Режисьорката Неда Соколовска основава студиото за документален театър Vox Populi през 2012 година, след като завършва режисура в Хелзинки. И оттогава не спира да променя разбиранията и възприятията ни не само за театър и за изкуство, но и за реалността, която ни заобикаля. Чрез средствата на така наречената „вербатим техника“ тя ни приземява към живота, използвайки реални истории и случки. Сега обаче самата тя решава да се впусне в свое лично предизвикателство и влиза стремглаво в кухнята на MasterChef. Никога не е гледала предаването, но с цялата си любов към готвенето става част от играта, която тя нарича „експеримент по социална психология“. Как се озовава на кастинг за бяла престилка в кулинарното шоу, как преминава през изолацията и ще се отразили тя на личния и професионалния й свят, ни споделя самата Неда. Днес в Момичетата от града!

Защо реши да се впуснеш в предизвикателството MasterChef?

Неда: Озовах се в MasterChef по инициатива на приятели и честно казано, ми се стори забавно да изляза за малко от тесния си професионален кръг и да предприема едно малко „разсейване“ в света на кулинарното изкуство. Винаги съм обичала предизвикателствата и And now for something completely different… Монти-Пайтънско отношение към живота.

С какво те изненада формата и има ли нещо, което научи за себе си освен нови кулинарни техники?

Неда: Никога не бях гледала MasterChef, преди да започна участието си, а и до края изгледах само няколко откъса от различни сезони – аз съм на нещо като телевизионна диета в последните десетина години и изпускам много от медийния поток. Впоследствие реших, че това може да се окаже и мое предимство в играта, защото нямам влияния, не съм предубедена, не се опирам на клишета и чужд опит. Формата меко казано ме изненада – той беше малко като „Хелоооу, ти верно ли си мислиш, че това е само кулинарно шоу?“, казано с гласа на шеф Роу, разбира се. Играта е великолепна. Играта е много умна. Тя е като някакъв експеримент по социална психология. Играта отключва в теб страхове, които си мислиш, че си заровил в детството си, механизми за оцеляване, които даже не подозираш, че притежаваш, и е едно изключително изпитание на духа и характера. А освен това е едно много образователно и забавно кулинарно шоу.

Как се появи любовта към готвенето?

Неда: Наблюденията ми върху хората, които обичат да готвят (слагам в това число и себе си) са, че тази страст обикновено е отключена от някой по-възрастен член на семейството – майка, баба – личност, с която сме били много свързани като деца. Обичайно се започва с пасивно наблюдение, после с частично включване, като белене на някакви зеленчуци, завиване на сарми и подаване на продукти от хладилника, докато дойде моментът на първия самостоятелен „скок“. И за мен това беше една рецепта, която майка ми ми подхвърли в тийнейджърските ми години, преди да ме остави в двуседмична самостоятелност. Рецептата беше тип „спасявай се“ и ми даваше инструкции как да сготвя 2 манджи от едно пиле – съответно пиле паприка, или обикновена селска пилешка яхния, и традиционна пилешка супа. С тези две ястия се спасявах още няколко години, като постепенно започнах да пътувам, да се запознавам с нови култури и оттам вече избухна интересът ми към готвенето и различните кулинарни практики. Днес мога да кажа, че готвя всеки ден и продължавам традицията на семейните закуски и вечери – щедри, пъстри и питателни – най-ценните моменти на сплотеност и наслада.

Позволяваш ли си да бъдеш режисьор и в кухнята?

Неда: По-скоро си позволявам да бъда готвачка в режисирането. Да, колкото и да е странно, за мен приготвянето на храната и създаването на спектакъл са много близки неща. Комбинативност, рефлекс, компетентност, опит, бързина, практичност, преодоляване на препятствия, съсредоточеност, взимане на решения и поемане на рискове – все качества, които са необходими и за режисурата, и за готвенето. И вдъхновение – както не може да се прави изкуство без вдъхновение, така и не става вкусно яденето, ако ти е все едно и го правиш, без да ти припламне отвътре.

Готвенето е игра, развлечение, а театърът е храна и потребност на сетивата. Но и двете са изкуство.

Ще промени ли времето на пандемия и изолация отношението ни към храната?

Неда: Хората започнаха да приготвят собствената си храна много по-често, по обясними причини – ресторантите затвориха. Освен това извадиха голям късмет, че в момента върви шестият сезон на MasterChef, който със сигурност е гориво за кулинарния огън в много български домове. Очаквам кулинарната култура да се повиши по време на тази изолация, както и средностатистическото тегло на човек от населението.

А от изкуство имаме ли нужда в такива моменти?

Неда: Имаме голяма нужда от изкуство. То ни помага да си обясним света, в който живеем, и да разширим вътрешния си кръгозор отвъд буквалното и формалното. Изкуството помага да се справим със страха и с изолацията. Изкуството е пътешествие във вътрешните коридори на човека – там, където няма забрани, правила и заплахи.

Има още...