Лица

Неда Спасова: "Животът е такъв, какъвто си го направиш"

Независимо от външните обстоятелства

Неда Спасова е родена във Враца. През 2014-а завършва актьорство за драматичен театър в класа на проф. Маргарита Младенова и проф. Иван Добчев в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, а от началото на 2018 г. е част от трупата на Театър „София“. Гледали сме я сцената на Народния театър „Иван Вазов“, Младежкия театър „Николай Бинев“ и Театрална работилница „Сфумато“. През 2018 г. е номинирана за „Икар“ в категория „Дебют“ и за „АСКЕЕР“ в категория „Изгряваща звезда“ за ролята си на Варвара Петровна в „Бесове“ по Ф. М. Достоевски, с режисьор Иван Добчев в Театрална работилница „Сфумато“. Дебютът й в киното е с ролята на Царицата на розите в суперпродукцията „Дамасцена”. В момента Неда е част от медицинския сериал „Откраднат живот“ в ролята на операционната сестра Кая Райкова. 

Дали животът е наистина “приказка с щастлив край”? 

Животът е такъв, какъвто си го направиш. Щастието не е мерна единица, има различни измерения спрямо твоето собствено усещане. И все си мисля, че щастието е избор. Независимо от външните обстоятелства и физическото им измерение.

По какъв начин емоциите Ви помагат в актьорската работа? Играта пред камера може ли бъде вид терапия? 

Често сетивната емоционална памет помага за играта на физическо състояние. От рода на пиян, болен и подобни. Помниш какво се е случвало с тялото ти по време на такава физическа пречка. Но аз смятам, че пресъздаването на психологическо достоверно емоционално състояние не може да бъде "изкопирано" от нещо лично преживяно. Независимо дали си преживявал такова нещо. Можеш да си припомниш усещането и до какво е довела емоцията, но не можеш да я повториш по същия начин. Трябва да я изживееш отново. В крайна сметка всичко зависи от твоята вяра в усещането на конкретна емоция. Има моменти, в които трябва да играеш нещо, което не ти се е случвало. Тогава единственото, на което можеш да разчиташ, е пълно отдаване на обстоятелствата, използване на въображението и вяра, че това наистина се случва. В този смисъл играта пред камера може да е терапия, освобождаване, пречистване, но може и да е много емоционално напрягаща и натоварваща. А как да не те разруши – още не знам. 

Какво правите след дълъг снимачен  ден?   

Обичам да ми е тихо – дали е снимачен ден, дали е репетиция или представление – тишината ми е лек. Обичам да пия чаша вино или една бира, да си взема топъл душ и да заспя. 

Коя е водещата Ви сила – позитивизъм, реализъм, песимизъм или… 

Доста хора смятат, че съм позитивен човек, но твърде сериозен. Аз смятам, че съм реалист с песимистично-оптимистичен привкус (смях). Не се рея в облаците, не казвам на бялото – черно, не си въобразявам неосъществими неща, преценявам ситуацията, мисля над нея и действам. А резултатът – Вселената решава дали съм готова за подобно преживяване и дали мога да го понеса. 

Как Ви обогати участието в “Откраднат живот”? Какво разбрахте за себе си с тази роля? 

"Откраднат живот" е изключителна школа. Срещнах и работих с хора, с които винаги съм мечтала да работя. Мога само да съм благодарна от този факт. Не знам дали съм подобрила актьорската си игра, това само зрителите могат да кажат. Но със сигурност усещам в себе си натрупване на умения, които не съм имала преди. Кая е свръхемоционална, Неда в реалния живот си е доста спокойна и балансирана. Но Кая е и боец, все пак постигна доста от нещата, за които мечтаеше. Не трябва да се отказваш – това е нещо, което тя ми показа отново за моя личен живот. Аз също съм упорита, но упорит реалист. Като виждам, че нещо не става, спирам да си губя енергията в него. Може би не съм го искала толкова силно, както Кая иска разни неща. Аз съм длъжна да я разбирам, подкрепям и да се боря за нея, защото тя е моето дете, което искам да живее пълноценно. 

Какво бихте казала на ловците на таланти, който са в търсене на следващата кинозвезда?

Кинозвезда за мащабите на България ми е малко... как да кажа... Нереалистично. Но е факт, че имаме страхотни актьори, които за съжаление нямат масово успех да се доберат до някой световен проект. Имам прекрасни колеги, талантливи, работливи, които нямат късмет... Това е думичката, която най-много ти трябва в този "бизнес". А "ловците на таланти" да ходят на театър (намигване). Ще открият изключителни лица, които никога не са виждали по телевизията. 

Има още...


Аз съм от тези участници в кастинг системата. Не съм имала все още значим проект, който да не е минал през кастинг и подбор на актьори. Включително и за "Откраднат живот" и за игралния филм, който снимах през 2016 – "Дамасцена",  все през кастинг съм минавала. И за представления също... Хубавото (поне при мен) е, че като минеш през 100 кастинга, в които не си правилният човек за ролята, спира да ти пука и някак си разочарованието от неуспеха е минимално. Аз продължавам да ходя и до днес на кастинги, приела съм го като нормална част от "играта" и не се суетя излишно, когато има такъв етап от снимачен процес. 

Кой е Вашият таен откраднат живот? 

Нямам нищо тайно в живота си. Гледам да живея на чисто във взаимоотношенията си с другите и най-вече със себе си. "Крада" си време за медитации, което си е много личен момент, за четене на книги и писане на разните ми мисли и наивни стихове. Една част от тях ги споделям по социалните мрежи, друга оставям само за себе си, смятам ги за недостойни за хорското око. 

След като започна процесът срещу Харви Уайнстийн, днес историите за сексуално насилие и тормоз отново са в центъра на внимание  какво е Вашите мнение, усещания, емоции... 
Много материал се изписа по казуса – едни в защита, други против... Няма как да имам обективно мнение, когато везната не е ясно накъде се накланя. Едно си мисля – не става въпрос за изнасилване, а става въпрос за доброволно позволяване на подобен тормоз в името на успешна кариера... Това е избор, всяка жена избира какво да прави с тялото и душата си. 

Наскоро гледах документалния филм за Майкъл Джексън Leaving Neverland. Дали е евтино търсене на слава, или реалност – толкова години по-късно няма как да знаеш истината. Гледаш момчетата, вече мъже, които са преживели сексуалния тормоз, вярваш на очите им, че наистина са преживели това. Говорят почти 30 години по-късно, защото тогава ги е било страх, но в същото време се питаш – къде са били родителите им, слепи ли са били? Изкушени от вкуса на славата и богатството, те тотално са били заслепени от това да гледат реалистично на ситуацията. И тук не обаянието и аурата на Майкъл Джексън са виновни, а собственият избор да се "потопиш" във водите на известните. Не, не знам дали Майкъл Джексън е посягал на деца, много докладват за подобен акт, включително и двамата главни герои във филма, но със сигурност знам, че като се омотаеш в неспособността си да гледаш трезво на ситуацията (в случая говоря за родителите), последствията са непоправими... 

Как можем да спасим тези “откраднати животи” на жени, искали просто да сбъднат своята звездна мечта?

Не можем. Както вече казах – това е съзнателен избор. Дадено ни е от Бог да мислим, да предвиждаме. Да имаме интуиция. И не съм сигурна, че е по-лесният път към славата. Той носи своите последствия и "кирливи" ризи. Получаваш едно, но ти се отнема друго. Това е закон в природата. 

Как можем да се предпазим от автофобията (или страха от самотата)  новия бич на съвременното общество? 

Този страх ми се струва вечен. Той не се е появил онзи ден. И винаги ще го има. Въпросът е по-скоро как ти персонално приемаш нещата. Аз обичам да се усамотявам, защото ежедневието ми е шумно. Но има хора покрай мен, с които сме изградили отношения и доверие, и знам, че няма да остана сама. По-скоро се надявам, че няма да остана сама. 

За съжаление – социалните мрежи доста помогнаха за това усещане – страх от самотата. Реално комуникираш с някого (пишете си), но си сам с телефона си. А на живо – трудно комуникирате. "Очният контакт" изчезва. А очите наистина са прозорец към душата... Умът често не може да каже това, което казват очите. Изчезва комуникацията на душа с душа.  

Съвременното общество доста е загубило вярата в човека. Съдя и по себе си – аз също съм безкрайно недоверчива, понякога дори към близките си. Един часовник в главата ми тиктака постоянно, че някой може да иска да ме нарани. Но ако се страхуваме постоянно от доверието в другия, то сме обречени да бъдем сами. Трябва да рискуваме – да, можем да загубим даден човек, но по-добре да го загубим, отколкото никога да не сме го имали.

И в името на хубавото бъдеще на изкуството  как бихте искала да промените киното?

Бих искала да има повече пари за кино, което ще води, първо, до по-качествена (най-вече визуално) продукция, второ – до повече работа. Актьорският механизъм, ако не работи в условията на проект (било то филм, сериал, представление), закърнява. Много ме боли за мои колеги, които са изключително талантливи, но нямат шанс да се изхранват с изкуство. Много искам това да се промени. Защото знам какво са дали от душата и сърцето си, за да бъдат артисти. 

Държавата ни е малка, може би няма как да са повече парите за кино, съответно да има и повече проекти. А може би има как – не разбирам от финанси и бюджетиране. Но ако има желание от държавна страна за повече проекти – ще се намери начин как да бъдат финансирани.

 

Лейди Гага и борбата й с посттравматичния стрес