ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Писателят Богдан Русев и съпругата му Зорница, които заживяха на село

Познавам Зорница Русева от няколко години, още не носеше тази фамилия. Писателя Богдан Русев го чета от доста повече време. Имах късмет, че в гимназията не пушех, защото си давах джобните пари за списание "Егоист".

После Богдан беше и в друго списание - "Една седмица в София", което също четях. Написал е много книги - преди и след "Егоист", и се е занимавал с различни вълнуващи неща, включително е бил редактор, отново главен, на първия Big Brother в България. Там напуска леко драматично, май защото не е искал да си играе със съдбите на хората.

Зорница роди сина им Вихрен у тях, в хола им в София, заедно с Богдан и една дула, и това прикова вниманието ми към нея преди повече от 3 години. Тогава точно бях забременяла и попивах всяка нейна дума, защото тя беше най-естественият човек, когото познавам. След това разбрах, че не е сама във вижданията си за света, и точно затова е толкова силна в тях.

Богдан и Зорница отглеждаха Вихрен по брилянтен начин - водех си записки. Идеята им да се преместят да живеят на село, дойде също толкова естествено и след няколко месеца къщата им в с. Руен, Пловдивско, беше факт. Тя заряза своето шивашко ателие, той обърна гръб на нещо, което е "dream job" за много хора - беше творчески директор на рекламна агенция. Двамата заминаха на село. Четиримата всъщност - заедно с Вихрен и котката Мартини. Отидох им на гости, за да хапна салата без нитрати и череши с червеи, но и за да разбера какво дърпа все повече млади и активни хора към живота на село.

Как решихте да се преместите от София в Руен? Може би е било процес, как започна?

Зори: На светофара на "Стамболийски" и "Опълченска". Аз го попитах "Добре, сега какво правим?" (дали ще живеем в София или на село) и той каза "Ами, ще живеем в къща." Аз това си спомням като момента на решение.

Богдан: Според мен беше по-скоро процес, който започна с това, че все повече неща в града не ни харесваха. Направихме някакъв опит, защото на нас това всъщност ни е втората селска къща, първо купихме една малка къщурка близо до София с идеята да ходим там събота и неделя. Но решихме, че няма да ни стигне, защото ти или живееш в тази къща, или не живееш в тази къща. Но да, реално решението взехме на този светофар.

Зори: И двамата знаехме, че можем да живеем навсякъде. Нямахме някакви непреодолими пречки, просто въпросът беше как ще ни е най-хубаво.

Богдан: Ние си говорехме, преди да застанем на този светофар, че трябва да си изберем едно от двете неща. Да, разбира се, можехме да останем да живеем в София и да сме такова градско семейство - детето ни да ходи на детска градина, ние да ходим в Докторската. Да сме такива родители с такова дете и с такъв живот, също би било ОК. Но можехме да направим и нещо съвсем различно. Не става и двете, трябваше да си изберем.  

Ако не съм тук, ще ми липсва всичко - отношенията с хората, това, че природата ти започва от прага, това, че е много по-просто някак си да живееш тук...

Зори: Моментът беше подходящ. Вихрен беше много малък и беше подходящо да изберем какво ще правим в следващите 10 години, не в следващите 50. 

Тоест не си поставяте категорични рамки, че няма да се върнете в града или че детето ви няма да се върне в града?

Зори: Може да живеем на много различни от града места, примерно на брега на морето някой ден. Трябваше да решим в конкретната ситуация как ще ни е по-яко. И беше избор, за мен това много работи. Като питаш детето "Какъв искаш да станеш - пожарникар или полицай?" и то каже "Не знам", ти му казваш "Добре, стани пожарникар", а то: "О, нее, исках да стана полицай" - така разбираш кое иска по-силно. И на мен малко ми се свиваше при идеята да останем да живеем в София. Малко, но беше там.

А ако не бяхте родители, щяхте ли да изберете този живот пред градския?

Зори: Не в този момент. По-скоро бих тръгнала да обикалям света на стоп. 

Богдан: Не, не мисля, че щяхме да го направим. Нямаше да се замислим. 

С кое най-трудно се разделихте в София?

Зори: С денонощните доставки на пица. 

Богдан: Аз съм ОК, на мен нищо не ми липсва. 

Най-голямата ви селска гордост? Нещото, което най-много ви харесва и което не можете да си представите да изгубите, връщайки се обратно в градския живот?

Зори: Чувството като се събудиш сутрин и си отвориш прозореца и подушиш цялото това нещо, около което живееш, и си кажеш "Аз май наистина съм тук!".

Богдан: Не мога да кажа едно нещо. Наистина беше огромна промяна. Толкова ми харесва тук, че не мога да отделя едно нещо. Вече ми е "живот там на село" срещу някакви други варианти за живот и всичките ми се струват компромисни. Ако не съм тук, ще ми липсва всичко - отношенията с хората, това, че природата ти започва от прага, това, че е много по-просто някак си да живееш тук, мислиш за по-малко глупости, имаш много повече място в главата да си мислиш за някакви твои неща. 

Аз няколко месеца не бях ходил в София, изобщо не ми липсваше. Освен това много ми харесва Пловдив, имам някаква афера с това, че живеем толкова близо до Пловдив.

Не излизат ли и демони по този начин?

Богдан: Е, да. 

Зори: Не знаехме дали ще ни хареса. Аз никога не съм имала село и никога не съм живяла на село.

Вие сте напълно градски хора, да уточним това. 

Богдан: Едните ми баба и дядо живееха в съседния блок. 

Зори: Моите също. 

Богдан: А другата ми баба живееше в малко градче и сме ходили съботи и неделя, но там нямаше нищо, нямаше двор. Аз видях за първи път прасе на живо някъде на 20 и няколко години. На един купон на открито. Някакво момиче имаше рожден ден и баща й беше нещо като феодал в Нова Загора, къщата им беше с голям селскостопански двор и имаше към нея силози. Така стана - имаше DJ, когато за първи път видях прасе. Значи наистина нямам нищо селско в себе си.

Зори: Всичко, което аз познавах, беше горе-долу в квартала, в който съм се родила, където се роди и Вихрен. Беше много трудно да се разделя с това място. Вихрен се роди в апартамента, в който винаги съм живяла. Ходила съм на детска градина на 50 метра, училището е на 60 метра, а университета - на 100 метра. Това беше моето място и моят град.

Не смятате ли, че изневерявате? Твоето място, твоят град... Богдан дори е отговорен за част от градската култура през годините, а сега й обръщате гръб.

Богдан: Не се чувствам отговорен за градската култура. 

Деница Стефанова е повече момиче от града, отколкото журналист, въпреки че има 7-годишен опит зад гърба си в различни медии. Преди време решава да зареже професията и да започне да участва в нещата, които допреди само е отразявала с камера и микрофон или с диктофон и фотоапарат. Днес отново захваща познатите оръдия на труда плюс клавиатурата, за да ни покаже какво е научила от другата страна, да н...