Лица

Радина Ралчева - един силен глас на протеста

Като поколение на прехода нямаме право на абдикация!

Радина Ралчева - един силен глас на протеста

Радина Ралчева е родена в София. Живее в Берлин. Има изключително богата експертиза в областта на мениджмънта и публичните комуникации, автор на медийни публикации, анализи и коментари, активен професионален доброволец, преподавател в областта на PR и обществен активист.  

В своята 22-годишна професионална история е работила с различни индустрии, с компании от Fortune 500, международни, национални и местни институции, НПО, политически и други организации. Кампании на ръководени от нея екипи са печелили множество професионални награди. От 18 години кариерата й се развива на най-високото ниво в мениджмънта на различни организации. В момента е EMEA Communications Manager в Corning (Fortune 500 company) и отговаря за комуникациите за целия регион.

Носител е на специална грамота за принос към правозащитността и човешките права „Човек на годината” 2014. 

И въпреки че е далече от България, тя е един от онези ярки гласове, които не спират да се вълнуват от обществено-политическия живот у нас. Подкрепя протестите, реагира, когато липсва политическа памет и се надява на промяна.

Казват, че българите сме търпелив народ. Какво тогава ни провокира да излезем на улиците? 

Радина Ралчева: Струва ми се очевидно, че сме търпелив народ. Често твърде търпелив, ако питате мен. В социологията теорията за повратната точка (tipping point) казва, че това е моментът, когато група от хора или преобладаващ брой членове на група от хора бързо и драматично променят поведението си. Тази фраза за първи път е употребена в социологически контекст от Morton Grodzins, професор по политически науки в Университета в Чикаго. Теорията става много популярна благодарение на книгата The tipping Point на Malcolm Gladwell. Между другото, задължителна за четене книга. В съвременен контекст под повратна точка разбираме най-общо казано конкретно събитие във времето, което предизвиква необратими промени. Това събитие може да е много дребно или много мащабно, въпросът е, че то се превръща в повратна точка, защото е резултат от дълги и стигнали предела си предишни натрупвания. В този смисъл, въпросът защо сега, няма толкова прост отговор. Отговорът на въпроса защо акостирането на една гумена лодка на един български плаж се превърна в повратна точка, е всъщност отговор на въпроса за сложните обществени, икономически и социални процеси, изпълнението на обществения договор, капката, която прелива чашата, критичната маса от хора, които приемат, че има непреодолим проблем и едновременно тръгват да търсят гражданско решение през инструментариума, с който гражданите разполагат и т.н. 

2020 е луда година във всеки смисъл на тази дума. Много фактори се събраха в едно и катализираха реакция. Почти никой от тези фактори (с изключение на вируса) не е нов за България.

През 2013 г., по същите причини като сега, хората протестираха и поставиха рекорди с над 400 дни протест. Някак си овластените тогава не разбраха посланието и предложиха на обществото още от същото. Обществото не го прие. Има една особеност, която политиците упорито отказват да разберат. Обществото е система. Ако тази система е разбалансирана, тя неминуемо ще потърси своя баланс. И колкото по-разбалансирана е, толкова по-остри ще са реакциите. Въпросът не е дали, а кога. Абсолютно неизбежно е. И всъщност илюзията им, че понеже контролират властта, имат контрол и над това, е нищо друго, освен илюзия. В такива ситуации единственото смислено държавническо поведение е да се сдаде властта, за да може системата да започне да се самобалансира. Този механизъм е неизменен, работи винаги, дори в пленени държави. Наистина е само въпрос на време. А опитът да се задържи статуквото, се плаща прескъпо и уви, от всички. 

Добре ли е това, че младите нямат политическа памет? 

Радина Ралчева: И да, и не. Да, защото ги освобождава от съмнения, предишни разочарования, страх и уклончивост. Не, защото липсата на опит позволява да бъдат манипулирани по-лесно, защото знанието и познаването на миналото са сила, която може да бъде канализирана за постигане на успех в настоящето и защото възможността за постигане на конкретни резултати за бъдещето често е свързана с необходимост от референции към миналото. Обаче. Тук за мен има едно голямо обаче. Младите имат неотменното право да водят своите битки,

Има още...


да имат своите протести, своите провали, своите успехи, своите избори, своите блокади, революции и т.н. Не можем да отричаме правото на тези след нас да управляват съдбата си, да бъдат несъвършени и смели и да ги критикуваме заради идеализма и желанието им за нещо различно. Никой от нас не държи монопола върху бъдещето и никой няма право да ги подценява, само защото са млади. Лично аз ще ги подкрепям без условия. Дори и аз да съм пробвала същото нещо преди тях, и да не е станало. Защото може този път да стане. Просто винаги има първи път. А най-сигурният начин нещо да не се получи, е да не опиташ изобщо. 

Преди много години, още като бях ученичка, а и цял живот след това чувах основно, че това няма да стане. Казваха ми, че съм млада, не разбирам, не се прави така и т,н. Е, имам новина. Стана. Всичко, което ми казваха, че няма да стане, стана. Не слушах и го направих да стане. По повод младите хора, ако нещо пожелаят да чуят от мен, то ще избера този цитат на Нелсън Мандела – „It always seems impossible until it’s done“.

А какво мислиш за фалшифицираната политическа реалност в България? За подменената история? 

Радина Ралчева: Мисля, че в някакъв смисъл e очакван ефект на прехода. Да, да, знам, много време вече e тоя преход, обаче това, че ние сме имали нереалистични очаквания, не ангажира реалността с тях. Преходът за нас ще приключи в някакъв смисъл тогава, когато се промени доминиращият манталитет. А за това ще трябват поколения. 

Също така мисля, че

всеки, който може, който е съвременник, е редно неуморно да се съпротивлява срещу фалшифицирането на политическата и обществена реалности. Всеки ден, с всички законни средства.

Това е наша отговорност и е работа, която няма кой друг да свърши вместо нас. Ние сме поколението на прехода и нямаме право на абдикация, защото върху нас ще стъпят следващите. Ако основата, която поставим е гнила, обричаме и тях. 

Самата ти от какво си разочарована? Защо протестираш? 

Радина Ралчева: Мога да бъда разочарована само от хора. И затова не разочарованието е причина да протестирам. Вижте, аз съм човек на 70-те. Помня прекрасно режима, семейството ми е сред онези, които не вирееха особено добре в него, никой от родителите ми не е бил член на партията. А пък аз, по някаква причина, съм дошла на тоя свят с комплекс от разбирания, ценности и принципи, които личната ми среда и времето развиха, но не промениха в същността им. Има нещо в мен, което не ми позволява да се примирявам, да търпя и да мълча. Такава съм откакто имам съзнателен спомен за себе си. Сами разбирате, че за човек като мен ставащото с България е непоносимо. Така че протестирам, защото трябва. Буквално трябва. България е в състояние, което изисква спешно гражданите да вземат нещата в свои ръце и да оттеглят от ръцете на политиците делегираната им временно от тях власт. Протестирам и заради тези 20-годишни младежи, които заслужават смислено, достойно, европейско бъдеще, за да развиват потенциала си напълно и да променят света, а не като моето поколение да изкарат живота си по площади и барикади. Протестирам и заради моето поколение. Наричат ни изгубеното поколение на прехода. И си е така. Корумпираната, алчна амалгама от олигархия, мутри, ченгета и политици ни отказа суверенитета над държавата и я открадна, лиши ни от право на нормален живот в собствената ни родина. Протестирам и заради себе си. Десетки години съм граждански активист и всеки ден водя битки за нормалност. Десетки години бях принудена да съм емигрант в собствената си страна. Накрая просто отидох да живея другаде, но това не значи, че ще спра да правя всичко възможно за една добра за гражданите си България. 

Имаш впечатление как се протестира по света. Можеш ли да сравниш гражданското общество в Германия и България? 

Радина Ралчева: Да, в Германия протестите са ежедневие. Наскоро мернах някъде, че в Берлин всеки ден има десетки протести, някои са радикални, други са по-лежерни. Не знам обаче как да сравня гражданските общества в двете страни. Ще ми се да можех. Логично е да мога. И все пак разликите са твърде много. И са болезнени. На практика почти нищо от това, което правят българските политици и институции, не може да стане тук. Наистина, опитайте се да си представите как Меркел бива записана да псува неконтролируемо или е снимана, че спи с пачки, пистолети и кюлчета на нощното си шкафче. За Бога, тя ходи сама на пазар, живее в семейното им жилище в района на Museumsinsel, но това бихте го разбрали само, ако ви го кажат. Няма тежка охрана, огради и подобни. В близост до дома ѝ има паркирана една полицейска кола, но наистина трябва да знаете, че е там заради нея, иначе не бихте се сетили. Защото из Берлин има и други локации с регулярно присъствие на полиция. Например на Alexanderplatz има дори малък полицейски офис. Наистина ми е трудно да сравнявам. Но е важно да подчертая нещо – тези неща не са даденост. Те са резултат от упоритите, непрестанни, ежедневни усилия на членовете на немското общество.

Тук никой не очаква месии и хората знаят, че да пазят и развиват демократичните принципи, е тяхна отговорност. Знаят, че имат задължения и права, не приемат нещата за даденост и изискват отново и отново.

А ако някой политик случайно се обърка, че е много важен, бързо разбира, че е само служител на народа си. И ако сгреши, отива в историята. Разбира се, че и тук си имат проблеми, неразбории, корупция, популизъм, обаче има силни коригиращи механизми и те работят. Няма идеални общества, но има общества, в които участниците в обществения договор знаят своите роли, произтичащите от тях права и задължения и разбират принципите на взаимния контрол, разделението на властите и необходимостта да участват в процеса активно. Това прави обществата здрави, осигурява морална и ценностна база, която позволява да се управлява адекватно и да се постига просперитет. 

И още ...


Доста хора следят коментарите ти в социалните медии, в които заявяваш гражданската си позиция. Даже си въвличана в доста интересни спорове. Полезно ли е да изразяваме позиция онлайн? И има ли толерантност? 

Радина Ралчева: Полезно е да изразяваме позиция по всички цивилизовани начини и чрез всички достъпни ни канали. Както споменавам и по-горе – трябва неуморно да пазим реалността от фалшифициране и да пречим на налагането на фалшиви герои, а изразяването на позиции е част от този дебат. Нямам навик да влизам в спорове по теми, по които не съм подготвена. Това дали дъждът е мокър обаче, не е въпрос на мнение, а на факти. Все по-често забелязвам, че има упорита тенденция фактите да бъдат пренебрегвани, отричани и дори игнорирани от хора, които имат амбиция да са сред т.нар. инфлуенсъри и имат своя аудитория. Така че реагирам на всяка злоупотреба или пренебрегване на фактите, които забележа. Извън това имам ясни позиции по разни въпроси и ги изказвам. Не търся популярност или одобрение, просто говоря за нещата, които аз смятам за важни. Това не се харесва на всички, но нямам притеснения да вляза във възпитан спор и да ползвам в него своите аргументи. И това не се харесва на всички. Уви, често нивото на разговор се свежда до квалификации, обиди ad hominem и откровени опити за манипулация. Но не се уморявам да водя и разговори, и спорове, това също е начин да се разобличават фалшивите герои, да се защитават фактите, да се възпитава разбиране за това как се провеждат спорове. Ние нямаме особено развита култура на спора и в тоя смисъл толерантността също е кът, но все някога ще се научим. Пък и един човек да бъде повлиян и да се замисли след като е бил участник или свидетел на даден спор, това вече е нещо. 

Радина Ралчева: Смяташ ли, че тези протести ще "родят" новите политически лидери?  

Радина Ралчева: Възможно е, но не съм сигурна, че е здравословно да разчитаме за това само на протестите, предвид устойчивата тенденция в България към търсене на бързи и лесни решения и на месии. Няма начин, колкото и да ни се иска, нещо, което сме пренебрегвали с десетилетия, проблеми, натрупвани и оставени нерешени толкова дълго, манталитетното наследство и дълбоката държава да бъдат преодолени отведнъж или благодарение на един човек/ лидер. Натоварването на един човек с това очакване е нереалистично и няма как да се реализира, а това може да доведе до предвидими разочарования и да удължи порочния цикъл, в който сме.

Иначе всеки протест има свои разпознаваеми лица, включително и този. Някои имат лидерски потенциал, но дали са лидери, предстои да видим. За да бъдеш лидер, се изисква много повече от това да си видим на протест, но каляването по протести е едно добро начало. Лидерството е доста комплексна задача, не е въпрос само на симпатии или знания. Сигурно е обаче, че нови лидери ще има, защото има осезаем вакуум и той ще бъде запълнен. С нетърпение очаквам да видя как ще се развият някои заявки, които вече виждаме.  

Самата ти готова ли си да се ангажираш политически? 

Радина Ралчева: Няма да ми е лесно да отговоря на този въпрос. Имала съм подобни покани, но засега не съм поела в тази посока. От една страна, е много изкушаващо да влезе човек в политиката и така да се каже, да променя нещата отвътре, да бъде участник в политическия процес. И много хора решават да опитат. Обаче опитват като част от партийни структури и още там някъде им се налага да спазват вътрешно-партийна омерта.

В нашите условия някак си политиката и принадлежността към политическа сила се разбират като безусловна подкрепа за всяко действие на политическата сила и подчинение на партийния интерес. А пък той се разбира като по-важен от обществения и националния.

Това е нещо, което аз няма как да приема и направя. Като граждански активист съм напълно независима и мога да критикувам или работя с всяка политическа формация, с която преценя. Като политик ще трябва да се определя в някаква скала и да следвам някаква предзададена политическа линия. Но не съм съм сигурна, че съм способна да остана „в линия“, дори когато линията вече не е моята. Няма да замълча и ще стане неприятно.

Нека да видим още от реалността, каквато е в момента. Българските политически условия са особени. Имам доста реалистична представа какво представлява българската политика и смятам, че тя не е на етап, на който да допусне типаж като мен да работи реално за постигане на измерими цели и промяна. А аз съм такъв човек, че щом съм поела ангажимент, ще преследвам постигането му. Т.е. ако като политик се ангажирам с нещо, ще трябва да стигна до резултат. Шансът за успех на подобен прагматичен, а не партийно детерминиран подход в българските политически условия е много малък. Има и трети аспект. Опитът ми показва, че в България може да бъде доста трудно да намериш и още по-трудно да задържиш съмишленици поради ред причини, сред които обтекаемост, конфликти на интереси, морален релативизъм и т.н. А дори и най-добрият проект изисква подкрепа, някакво ниво на консенсус и постоянство. А политиката е дългосрочен проект. И това ме навежда на мисълта, че може да се окажа в доста изолирана позиция, което е контрапродуктивно и не би оправдало участието ми в нея. Предвид отявления ми граждански активизъм, ясни позиции и неспособност да наричам черното бяло, е пределно ясно, че ще съм много несистемен участник в процеса. Не съм сигурна, че има обществена готовност за подобен тип политици. А и си представете как влизам в политиката с определена заявка и не я изпълнявам... Това ще бъде непоносимо за мен, но по-лошото е, че като следствие хората, които са ми гласували доверие, ще добавят още едно разочарование в дългия си списък с разочароващи политици и отрицание към несистемните играчи. Това ще им даде основание да продължат да гласуват за системни, защото другите нямат шанс за въздействие. А това не е нещо, което бих искала да се случи. Истината е, че много хора ми задават този въпрос и много хора са ме приканвали да вляза в политиката. Обаче аз мисля за такива неща и още не съм сигурна коя е правилната линия на действие. Просто не знам каква е опцията да съм в политиката, да постигам резултатите, заради които съм там, и да запазя човешкия си интрегритет. С това не искам да генерализирам и не твърдя, че всички в политиката са маскари. Обаче това е моята лична дилема, която отразява моето разбиране, житейски опит и колебания. 

А вярваш ли в светлото бъдеще за България? 

Радина Ралчева: Според мен светлото бъдеще не е въпрос на вяра, а на работа. Напълно съм убедена, че в България хората могат да живеят достойно, стига сънародниците ми да го поискат и да са готови да полагат усилия и да работят целенасочено за това. Ние сами създаваме бъдещето чрез това, което правим днес, утре, всеки ден. Ако в дневния ред на всеки от нас не присъства обща идея за желаното за цяла България, ако не присъства съзнанието, че сме част от един народ, ако не присъства мисълта за личното, но и за общото добруване, ако не присъства поне минимално усилие и конкретни действия в тази посока, мога да ви кажа, че дълго ще чакаме светлото бъдеще.

Ако ме попитате обаче дали съм оптимист, ще отговоря утвърдително. И колкото и пъти оптимизмът ми да изглежда безпочвен, аз ще го взимам и ще го отглеждам отново.

Поражението е избор. Нямам право да се отказвам. Защото има хора в България, които са лишени дори от този избор заради житейски, здравословни и други обстоятелства. И тези, които можем да търсим път към по-добър живот, им го дължим. Циниците ще кажат, че говоря празни приказки и съм идеалист. Обаче не циниците са откривали нови земи, променяли света и са излетели в космоса, нали... 

 

Александрина Пендачанска: Изборите са по-важни