Лица

Радина Велчева: „Няма по-красива жена от тази, която осъзнато иска да стане майка“

Създател на фондация „Искам бебе“, тя е от онези жени, които са не само вдъховение и опора, а и много повече

„Красотата е вечност, взираща се в собствения си образ в огледалото.“
Халил Джубран

Както казва Радина Велчева, основател на фондация "Искам бебе", няма нищо „нечовешко“ в това да сме под влияние на различни стереотипи, особено ако открием в тях цветовете и багрите, с които да „оцветим“ деня си, миговете си, емоциите си. Ако знаем как да напишем собствената си история и следваме пътя, за който сме убедени, че е верния. Тогава пъзелът на щастието сам се подрежда. Днес ви срещаме точно с нея, жената, която е подредила своя. Вижда го в малките бръчки около очите си, усеща го в споделеността на съпруга си Божидар и най-вече в прегръдката, която вече има точни измерения и те носят имената на Йоанна и Симеон. Повежда ни през своите 18, 33 и 40 години, за да ни покаже цялата палитра на живота с всички моменти „надолу“ и „нагоре“ и да ни вдъхнови да преминем през тях с най-нежната сила, която притежаваме – да бъдем себе си.

Заедно с Радина станахме част от кампанията на Dove - „Dove търси историите за истинската красота“. Марката, която винаги е заставала срещу идеята за „обективната красота“, за да ни връща към истинската, онази, която често сами не забелязваме. Dove дава думата на българските жени и всяка една от вас може да разкаже своята история, да покаже своята красота без филтър, да сподели за своите възходи и падения. Можете да го направите чрез специална софтуерна форма тук. Десет от най-интересните истории ще бъдат селектирани и разказани от писател в „Книга за красотата“.

Кога спираме да се влияем от стереотипите за красотата и перфектните мерки и започваме да се приемаме такива, каквито сме?

Мисля, че това е процес. Случва се постепенно, точно с темпото на емоционалното ни порастване. Резките движения не водят до качествено порастване в това отношение. Няма нищо странно в това, че огледалото е вечният женски спътник. Но с годините започваме да виждаме различно женско „Аз“ – малките бръчки около очите всъщност стават белег за моментите, в които сме били истински щастливи.

Повлиявали ли сте се някога от тези стереотипи?

Няма нищо „нечовешко“ в това да си под влияние на различни стереотипи. Днес мога да кажа, че като погледна 30 години назад и спра погледа си в моите 18, забелязвам сякаш цикличност в тези стереотипи. Често, като се прибирам в родния си Добрич и отворя старите гардероби, въобще не мисля, че нещо е толкова остаряло, че да не може да понесе още живот днес. Зависи от цветовете, с които багрим деня си, отношенията си, мечтите за утре...

Вие самата кога започнахте да се чувствате добре в кожата си?

След като навърших 33. Странно е, но днес като гледам снимките си отпреди тази възраст, естествено е да виждам младостта във всичките й измерения – свободен дух, търсещ поглед, тъга и отчаяние, радост и безгрижие. Но всъщност след 33 кожата ми започна да се съобразява с темпото ми на живот и с емоциите ми.

Чувствата и мечтите ми започнаха да се надпреварват с времето. Започнах да търся истинската стойност на нещата, които правя, и какво е онова, което ме прави жива. Кое е онова нещо, което ти дава отговор на вечния въпрос: „И какво от това?“

Кога една жена е истински красива?

Когато прелива от щастие. Когато се чувства необходима, завършена и споделена. Когато има с кого да изпие чаша вино и да се смее до полуда. Когато има при кого да се завърне, ако е изгубила пътя. Когато парфюмът й се слива с уханието на любимо същество и усеща приемането във всичките му форми.

Какво не ни достига понякога, за да видим красотата около себе си?

Силата да променим нагласите си и да сменим гледната точна. С годините разбирам, че единственото ни спасение в моментите на пропадане е да не спираме да вървим към вътрешното си „нагоре“. Отвисоко проблемите ни придобиват друг вид – можем да ги видим като мънички точици, които имат нужда от пренареждане. Едни ще се търкулнат в ниското и ще се отървем от тях завинаги, други ще сменят местата си и ще разберем, че така е по-добре, а трети – ще ни бъдат пътните знаци за следващото стъпало.

Има и още...


Много бебета са се родили благодарение на кампаниите на вашата фондация „Искам бебе“, вие самата сте вдъхновител за много бъдещи майки. Но има ли моменти, когато историите, с които сте се сблъсквали, са вдъхновявали Вас, давали са Ви сили?

„Искам бебе“ е моята визия за женска красота. За мен лично няма по-красива жена от тази, която осъзнато иска да стане майка. Стремежът към детето пречиства както емоциите, така и лицето ни, преподрежда вътрешния ни баланс и дрехите в гардероба, изхвърля затлачените страхове и фалшивите хора от живота ни. И всичко това прави път на новото, на Детето.

Наскоро се появи коментар във водеща медия, че „абортът е убийство“. Защо изобщо се стигна до него според Вас и редно ли е една жена да изгуби правото си на такъв?

Това е един от вечните въпроси на човешкия род. Има много тълкования, цели философски школи са разисквали различни казуси, касаещи аборта. Мисля, че това е така, защото в основата на решението за аборт е мотивът, с който е заченат един човешки живот. Ако абортът е убийство, то как да оценим заченатия живот след изнасилване или друга външна агресивна намеса на обществото върху женското тяло или психика? За мен лично един живот е по-силен от всичкото зло и ако едно дете трябва да се роди, то намира начин и сила да стори това. Това е една от големите тайни на вселената ни. Защо например една жена прави десетки опити да забременее и не успява, а други – правят поредния аборт и след година-две раждат живо и здраво дете? Кои сме ние, че да отсъждаме кой живот е по-ценен? Пък ако си правила аборт – да бъдеш прокълната от обществото ли? Чувството за вина може да се окаже най-тежкият камък на шията за една жена, която не се е подчинила на обстоятелствата в някакъв момент.

Затова мисля, че една жена трябва да калява силата си да взима решения за бъдещето си, както и да носи последствията от този избор. А силата на едно общество се измерва в умението да приемеш изборите на себеподобните си, а не да ги осъждаш.

Преминали сте през редица неуспешни опити за забременяване. Кога решихте, че трябва да се даде гласност на проблема за безплодието?

Никога не съм крила проблема си. Напротив, споделяла съм го още от самото начало. Мисля, че хората с репродуктивни проблеми сме много по-готови да говорим за предизвикателството „безплодие“, отколкото обществото може да ни чуе.

Какво Ви даваше сила по време на този път?

Вярата, че вървя по моя си път. Когато си в своя си път, всичко около теб става по-красиво и ясно. Аз се променях към добро, откривах неподозирани качества за себе си. Така вярата ме водеше в този различен и труден, но МОЯ си път. Знаех, че ще стана майка и просто исках да намеря верния път към МОИТЕ си деца.

Доколко е важна подкрепата на околните в тези моменти?  Кой Ви беше най-голямата опора?

Подкрепата на близките ти е от ключово значение, но за да я оцениш, ти трябва да я поискаш сам. Тогава формулата за подкрепата започва да работи на пълни обороти. Не-поисканата-подкрепа от когото и да е просто не може да сработи. Моята благодарност е преди всичко към съпруга ми Божидар, който изтърпя бушуващите ми хормони в годините, а днес е най-прекрасният баща за двете ни деца. Огромна благословия е да имаш и родители като моите мама и татко, които нито веднъж не ме упрекнаха за нищо, а търпеливо ми изпращаха от неземната си обич и подкрепа.

Има и още...


Казват, че решението за осиновяване на дете не трябва да дойде след последния неуспешен опит инвитро. Вие как стигнахте до това решение?

Решението за осиновяването при нас дойде точно във времето, когато вече сме били готови да го приемем с цялата си същност. За това решение никога не знаеш кога е точно времето. При нас не беше 50 на 50! Беше най-сигурното нещо, което в този момент искаме и двамата. Не беше компромис, нито спасение от депресия или търсене на път в задънена улица. Според мен решението за осиновяване не е свързано с броя на неуспешните опити инвитро, а с момента, в който усетиш, че сърцето ти е в хармония с предстоящото очакване.

Това е моментът, в който усещаш лекота, даваш почивка на сетивата си, не бързаш заникъде, умората изчезва от плещите ти и просто оставяш Бог да се погрижи за идващото раждане. Децата са съвършени създания и единственото нещо, в което съм сигурна, е, че те избират нас.

Какво беше усещането след толкова години и неуспешни опити за забременяване най-после да прегърнете децата си – Вашата дъщеря Йоанна и синът Ви Симеон?

Осъзнах, че животът може да започне отново точно на 40! Тогава се намерихме с къдрокосото съвършенство – Йоанна. А на 45, житейското колело отново се превъртя и в дома ни кацна синеокото щастие – Симеон. Така прегръдката ми вече има точни измерения – точно толкова, че да побира и двамата, сгушени в скута ми. Може би това е усещането, по което си приличаме всички жени, жадуващи да станат майки!

Какво бихте казали на момичетата, които искат бебе, но в момента преминават през същите трудности, през които и Вие сте минала?

Искам да ги поканя на гости и да чуят как Йоанна разказва нейната си приказка за майките и бебетата. И тази приказка винаги завършва така: „Ако не може едно бебе да се роди от корема, то се ражда от сърцето и готово. Така семейството заживяло щастливо!“.

С подкрепата на Dove