Лица

Милка Александрова-Бучи: За модата се говори леко пренебрежително

Лица

Милка Александрова-Бучи: За модата се говори леко пренебрежително

Снимки: Личен архив

Радвам се, че тази среща не се случи по модерния начин – по мейл или онлайн в Zoom. Радвам се, че се случи на живо и имахме късмета да улучим един от онези топли зимни дни, който ни позволи да се насладим на слънцето в парка с чаша чай и капучино в Градската градина. Може би някои от вас познават Милка Александрова-Бучи като моден дизайнер, други – като преподавател в катедра Мода на Националната художествена академия вече 20 години, а трети – като един стриктен и подреден човек, въпреки че самата тя казва, че „хаосът е неизбежен в даден момент, но винаги когато нещата са си по местата, някак си по-конструктивен, по-продуктивен.“ При нея хаосът е комбинация от въздушността на зодията й Близнаци, рафинираността, която добавя асцендента й Рак, а на Луната в Риби приписва усета си за красивото и безспорното.

Харесва сутрините, в които се чувства по-уютно, по-продуктивно и затова винаги става рано. Харесва много и възможността да общува ежедневно със студенти си, от които все повече се учи и които са най-верните й съдници, най-важната публика. „Това са най-модерно мислещите хора, най-интересните, неопорочени от това, което предстои да им се случи. Радвам се, че задържам вниманието им“, допълва тя. За новия проект, насочен именно към тях, за модата отвъд външната опаковка, за Дейвид Боуи като културен феномен, за точката на пречупване, до която е стигнала, и за годината, в която всички трябваше да пренаредим личния си свят, си говорим днес с Бучи в "Момичетата от града". Разговор, който се надявам скоро да има своето продължение...

На път си да стартираш една по-различна поредица от лекции за студените по Мода в Националната художествена академия...

Идеята за лекциите се роди оттам, че за модата се говори леко пренебрежително. Не се вниква отвъд онова, което е нейната външна изява, а зад нея често пъти стоят безсънни нощи, труд, брилянтна идея, концепция, колаборация на много хора, докато накрая се роди някакво произведение, което радва публиката. И в история на модата ние наблюдаваме, че не само радва публиката, не само оформя лайфстайла на обществата, а често пъти се превръща в културен феномен. Ето този възел, който се случва, проследявайки един век назад различни големи имена в модата, колаборации с други големи имена и хора от всякакъв жанр изкуство и техните проекти, ми се искаше да хвана. Този възел на общуване между интересни личности, от който се раждат културните феномени като Дейвид Боуи и онова, което той остави като емблематично присъствие за нас. Цялата тази сплав от артистизъм, защото знаем, че той освен певец, музикант, е и художник, до голяма степен и стилист на онова, което показва като образи. Такъв образ като неговия за мен може да бъде разглеждан като културен феномен.

Любопитните факти около него са свързани най-вече с неговата голяма любов към японското изкуство.

Струва ми се, че това е малко известен факт, но пък за мен много любопитен, защото неговите връзки с японските дизайнери, фотографи, стилисти, гримьори се случват точно в зората на японската модна инвазия в Европа през 70-те години. През 1972 година се случва срещата му с Ямамото и точно тогава Ямамото завладява света на модата в Европа. Но ако върнем историята на модата още по-назад във времето, ще видим, че това не е първият случай, в който Япония очарова Европа. Напротив, това е вторият случай. Защото сецесионът възниква точно тогава, когато през 20-те и 30-те започва активна размяна на стоки между Изтока и Запада. Тогава Япония се появява на различни търговски изложения със своите невероятно естетически предмети, опаковки, литографии... Европа започва да гледа на тях като нещо изключително екзотично, ново и същевременно по-чисто като форма от натрупаните стилове на стария континент, които са красиви, много пищни, но сякаш модерното общество има нужда от свеж въздух. И до ден днешен ние често обръщаме лице към Япония, защото харесваме този минимализъм.

Но Дейвид Боуи наистина е вселена, той е една от най-влиятелните личности на 20 век и за такава личност го определя Дейвид Бъкли, един от големите му изследователи. Всичко, което прави във вид на аудио-визуално изкуство е най-голямото съкровище. Защо? Защото аудио-визуалното изкуство е онова, което се случва днес. Това е симбиозата между всички изкуства, съчетани в малки есенции. Това е съвременното изкуство за мен. Именно общуването на модата с изкуството е главната тема, върху която работя. Именно това общуване и този обмен на идеи и естетика е начинът, по който всичко това се превръща в култура, а обществото има нужда най-вече от култура. Независимо как тя се случва. Накрая доброто качество винаги остава и е полезно за нас.

Как самата ти стигна до преподаването?

До преподаването стигнах много приятно. Имах една галерия за мода близо до Операта, беше в зората на моята кариера като дизайнер – в чисто търговски аспект неуспешна зора, защото аз се интересувах само от идеалната страна на модата и идеалната страна на това да се харесват моите модели. Не знаех нищо за маркетинга, за мърчандайзинга, за всички тези основополагащи неща тогава, когато един човек тръгне търговски да се реализира. По ирония на съдбата част от предметите, които преподавам са именно това – маркетинг и мърчандайзинг, което винаги го разказвам на студентите и се смеем на този факт.

Един ден в галерията дойде проф. Греди Асса и ми сподели, че стартира специалност Мода в Националната художествена академия и ме покани да преподавам. Така попаднах в НХА, където започнах да следвам академичното израстване – станах доктор отново по покана на катедрата по мода – проф. Мая Богданова, проф. Греди Асса... Тогава екипът беше малко по-различен, но те ми дадоха възможност да бъда сред тях и през 2020-а, когато специалността отпразнува 20 години, си дадох сметка, че аз съм била 20 години около тези невероятни хора от катедрата и тази изключително зареждаща атмосфера в Академията. Радвам се, че така се случи, защото много ми харесва да преподавам и да съм сред студенти.

Направихте и специална изложба по повод 20-годишнината на специалност Мода...

Тя се случи в ситуация на пандемия. Може би щеше да бъде по-шумна, по-посетена, но все пак се случи, което беше радостно за всички нас. Беше си събитие и така го чувстваме ние в катедрата. По повод изложбата се създаде и новото лого на специалността и имахме невероятното удоволствие точно 2020-а да стартираме в новата сграда на Академията на „Шипка“ 1. Истинско геройство и завоевание, че имаме нова сграда и че точно ние от модата сме поканени в част от ателиетата, защото преди това пребивавахме в Старите царски конюшни. Там също беше чаровно, но имаше и конструктивни рискове, които все пак не би трябвало да съществуват.

С годините нараства ли интересът на младите хора, които искат да се впуснат в тази специалност?

Да, нараства. И отношението става много по-сериозно, защото информационният поток е богат и съответно младите живеят в едно различно време от преди 20 години. Те са истински информирани, истински знаещи и търсещи конкретни неща. Интересни са студентите, способни са, талантливи са и се работи прекрасно с тях, защото са много интелигентни деца. Аз имам щастието да работя в още един университет - ЮЗУ Благоевград, където също има специалност Мода и имам поглед и върху студентите там. При тях също има невероятно талантливи същества, които се стараят и знаят как да напредват и да гонят целите си. Общуването с млади хора е шанс за нас, малко по-големите.

Има още...


Как започна твоята история с модата?

Моята история с модата започна много рано. От малка изработвах бижута. Но това може би е заради семейната среда, защото съм от семейство на артистични хора, които могат всичко – майка – архитект и реставратор, баба – художник и керамик, постоянно се рисува, постоянно се слуша музика. Да, има прависти и лекари, но аз явно съм от страната на тези с изкуството. Сестра ми също е живописец и съм решително от страната на хората на изкуството, защото буквално имах блокаж към числа и към математиката като цяло, което днес ми пречи, защото животът без математика не е особено подреден.

Но някак успявам и в пътеката на изкуството.

Съвсем малка започнах да изработвам различни неща и разбира се, ги носех. Може би изглеждах нелепо и смешно, но в началото винаги се опитвах да заявявам своето занимание и моите интереси чрез външния си вид. А сега колкото по-невидима съм сред хората, толкова ми е по-комфортно. И си ходя невидима. Един случаен минувач. Докато в 7, 8, 9 клас – това бяха едни ярки години на изразяване. След това започнах да търся места, където да уча мода като висше образование. Имах интерес към Текстил в НХА, където съществуваше като специалност Текстил и мода. След това обаче се откри специалност Мода в НАТФИЗ, където аз завърших бакалавър и обратно в Академията – магистър, доктор... Това е зората на моето образование и занимание с модата. Може би ако бях малко по-млада, щях да прекося и границите, да направя курсове или магистратура в Милано, или в Лондон, или някъде, където имат традиции в специалностите Мода, но това е било отредено за мен.

Иначе галерията, която направих, беше замислена да бъде като моден салон, в който идват дамите предимно да разговарят и между другото – ако решат, да закупят нещо, а всъщност модата не се случва така. Това е една безпощадна машина. Но галерията не просъществува дълго. Имаше период, в който правех колекции пролет/лято, есен/зима, представяния, активно присъствах по събития, имаше награди. После настъпи крайъгълно разочарование. Имаше точка на пречупване, което е едно лично преживяване, изцяло свързано с модата. Просто българската модна действителност има едни нерегламентирани лица, които понякога те отрезвяват, и буквално стигаш точка на пречупване, след което тръгваш в друга посока.

Защото творческата мисъл не спира, тя е в теб и постоянно търси израз, излизане от въртележката вътре в теб. Като водата – тя си намира път нанякъде и след тази точка на пречупване се случи развитие в друга посока, друг вид изяви, за което не съжалявам. Смятам, че това е моят път.

Продължаваш ли да правиш неща като дизайнер или по-рядко?

Напротив, постоянно създавам, особено когато става дума за нещо концептуално, сядам и с огромно удоволствие го правя аз. Например – бялото цвете от изложбата за 20-годишнината е правено от първия до последния конец от мен. Защото то не е дреха. Аз го създадох с идеята за скулптура от текстил. Нещо, което да съществува като арт обект, а не като дреха. И мисля, че го постигнах.

Освен това постоянно правя бижута, защото както казах, творческата енергия е в мен. Имам постоянни проекти, които гледам да изпълнявам, но бижутата са нещо, което се появи, след като завърших Мода и след като вече бях започнала да правя дрехи. Появиха се точно като силата си на аксесоар, когато ми се искаше да показвам дрехите си на подиума, но им липсваше нещо. И кой да ми ги създаде? Е, аз ще си ги създам и започнах да си ги правя към колекциите. Може би за много хора съм позната повече като човек, който прави бижута, а не като човек, който прави дамска мода. Но пък те си съществуват в хармония двете неща.

Как ти се отрази последната една пандемична година?

От една страна, това е едно спънато време и може да се гледа на него като на някакво нещастие, което сполетя обществото, но пък аз гледам от добрата страна на нещата и смятам, че човек, поглеждайки навътре в себе си, може да намери дисциплината и начина да се адаптира към това ново време, и то максимално бързо, за да не изгуби прекрасното жизнено време, което му е дарено. Отчаянието е нещо пагубно. Течението, по което понякога се пуска човек, също, но не трябва да си позволяваме да е така. Специално в сферата на изкуството много артисти имаха възможността да притихнат, да намерят в себе си причина и енергия да създадат още по-интересни и дълбоки произведения, които са изключително ярки и носят белега на тази година. Не знам дали аз съумях да направя точно това, винаги съм искала да съм свършила повече неща, но гледах да не спирам да работя, дори и да нямам публика за изкуството си, защото артистът винаги е свързан с публика. Това малко ни блокираше. Но пък се получава едно натрупване, което ще избухне в хубави неща.

Да, не го смятам за изгубено време и смятам, че е престъпление човек да си мисли, че времето е изгубено и да си губи времето. Трябва веднага да го изпълва със смисъл.

Още миналата година Пиерпаоло Пичоли от Valentino и Мария Грация Кюри от Dior говориха за това, че пандемията дава възможност на дизайнерите (и въобще на модата) да се върнат към тези времена отвъд маркетинга и продажбите. И сега имам чувството, че те използват висшата мода като вид бягство от реалността...

Не само бягство. Това е огромна възможност да се създават неповторими неща, защото онова поглеждане навътре в нас, търсенето на нещата в малкия кръг, не в условията на голямата машина, са много плодотворни. Те са много съзерцателни тези търсения и неслучайно Dior създаде мини варианти на моделите си, защото нашето мислене трябваше да се стопи, да се затвори, да се промени посоката му, но там някъде се намериха много ценни неща. И те са възможности, те са богатство. Аз така гледам на това време – на промяна... Клишето на психолозите – вън от зоната на комфорт. Там отвън се намират ценните неща. За всички е едно невероятно освежаване.

Виждам как марките намериха невъобразимо богати изразни средства, за да проявяват естетиките си – различните видове интерактивни ревюта, различните пърформанси, късометражните филми в момента са най-голямото им оръжие, най-големите постижения. Отварям Инстаграм и виждам изкуство след изкуство... Това е нещото, за което аз искам да говоря – че изкуството винаги се е нуждаело от модерна интерпретация, защото това е най-краткият път до младата публика, защото модата е изкуството на младите хора.

Най-бързото, най-преходното изкуство, но тогава, когато се случат такива възелчета, те остават във времето, те възпитават и са култура.

Може ли човек да се научи на стил?

Да, всичко в живота се учи, защото определен стил има някакви правила, които, когато се научат и се следват, човек е стилен. Но пък не може да се научи на усет. Не може той сам да създаде стил. Не може да му е гарантирано, че когато е изучил стъпките на един стил, няма да направи фатални грешки, защото този усет липсва. Добрият вкус също се възпитава, но пак невинаги е в теб. Докато вроденият усет към нещата е особеният талант на великите стилисти. А между дизайнер и стилист има разлика. Стилистът е човекът, който стилизира нещата в техния съвършен вид, и ако аз имах избор тук в началото на моето следване – дали мода или стилизиране, някакъв вид мърчандайзинг на витрини, може би щях да стартирам именно като стилист. По-късно в годините съм работила много като такъв – и по списания, както и стилизирайки своите фотосесии, своите продукти, защото това го мога, но тогава нямах избор, а и стана ясно, че ме вълнува и текстилът и всичко, което се вдига в конструкция и е приложимо за добрия външен вид.

Стилистът е невероятен талант, човек с невероятно око за красота, естетика, модерност, цвят, композиция, за кадъра като цяло. Това е талант, но сам го развиваш и възпитаваш. Това е нещо, което ме вълнува, и макар че много хора се наричат стилисти, това е трудно. Трудно е да бъдеш един истински добър стилист. Такъв, какъвто Дейвид Боуи има в лицето на Яко. Той е първият професионален японски стилист, който попада случайно на първата сесия с дългогодишния му фотограф Мишима. Той работи 40 години с него, но малко известен факт е, че Яко е стилистът на техните сесии. Яко за Япония е гуруто на стила. Той е талант, който никога не губи мярка, никога не върши нещо излишно на сцената, в кадъра. Ако става въпрос за четиримата японци, които работят с Боуи, трябва да става дума за петимата японци. И Яко е този, който създава стилистиката на неговия образ. Такива стилисти има по света, но те не са масово явление. В последните години се появиха много в различните списания, за които мога да кажа, че сред тях има двама-трима добри, останалите наподобяват.

Нещо, което не одобрявам, е псевдоможенето и наподобяването, имитирането, маркирането на способности при липсата на такива. Нещо, което винаги изисквам от студентите, е да не се наричат просто студенти по мода, защото е много престижно, а истински да са такива. Дълбоко в себе си да са такива, за да осмислят това, което правят.

Аз търся по-дълбокия смисъл на модата от онази опаковка, която е тя за повечето хора. За тях тя е красивата опаковка.

 

В ателиетата на Dior – как се създава една рокля висша мода?