Лица

Ния Петрова за музиката, морето и работата като доброволец

Как се промени животът й след „Гласът на България“

Слушах я на живо само преди седмица, когато се качи на сцената на нашия Mish Mash Fest, и малко преди да „изхвърчи“ за тазгодишния финал на „Гласът на България“. Музикалното шоу, от което преди година Ния Петрова си тръгна като победител. Момичето, което за разлика от всички, които пеят от малки, едва в 10-и клас започва да се занимава с музика и което, ако не знаете, години наред работи като доброволец. Нещо, което определя нейния път и днес. И в него има място за всичко - и за добрите дела, и за музиката, и за морето, където продължават да минават летата й. Къде можете да я видите ли? Зад бара на „Кораба“ в Синеморец, а аз успях да я хвана точно преди да „отлети“. Там, където да избягаш, често означава да намериш себе си.

Точно преди една година спечели „Гласът на България“. Промени ли се животът ти оттогава?

В началото си мислех, че не се е променил. Когато ме питаха, казвах: „Не, всичко си е същото.“ След финала заминах веднага на морето, работех като барман като всяко лято. Имаше хора, които идваха на „Кораба“ в Синеморец и ме виждаха дори как чистя тоалетната. Но като се върнах в София, осъзнах, че малко се е променил, защото можех да избирам какви участия да приемам. Преди смятах, че това да имаш участия три пъти седмично – от четвъртък до събота, и да пееш постоянно е възможно най-големият успех, който мога да имам. Но сега е много по-хубаво, защото мога веднъж седмично да избера да отида в дадено заведение или на определен фестивал. Имам по-голям избор и възможности.

Преди няколко месеца излезе песента ти By Myself.

Идеята беше това да се случи веднага след финала на „Гласът на България“, но първо аз малко се забавих, второ - докато решим точно какво искаме да бъде, докато намеря правилните хора, с които искам да го направя... Всеки казваше, че „трябва да хвана вълната“ и това донякъде е правилното, защото след шоуто си супер популярен. Но осъзнах, че хората, които искам да докосна и които искам да слушат музиката, която правя, не обръщат внимание дали е минала една година, един ден или една седмица. Затова не бързам. Не искам да претупвам нещата.

Трудно ли се намират съмишленици?

Хем е трудно, хем понякога изваждаш голям късмет, защото покрай този проект с хората, с които се запознах, продължихме да свирим заедно. Лятото ще правим разни неща, ще ходим и в чужбина, на един фестивал във Франция. Може би тази една година измина, за да видя къде се намирам, да опипам почвата и да разбера какво искам. Мисля, че есента и началото на зимата ще бъдат доста силни, защото плановете ми са да излязат повече неща, по-големите участия ще бъдат тогава.

Т.е. ти вече избра пътя на музиката?

Да. Иначе няма смисъл. Ако не избираш ти да го направиш по начина, по който наистина ти е приятно, а просто да излезе нещо, няма смисъл да го правиш изобщо. Не е приятно, ако не е твойто си.

Ти си започнала на по-късна възраст да се занимаваш с музика. Това предимство или недостатък е?

Много зависи и от човека. Професионално погледнато, когато си започнал от малък, вероятно е по-добре, но пък осъзнато никога не съм правила компромиси. Когато започнах, знаех какво точно искам да пея, дори и като кавъри, и винаги съм правила неща, които са ми харесвали.

Има и още...


Кога за първи път се качи на сцена?

В 10-и клас в кино „Влайкова“ имаше рожден ден на Вачо Бъндарака, един от основателите на рок музиката в България. Разболя се един от хората, който трябваше да пее две песни, и понеже аз бях ходила на техни репетиции покрай общи познати, те ми казаха: “Хайде след 40 минути се качваш.“ Имам даже запис на диск. Най-ужасното нещо, което съм чувала. Но да, това беше първият път. Две седмици по-късно започнах да пея в „Родерик“.

Как реши да участваш в музикален формат?

Не се записах аз, по-скоро бях сръчкана, буквално, защото дотогава си мислех, че форматът е нещо много тъпо и бях много на кантар. Освен това мислех, че като започне, ще ми отнема цялото време. Имах много грешна представа какво е предаването. А то мина хем много бързо, хем в дните, когато ни беше по-интензивно заради живите концерти, не си бях позволявала да отделям толкова време на музиката. Винаги съм имала и работа, и учене, и музиката за мен е била: „и това правя“. Никога не е било главното. Но в онзи период се събуждах, мислех за пеене и нямах нищо друго за правене. Отиваш, репетираш, разпяваш. Аз никога преди това не се бях разпявала преди пеене. Открих силата на това.

Все още ли учиш?

На теория вече не. Семестриално съм завършила. Държавният ми изпит се падаше точно на финала миналата година и аз не отидох. Но подадох една молба, с която догодина ще се явя. Сега работя, но този път няма „и музиката“, а направих абсолютна симбиоза между двете, защото успях да си намеря такъв ритъм, който да не ме затваря в офис. Мога да работя отвсякъде – вкъщи, от морето, пътувам постоянно и това не пречи на музиката.

Била си доброволец дълго време.

Така започна ученето ми по клинична социална работа. Първо се записах в „Български червен кръст“, за да бягам от училище, защото видях, че всички по-големи от мен го правят. Започнах в ученическия екип по Първа помощ, но след това свърши, защото е до определена възраст. След това излезе един социален проект за приемна грижа. Нямах идея какво е това. Отидох на първата среща на екипа и видях още четири човека. Бях изненадана, но пет години работих в този проект.

Започнах да работя с изоставени деца, влязох за първи път в дом, работех с бежанци. Впоследствие исках да се занимавам само с това.

Има ли история, която няма да забравиш?

Да, бяхме започнали да правим срещи с деца, които са в приемни семейства – някои бяха в тях от една година, други - от един ден. На мен това бяха първите ми стъпки и не осъзнавах колко е трудно да пробиеш през тях. Мислиш си: „Какво толкова, дете е, сега ще седна до него и ще си рисуваме.“ Влизаме и всеки си намира някого, с когото да си играе и аз виждам момиче, което седи и си рисува. Отидох и седнах до нея, а тя се премести няколко метра по-далеч. Започнах да се приближавам бавно, защото ние бяхме обучени за някои неща и бях решила, че ще използвам всеки възможен трик, който знам. Тя беше на 4-5 години. Нищо не помогна, а аз направих какво ли не – да се отдръпна, да се приближа, да рисувам, да хвана нейния ритъм. Три часа по-късно тя се обърна и ми каза: „Знаеш ли колко по-лесно ще бъде, ако ме попиташ дали може да седнеш до мен?“. Имаше най-възрастния поглед на света.

Сега продължаваш ли да доброволстваш?

Вече не толкова, но работя в тази сфера. Наскоро правихме проект в Бургас за деца в институции. Работя и в сферата на подкрепата на млади хора, с няколко фондации, които се занимават главно с това.

Има и още...


Има ли достатъчно млади хора, които са готови да помагат?

Много стават. Дори имам пресен случай. Наскоро ходих в Агенцията за социално подпомагане и очаквах да се сблъскам с поредния намусен чиновник, а ме посрещна момиче на моята възраст, което веднага искаше да ми помогне. Социални работници вече започват да стават много млади хора, може би защото навлиза похватът социалната работа да не е затворена зад едно бюро. Има ги още хората, които трябва да стоят зад бюрото, но се развива в много добра посока. Например TimeHeroes, които правят страхотни неща. Сега имат инициатива за хора, които да отидат при някоя баба или дядо през лятото в забравено крайдунавско село и да им помагат с каквото могат, и това е страхотно. Много хора казват: „За какво да стоим тук?“ Но истина е, че от моя клас, а аз завърших преди пет години, само трима заминаха и двама от тях искат да се върнат.

Хората започват да остават тук и това се усеща. Усеща се в средата ни. Дори ако го погледнем като музика. През последната година има толкова много хубава българска музика.

Ти кои следиш в момента?

„Сол бемол“, които преди две седмици издадоха албум. Ако си гледала „Гласът на България“ миналата година и помниш трите момичета от „Тринити“, те са част от групата, иначе са общо десет човека. Толкова на българска група не съм танцувала от много дълго време. Те са едно от най-свежите неща, които съм чувала напоследък. Също и Симо от Funky Miracle, който направи албум с Trombobby и се казва The Year Without Summer. Той е изцяло на английски и не можеш да кажеш, че е българска продукция. Както и Дороти Такев, която е супер.

А от чуждите изпълнители?

Гледам да следя всичко, защото нямам някакъв стил, който да слушам основно. Например, обожавам Selah Sue, Tash Sultana, Jorja Smith, а сега на морето сменяме директно на Morcheeba. А скоро ще ходя да слушам на живо Pink в Берлин. Много искам да гледам и Florence Welch.

Да, аз скоро я гледах на живо, тя е невероятна.

А знаеш ли на какво ще ходя октомври месец? На Шер, тя е моето guilty pleasure и не съм вярвала, че някога ще я слушам на живо. Отраснала съм с нея, знам цялата й дискография наизуст. Сега ще прави турне и за първи път от 15 години идва в Европа.

Ти имаш специална връзка с морето. Всяко лято ли прекарваш на брега?

Не съм била в София лятото за повече от три дни от 9-и клас. И преди това съм била, но тогава естествено бях с родители и не се брои. Но от 9-и клас започнах да правя всичко възможно да прекарвам цялото лято там. Особено когато открих Синеморец. Имах съученичка, която ходеше да помага в „Кораба“ и реших и аз да отида. Дори не знаех как ще стигна, нямаше път до него, първото ми пътуване на стоп беше тогава. Отидохме за 3 дни и останахме четири седмици. Събирахме пепелници, миехме чаши, хвърляхме боклук. Оттогава всяко лято съм там.

Сега пак, нали?

Да. Ще си бъда барман отново. Оказа се, че това е най-яката терапия, която можеш да си намериш – да избягаш от всичко. Настъпи ли средата на юни, каквато и работа някога да съм имала, дори на пълен работен ден, съм напускала, за да замина.

Вижте и чуйте песента на Ния - By Myself!

 

Николета Савова: "Обичам това усещане за вятър в косите"