Само преди дни я слушахме на сцената на фестивала A to JazZ, а преди по-малко от два месеца излезе дебютният й албум „Preyah”, и то като самопродуциращ се изпълнител. Хубави неща й се случват на Прея – и в музиката, и в любовта. Самата тя се чувства по-пълноценна и по-целеустремена, защото най-после знае какво иска – да бъде по-добра версия на себе си. Нещо, върху което работи през последните две години, а резултатът е една още по-артистична, цветна и щастлива Прея. Срещаме ви с нея, днес в Момичетата от града.
Какво ще бъде лятото ти – повече работа или повече почивка?
О, доста сериозен превес има в полза на работата, но планирам да промъкна и така жадуваната почивка някъде из графика си.
Наскоро излезе дебютният ти албум. По-успяла и удовлетворена ли се чувстваш сега?
Със сигурност се чувствам по-удовлетворена и по-пълноценна и като артист, и като човек. Изпълних дълг към себе си.
Колко време ти отне създаването му?
Някъде между седем и девет месеца. Това си ми е бебчето, така да се каже.
Не е ли трудно в България да направиш албум?
Честно ли?! Трудничко е, а и хората непрекъснато спорят дали е конвертируемо и има ли смисъл изобщо в подобно действие. Аз гледам да се абстрахирам от това къде точно се намирам и да се чувствам по-скоро гражданин на света, не само що се отнася до албума, ами въобще.
Кой е твоят „лош навик“?
Не е един, но пък са доста по-малко отпреди. В последните две години съм целеустремена да се превърна в най-добрата възможна Прея и се самопревъзпитавам в най-различни аспекти от живота си.
Имала си своите лутания като артист. Кога се откри напълно?
Имала съм. Именно това целенасочено себеопознаване, с цел подобряване, ми помогна да стигна до ядрото си и да разбера точно коя съм и по-важното – коя искам да бъда.
Любовта ли е най-голямото ти вдъхновение?
Със сигурност е в ТОП листа ми с вдъхновения, но най-голямото бих казала, че е малко по-общо – взаимоотношенията между хората. Просто са така комплексни и разнообразни, че са някакъв непресъхващ извор на изводи.
Има и още...
Димитрина Иванова
Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...