ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Невена Бозукова: „Безцелното говорене никога не върши работа“

Невена Бозукова: „Безцелното говорене никога не върши работа“

Снимки: Марияна Петрова/ mamury photography, Viva Arte Theatre, Личен архив

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Малко преди рождения си ден актрисата е готова да направи поредната си равносметка. Прави го всеки ден. За малките неща. За големите неща. За себе си. За другите. И ако по традиция не празнува, защото обикновено има представление точно тогава, тази година е решила да изненада всички и да направи парти, а между другото и изложба. След дълга пауза Невена Бозукова хваща отново четките и боите и изважда на показ още една артистична част от себе си. Далеч от комедийните образи, в които сме свикнали да я гледаме. За любовта към театъра и онзи магичен сценичен прах, който вдишала на 7 години, за излизането от зоната на комфорт, за предизвикателствата и ролите, в които тепърва ще я гледаме, ни споделя самата тя. Днес в Момичетата от града!

В последния спектакъл „Горещо“ на театрална къща Viva Arte си неузнаваема. Как се чувстваш с целия този грим, с който трябва да играеш час и половина на сцената?

Горещо се чувствам. Първо, изключително ми е топло от всички подплънки, корем, дупе и маска на лицето, с които – заедно със София Ракова, която се занимава със специални ефекти в киното – всеки път по час и половина се борим.

Колко време отнема?

В началото беше по-бавно, като всяко нещо, докато не стане рутина. Сега вече между 40 минути и час сме готови. Предизвикателство е благодарение на Асен (бел.ред. Асен Блатечки, който участва и е режисьор на „Горещо). Една героиня, която е изключително далече от мен като поведение, като светоусещане, разбиране за света. Може би като темперамент не чак толкова, защото и аз понякога имам своите изблици. Но като цялостно поведение е много далече от мен. Затова беше изключителен кеф да я преборя и да я представя да не изглежда съвсем като „селска чест“, нещо, което тя не е. Тя е изключително хитра, дори до някаква степен премерена, много добре знае какво иска да направи и минава през трупове, за да си свърши работата. Беше забавно, защото почти до края репетирах без маска.

Няколко дни преди премиерата тя дойде и тогава настана голямата борба, защото да издържиш с всичко това върху себе си час и половина, не е лесно. Защото актьорът е свикнал да работи освен с думите, но и с мимиките. Да, моите очи са там, но над тях има едни чудесни вежди, от които те трудно се виждат. Има хора, които идват и гледат, ако не са прочели кой играе, категорично ме подминават след това. Но от тези, които са видели, защото е хубаво хората, като ходят на театър да знаят какво отиват да гледат, получавам изключително приятни отзиви и са много впечатлени, което за мен е изключително радостно. Прави ме много щастлива. Така оценяват труда ми, който не беше малък. А когато получа добри думи и от колеги, това ме прави още по-щастлива.

Казвала си преди, че обичаш да приемаш именно такива роли, които са много далече от теб?

Предпочитам, да, защото това ме изкарва от комфорта ми. Когато нещо те изкара от комфорта, трябва да намериш онези пътечки, които да те докарат до него. Моят професор Коко Азарян, светла му памет, и Тодор Колев, който също ни беше преподавател, още в първи курс ни караха да стоим в парка по пейките и да наблюдаваме, да крадем реакциите, погледите, жестовете на обикновените хора. В обикновена или в необикновена ситуация различните персонажи как реагират. Винаги съм се водела от това, когато съм си правила ролите. Сега изгледах хиляди пъти поведението на тази дама, на която Асен чисто визуално искаше да прилича героинята ми – известна британска певица.

Нека да й кажем името.

Сюзан Бойл. Той държеше на визията на обикновената жена, която кара мъжете да се чувстват необикновено. Изгледах нейни интервюта, гледах и различни реакции на безпардонни жени, как се държат и този процес на търсене ми е много по-интересен. Не че ако не е нещо близо до мен, не ми е интересно, защото там пък пътечките са други – трябва да не се страхувам да покажа себе си и да изкарам от всички чекмеджета на тялото си онези неща, които в дадена роля съм ги припознавала в себе си, без след това публиката да си каже: „Аха, значи и тя е такава“. Не, това въобще не трябва да го има. Това също е огромно предизвикателство.

Но да не забравяме, че актьорът се забавлява и за мен това е най-приятната професия, колкото и да е натоварваща психически понякога. Това е една игра и ние излизаме на сцената да играем, да забавляваме себе си, да забавляваме и публиката, но и не само да я забавляваме. Пак ще спомена Коко Азарян и едно от неговите 10 правила за театър. Той казваше: „Да, играйте на сцената, забавлявайте се, но играйте така, че когато публиката ви гледа отдолу, да не си каже: „Това мога и аз да го направя.“ Трябва така да играете, че да си кажат: „Не, това аз не мога да го постигна“.

Трябва винаги да е важно това, което правиш и да го правиш за първи път, с чиста вяра и наивност, за да се случва истинското преживяване и за нас, и за хората.

Къде е по-трудно да излезеш от зоната си на комфорт – на сцената или в живота?

О, в живота! Ние хората сме много себични и егоцентрични, кой в по-голяма степен, кой в по-малка, но винаги някак трудно успяваме да бъдем искрени и честни във взаимоотношенията си, защото на заден план винаги стои „какво ще си помислят“. Понякога съм доверчива и наивна до глупост в отношенията си с хората, защото смятам, че трябва да бъдеш честен и добронамерен с човека, който седи пред теб, и понякога съм си патила. Това май не е добро, а лошо качество за мен. Но със зоната на комфорт е по-трудно в живота – да не ти пука от това, което ще кажат другите, защото какво значение има, ти го живееш този живот, това си е твоят избор, твоят начин. В последно време виждам как хората не ги интересува, казвайки нещо или правейки, действайки за теб, срещу теб, не си дават сметка какво причиняват на отсрещния човек. Затова особено на сина ми, дъщеря ми вече е голяма, мисля, че съм я научила на това и продължава сама да се учи, но на сина ми продължавам да му казвам да действа и да говори с хората така, както иска те да говорят с него. Това винаги да му върви в главата, преди да изрече нещо или да направи нещо глупаво. Въпреки че той е в такава възраст, в която това е на първо място.

Дори самата аз продължавам да се уча на това, защото не е лесно, най-малко за да запазиш първо себе си, ти да си добре и понякога се е случвало в действията или думите да нараня някой нецеленасочено и точно тогава съм забравяла да си кажа „аз как бих се почувствала в тази ситуация“.

Каза „хората станаха...“. Защо станахме такива, спряхме да мислим за другите?

Толкова комплексни са нещата, въобще не ми се влиза в тази полемика за битието ни. До каква степен е стигнала летвата на този така наречен нормален живот. Всеки гледа да оцелее и поради оцеляването си е естествено другите да са не на втори план, а на някакъв далечен план. Малко останаха хората с човечното отношение. Не смятам, че е редно, като се запознаваш с някакъв човек, когото за първи път виждаш, дори да не е за първи път, и докато той не ти позволи да му навлизаш в малкия кръг на внимание, да започваш да му говориш на „ти“, за мен е недопустимо. Това фамилиарничене, пощипване по бузките, е липсата на онова възпитание, което ти дават родителите вкъщи. Дори не само първите седем години. Може би много хора от това, че ни виждат и сме популярни, имат чувството, че могат да бъдат изключително близки, в което няма лошо, но когато е човек, който ми влезе рязко на „ти“, съм в ступор. Станали сме невъзпитани, нетолерантни, апатични към това, което се случва наоколо.

    Има още...

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...