ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Операторът Иван Филчев - 20 години зад камерата на bTV

Преди дни bTV отбеляза 20 години от създаването си. Повод да се срещем не с някое от лицата, които гледаме всеки ден на малкия екран, а с един от главните виновници за най-интересните репортажи и документални филми, човекът за камерата. Срещаме се с оператора Иван Филчев, който е част от телевизията от самото начало и който с часове може да разказва интересни истории от различни пътувания. Той е бил на най-горещите точки по света, разминавал се е на косъм с мина в Афганистан, бил е арестуван в Алжир и е бил сред престрелките в Ирак, но както казва самият Иван – „който го е страх от мечки, не ходи в гората“, и шеговито допълва, че за последните 20 години се е возил повече на хеликоптер отколкото на трамвай.

Тази годишнина на bTV даде ли ти повод да си направиш някаква равносметка?

Иван: Не, но пък извадихме снимки от архивите, от преди 20 години, защото съзнателната част от живота ми е минала там. Аз започнах на 28, сега съм на 48. Страхотни неща са се случвали. Който иска да я работи тази работа, мога да кажа, че е жестока. Има уникални възможности. Бил съм на места, на които човек колкото и да има пари, няма да се досети да отиде никога. Всяка година излизат класации за най-добрия и най-лошия град за живеене. Аз в една година бях в двата най-лоши за живеене отзад напред в класацията – Кабул и Багдад. Но тези неща са се случвали, защото съм ги искал. Никой не ме е карал насила. Когато ме извикаха да работя в bTV, ми предложиха да бъда студиен оператор и аз отказах още тогава, защото исках да се движа, да ходя на терен. Това е, което ми носи удоволствие. Бил съм десет пъти във Франция и никога не съм бил в Париж. Виждал съм Айфеловата кула от Околовръстното и от самолет.

Как се стига до горещите точки?

Иван: Още докато работех в Канал 3, хванах войната в Югославия и оттам някак тръгнаха нещата. Но по желание – да, абсолютно по желание. Тук не можеш да бъдеш накаран, защото телевизията не е военна организация. Сега като се замисля, за нищо не съжалявам, но вече по-малко ми се правят такива неща. Но зависи от предложението и зависи закъде става въпрос. Невинаги всичко е свързано само с военни конфликти. Сещам се за страхотна история от преди три години. Ислямска държава беше само в град Мосул в Ирак, и то в половината град, там е основана и нищо не може да се направи. Но в другата, която е освободена, се оказва, че има зарязана зоологическа градина и повечето животни умират от глад. От нея спасяват една мечка и един лъв и изпращат снимка на „Четири лапи“. Тръгнаха да ги евакуират, за да могат да ги изпратят в Йордания на едно защитено място. Аз отидох с още двама оператори, единият от които на Animal Planet. Първо стигнахме до Иракски Кюрдистан и оттам с охрана, с хора с автомати и бронежилетки отидохме в Мосул да вземем мечката и лъва, и се върнахме. Само че на вътрешната иракска граница ни спряха и оставиха животните там. Ние се прибрахме и след два дни пак се върнахме, срещнахме се с главнокомандващия на иракските сили... Навсякъде се стреляше, а ние ходим с една мечка и с един лъв...

Кога си се чувствал най-застрашен?

Иван: В Ирак, когато убиха един човек пред нас на летището и можеха да ни отвлекат. Стана жестока грешка с нашите военни там. Ние идвахме от военната база, но излизахме на терминала, който е за гражданска авиация и има само един полет, който е за Йордания. Проблемът е, че иракчаните искат изходна виза, а тази изходна виза се дава в полицията в Багдад, която е в една зелена зона на около седем километра от летището. За да ни сложат визи, трябва да отидем дотам и после да се върнем. Проблемът беше, че ни поискаха по 10 хиляди долара на човек за този курс до въпросната зона. Опитах с други варианти, но така и не се качихме на самолета и накрая трябваше да минем по официалния ред. Тогава застреляха един, не знам какво стана... За малко щяха да ни отвлекат, а това се случва малко след случая с българските шофьори, които бяха убити.

Наложи се да останем и в крайна сметка се прибрахме след един месец престой в Ирак.

И какво се прави един месец в Ирак?

Иван: Нямаш много избор, защото си в база. Има какво да се снима, но общо взето си обречен. Но в началото, при старта на телевизията, снимах доста спорт и с Краси Минев обиколихме доста места по света, сред които и Исландия, където видяхме много неща – Синята лагуна, гейзерите. Тези неща не се случват постоянно, но аз лично работя това заради нещата, които ми се случват извън ежедневните снимки, свързани с ходене на пресконференции и снимане на репортажи. Е, мога да се похваля, че конкурсът „Валя Крушкина“ съм го печелил две поредни години, аз съм прецедент, което беше странно и за мен.

Това ли са ти най-ценните награди?

Иван: Не. Аз съм получавал почти всички награди, които се дават за снимане в журналистиката, не за кино. Нито една награда не мога да кажа, че ми е ценна по една единствена причина – винаги, когато съм смятал, че съм направил нещо страхотно, никога нищо не е печелило, има нулева успеваемост. Например преди десет години изкарах една седмица в два затвора – в Бобов дол и в София, снимах проверки какво намират по килиите им. Интересно беше. После ме викнаха да отразявам и боксов турнир в затвора. Беше жестоко. Много хубави снимки направих тогава. Обичам да правя и снимки, освен видео и имам две изложби зад гърба си. Единият път беше след Афганистан през 2004-а, а втората – след земетресението в Хаити, където бяхме с Ани Салич. Отвратително място е Хаити, нищо, че е на Карибите и граничи с Доминикана. Негри, които искат да те изядат – така изглеждаха хората там.

Това ли е мястото, което те е изненадало негативно?

Иван: Да, категорично Хаити е мястото, от което бях тотално объркан. Там все едно си в Централна Африка, няма нищо карибско освен морето. Брутално е. Пред железариите седяха хора с автомати и пазеха да не ги крадат. Бяха ни предупредили никъде да не се движим, защото отвличат, но не мафиотски като в Колумбия. Точно тогава бяха пуснали един французин, който го бяха хванали, докато си пазарува. Бяха му искали 100 хиляди долара, после 50 хиляди и накрая го бяха пуснали срещу 6. Интересни хора виждаш по тези места, докато пътуваш. През 2012 година правихме един филм с Габриела Наплатанова в Афганистан за българските лекари, които работеха в една френска военна болница. Зъболекарят беше един от музикантите от група „Медикус“.

Има още...

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...