изкуства“ и галерия SARIEV Contemporary.
Проектът „Въведение в съвременното изкуство“ 2017 – София е финансиран от Столична програма „Култура“ на Столична община за 2017 г. С подкрепата на Гьоте-институт България.
