Лица

Невена Бозукова: „Безцелното говорене никога не върши работа“

Актрисата разказва за ролите, театъра и равносметките дни преди да отброи още една лична година

Малко преди рождения си ден актрисата е готова да направи поредната си равносметка. Прави го всеки ден. За малките неща. За големите неща. За себе си. За другите. И ако по традиция не празнува, защото обикновено има представление точно тогава, тази година е решила да изненада всички и да направи парти, а между другото и изложба. След дълга пауза Невена Бозукова хваща отново четките и боите и изважда на показ още една артистична част от себе си. Далеч от комедийните образи, в които сме свикнали да я гледаме. За любовта към театъра и онзи магичен сценичен прах, който вдишала на 7 години, за излизането от зоната на комфорт, за предизвикателствата и ролите, в които тепърва ще я гледаме, ни споделя самата тя. Днес в Момичетата от града!

В последния спектакъл „Горещо“ на театрална къща Viva Arte си неузнаваема. Как се чувстваш с целия този грим, с който трябва да играеш час и половина на сцената?

Горещо се чувствам. Първо, изключително ми е топло от всички подплънки, корем, дупе и маска на лицето, с които – заедно със София Ракова, която се занимава със специални ефекти в киното – всеки път по час и половина се борим.

Колко време отнема?

В началото беше по-бавно, като всяко нещо, докато не стане рутина. Сега вече между 40 минути и час сме готови. Предизвикателство е благодарение на Асен (бел.ред. Асен Блатечки, който участва и е режисьор на „Горещо). Една героиня, която е изключително далече от мен като поведение, като светоусещане, разбиране за света. Може би като темперамент не чак толкова, защото и аз понякога имам своите изблици. Но като цялостно поведение е много далече от мен. Затова беше изключителен кеф да я преборя и да я представя да не изглежда съвсем като „селска чест“, нещо, което тя не е. Тя е изключително хитра, дори до някаква степен премерена, много добре знае какво иска да направи и минава през трупове, за да си свърши работата. Беше забавно, защото почти до края репетирах без маска.

Няколко дни преди премиерата тя дойде и тогава настана голямата борба, защото да издържиш с всичко това върху себе си час и половина, не е лесно. Защото актьорът е свикнал да работи освен с думите, но и с мимиките. Да, моите очи са там, но над тях има едни чудесни вежди, от които те трудно се виждат. Има хора, които идват и гледат, ако не са прочели кой играе, категорично ме подминават след това. Но от тези, които са видели, защото е хубаво хората, като ходят на театър да знаят какво отиват да гледат, получавам изключително приятни отзиви и са много впечатлени, което за мен е изключително радостно. Прави ме много щастлива. Така оценяват труда ми, който не беше малък. А когато получа добри думи и от колеги, това ме прави още по-щастлива.

Казвала си преди, че обичаш да приемаш именно такива роли, които са много далече от теб?

Предпочитам, да, защото това ме изкарва от комфорта ми. Когато нещо те изкара от комфорта, трябва да намериш онези пътечки, които да те докарат до него. Моят професор Коко Азарян, светла му памет, и Тодор Колев, който също ни беше преподавател, още в първи курс ни караха да стоим в парка по пейките и да наблюдаваме, да крадем реакциите, погледите, жестовете на обикновените хора. В обикновена или в необикновена ситуация различните персонажи как реагират. Винаги съм се водела от това, когато съм си правила ролите. Сега изгледах хиляди пъти поведението на тази дама, на която Асен чисто визуално искаше да прилича героинята ми – известна британска певица.

Нека да й кажем името.

Сюзан Бойл. Той държеше на визията на обикновената жена, която кара мъжете да се чувстват необикновено. Изгледах нейни интервюта, гледах и различни реакции на безпардонни жени, как се държат и този процес на търсене ми е много по-интересен. Не че ако не е нещо близо до мен, не ми е интересно, защото там пък пътечките са други – трябва да не се страхувам да покажа себе си и да изкарам от всички чекмеджета на тялото си онези неща, които в дадена роля съм ги припознавала в себе си, без след това публиката да си каже: „Аха, значи и тя е такава“. Не, това въобще не трябва да го има. Това също е огромно предизвикателство.

Но да не забравяме, че актьорът се забавлява и за мен това е най-приятната професия, колкото и да е натоварваща психически понякога. Това е една игра и ние излизаме на сцената да играем, да забавляваме себе си, да забавляваме и публиката, но и не само да я забавляваме. Пак ще спомена Коко Азарян и едно от неговите 10 правила за театър. Той казваше: „Да, играйте на сцената, забавлявайте се, но играйте така, че когато публиката ви гледа отдолу, да не си каже: „Това мога и аз да го направя.“ Трябва така да играете, че да си кажат: „Не, това аз не мога да го постигна“.

Трябва винаги да е важно това, което правиш и да го правиш за първи път, с чиста вяра и наивност, за да се случва истинското преживяване и за нас, и за хората.

Къде е по-трудно да излезеш от зоната си на комфорт – на сцената или в живота?

О, в живота! Ние хората сме много себични и егоцентрични, кой в по-голяма степен, кой в по-малка, но винаги някак трудно успяваме да бъдем искрени и честни във взаимоотношенията си, защото на заден план винаги стои „какво ще си помислят“. Понякога съм доверчива и наивна до глупост в отношенията си с хората, защото смятам, че трябва да бъдеш честен и добронамерен с човека, който седи пред теб, и понякога съм си патила. Това май не е добро, а лошо качество за мен. Но със зоната на комфорт е по-трудно в живота – да не ти пука от това, което ще кажат другите, защото какво значение има, ти го живееш този живот, това си е твоят избор, твоят начин. В последно време виждам как хората не ги интересува, казвайки нещо или правейки, действайки за теб, срещу теб, не си дават сметка какво причиняват на отсрещния човек. Затова особено на сина ми, дъщеря ми вече е голяма, мисля, че съм я научила на това и продължава сама да се учи, но на сина ми продължавам да му казвам да действа и да говори с хората така, както иска те да говорят с него. Това винаги да му върви в главата, преди да изрече нещо или да направи нещо глупаво. Въпреки че той е в такава възраст, в която това е на първо място.

Дори самата аз продължавам да се уча на това, защото не е лесно, най-малко за да запазиш първо себе си, ти да си добре и понякога се е случвало в действията или думите да нараня някой нецеленасочено и точно тогава съм забравяла да си кажа „аз как бих се почувствала в тази ситуация“.

Каза „хората станаха...“. Защо станахме такива, спряхме да мислим за другите?

Толкова комплексни са нещата, въобще не ми се влиза в тази полемика за битието ни. До каква степен е стигнала летвата на този така наречен нормален живот. Всеки гледа да оцелее и поради оцеляването си е естествено другите да са не на втори план, а на някакъв далечен план. Малко останаха хората с човечното отношение. Не смятам, че е редно, като се запознаваш с някакъв човек, когото за първи път виждаш, дори да не е за първи път, и докато той не ти позволи да му навлизаш в малкия кръг на внимание, да започваш да му говориш на „ти“, за мен е недопустимо. Това фамилиарничене, пощипване по бузките, е липсата на онова възпитание, което ти дават родителите вкъщи. Дори не само първите седем години. Може би много хора от това, че ни виждат и сме популярни, имат чувството, че могат да бъдат изключително близки, в което няма лошо, но когато е човек, който ми влезе рязко на „ти“, съм в ступор. Станали сме невъзпитани, нетолерантни, апатични към това, което се случва наоколо.

    Има още...


Но иначе говорим колко сме толерантни.

Не, не сме. Не смятам, че сме толерантни. Само на думи сме. Когато ножът опре в кокала, няма никаква толерантност.

Кое твое лично качество ти е помагало най-много на сцената?

Мисля, че изключителната ми дисциплина и отговорност към това, което правя. Никога не съм пристъпвала на сцената просто ей така. Както и любовта към професията. Осъзнатостта, че трябва да бъдеш честен към себе си и с публиката. Май станаха повече от едно качество. Но всички те са водещи и досега, като излизам на сцената, вече 22 години, има едно трептене, онова усещане дали ще се справя, дори с представления, които играем от 7 – 8 години. На театъра това му е най-сладкото, че всеки път е като за първи път и за час и половина трябва да разкажеш една история, която да достигне до хората. И обичта ми към колегите. Театърът е колективно изкуство. Това ще го повтарям винаги и всеки егоистично подхождащ колега не прави добро за себе си. Ако си в моноспектакъл прави каквото искаш, но на сцената сте двама, трима, четирима и всички правите едно цяло. Когато един само сметне, че „аз трябва да си направя моите неща, другите да се оправят“, всичко отива по дяволите.

Любовта ли помага да се задържиш толкова време на сцена, защото знаем, че не е лесно да си актьор в България?

Не е лесно, да. И инатът. И това, че обожавам да правя това. Онзи сценичен прах, който съм подушила на 7-годишна възраст и както казват – веднъж вдишаш ли го, няма отърване.

Тогава ли ти се случи на теб?

Да. Тогава, във Варна. В детска театрална студия към театър „Стоян Бъчваров“, която се водеше от братя Райкови. Попаднах случайно като балерина, която трябваше да участва в едно представление – „Копче за сън“. Имаше класически танци, които ние, малките балерини към една балетна школа, бяхме поканени освен да покажем на по-големите какички, които бяха Лилия Маравиля и Мария Сапунджиева, как да играят менует, но и да участваме. Аз вече бях играла в балет, била съм на сцена, преди това тренирах художествена гимнастика, но на онази сцена, на която всичко става тъмно и светват прожектори, се потапяш в нещо друго, някаква приказка, още повече, че това беше Валери Петров, изключителен текст. Беше магия и явно ми е личало в очичките, които са греели по различен начин, защото единият от братята каза: „Искаш ли да дойдеш при нас, да си подготвиш едно стихче?“ и аз казах: „Да.“ И оттогава досега.

Дъщеря ти не се ли запали по тази магия?

Не, тя се запали, може би покрай магията на театъра и картините, по фотография. Още като малка имаше 2 – 3 участия в представления, поради това, че мама репетира и по цял ден и цяла нощ е в театъра. Тогава бяха смутните времена, публиката се беше дръпнала от театъра, имаше малко хора, ние играехме за грубо казано 5 лв. хонорар. Спомням си как веднъж ми каза, след като пак беше спала на два стола в „Сълза и смях“: „Ако някога ми кажеш, че за толкова пари, колкото ви дават, трябва да стоя по 12 часа на репетиции и един режисьор да ми вика, няма как да стане“. Още тогава беше решила. Малкият ми син също не се запали, но идва с удоволствие да гледа представленията, даже понякога отзад ги гледа за втори път. Той по музиката е тръгнал и много приятно рисува.

Като каза рисуване, разкажи ми за изложбата, която искаш да направиш. Спомена, че отдавна не си хващала четката.

Това беше много смело мое решение. Аз съм завършила Художествена гимназия във Варна и в годините много спорадично за приятели съм правила по нещо, но така отдавна не бях хващала платното, четките, боите... Някак само си дойде. Имах необходимост и си възвърнах някои неща, които се забравят. Трябва време да си върнеш техниката, да се чувстваш комфортно и малко по малко започнах един цикъл, който ми даваше емоция – едни голи женски тела. Когато завършвах едното платно и започвах друго и... вече станаха 13. Тогава си казах: „Защо пък да не го направя“. Много мои приятели ме подкрепиха. Но и много близки хора около мен не знаеха. Затова реших да направя по-скоро парти, отколкото изложба, да го съчетая с рождения ми ден, който почти никога не празнувам, защото винаги имам представление на него. Но тази година нямам и си казах: „Ето, ще го направя по този начин. Надявам се да се случи, защото програмата ми е малко напрегната, за моя радост. В момента снимам телевизионен сериал, след това влизам в кинопроект.

Колаж от нейните картини

    Има още...


Липсваше ли ти снимачният процес?

Ох, липсваше ми и съм щастлива, че в момента съм част от телевизионен проект и то с роля, която много исках. В нашата гилдия много обичат да набелязват актьорите – този може да играе само това, а този – само онова. Имам чувството, че си имат банка, в която за „Драма“ има пет определени имена, а за „Комедия“ други пет имена, защото 90% от тези хора, които правят кастинги и одобряват кой да бъде в даден проект, не ходят на театър. Те не познават капацитета на актьорите. Дори не правят открито кастинги, за да отидат повече колеги, да покажат, да пробват. Сега покрай колега, който ме е предложил, отидох на кастинг за роля, която е категорично далече от комедийните, в които са свикнали да ме гледат по телевизията. За мен беше изключително важно да се случи това, защото мога да покажа и на себе си, и на други хора, че не съм само комедийна актриса. Смея да твърдя със самочувствие, не крайно, а здравословно, че съм минала и през Шекспир, и през Чехов, и много се радвам, че това ми се случва в момент.

Когато има работа, актьорът е щастлив.

В театъра предстоят ли ти нови репетиции?

Борим се с два проекта, да видим дали ще се осъществят. Единият е приятелски, в който сме се събрали три актриси, извикали сме колегата сценарист и сме му казали: „Сядай и пиши, ето ти темите“. Това е проект, който ще ми достави огромно удоволствие, ако се случи. И още един, за който търсим пари, тези пари, които винаги са проблем. Но не се знае. Винаги изкача нещо, когато най-малко очакваш.

Хубаво е, че сега се снима толкова.

Това покачва качеството на всеки следващ, поне искам да е така. Тази здравословна конкуреция е изключително важна да сравняваш, да видиш единият накъде върви, другият, да го надскачаш. Много искам като гледат всички колеги, които се занимават с това, да не казват: „Аз го мога по-добре“, а напротив – да покаже, че може да го прави по-добре. Безцелното говорене никога не върши работа.

Имала ли си роля, която много те е затруднила?

Май не. Много бях притеснена още като студентка за първата си професионална роля на Нина Заречная в „Чайка“, защото е голяма хапка, а аз бях трети курс. Имаше страха „какво ще стане, къде съм попаднала“ и то сред Стефан Данаилов, Мариус Донкин, Стоян Алексиев, Мария Каварджикова, Аня Пенчева и Чочо, светла му памет, моя партньор. Той и Мария ме вадеха от всякакви ситуации и ми даваха кураж постоянно. Там може би съм изпитвала страх.

Иначе никога не съм подхождала към ролите си със страх. Напротив, доста смело, но при правенето на една роля актьорът винаги има върхове и спадове, докато намести себе си. Винаги съм тръгвала с любов, а не със страх.

Тъй като наближава рождения ти ден, обичаш ли да си правиш равносметки?

Аз си правя равносметки всеки ден. Дори за най-елементарните неща – дали съм пропуснала нещо или какво съм направила. Да, обичам да си давам сметка за нещата, които ми се случват. Например днес можех да кажа на сина ми две неща повече, отколкото успях, или да си кажа: „Доволна съм, днес нарисувах една картина, сготвих прекрасно и ми беше вкусно“. Да, правя си. Такава съм си.

А как се изключваш?

С музика. Най-великото изкуство. Музика и рисуването ми е изключително вадене от всичко. Слънце да има само и всичко ми е наред. И чакам морето, което е моят акумулатор във всяко отношение. То ми дава и спокойствието, и ме зарежда. Само чакам да дойде лятото и да си го видя. Като една варненска чайка си го чакам.

А това интервю прочетохте ли?