Лица

Рене Карабаш: Когато материалният ни свят е застрашен, е нужно да подсилим духовния

Писателката представя новата си книга

Рене Карабаш: Когато материалният ни свят е застрашен, е нужно да подсилим духовния

Снимка: Личен архив

Спомням си, когато една много специална за мен жена преди две години ми подари "Остайница", първата ми "среща" с Рене Карабаш. Спомням си още всички емоции, през които преминах, докато я четях и онези, които са се докосвали до книгата, ще разберат. Точно затова с нетърпение дочаках новата й стихосбирката "Братовчедката на Зорбас", която беше повод и за срещата ни с Рене Карабаш, или Ирена Иванова, както всъщност е истинското й име. Сигурна съм, че всеки ще се припознае в някой от стиховете в нея, ще си припомни преживяна история, преживяна смърт, преживяна любов. Защото поезията е такава човърка много фино в емоциите ни и ни побутва тогава, когато сме забравили да чувстваме, а Ирена изключително умело подрежда думите и историите между тях, за да я направи още по-въздействаща. 

Знам, че новата ти книга е трябвало да се казва „Като мак в бетона“ (поне ние така я обявихме в текста за Разпети петък, който написа за нас), но ето че сега се появи „Братовчедката на Зорбас“. Коя всъщност е братовчедката на Зорбас? Как се роди тя?

Книгата премина през много метаморфози. Мисля, че това е най-трудното ми и продължително “раждане” на книга. Първото предизвикателство, което се изправи пред нея, беше подборът на стихотворенията, които са писани в продължение на 5 години. С редакторката ми Аксиния Михайлова се потрудихме доста, за да се получи тази съвършена цялост накрая. Извънредното положения допринесе за бавния и променлив процес на работа. Книгата мина през няколко работни заглавия – "Опитомяване на Бога", "Като мак в бетона" и накрая "Братовчедката на Зорбас", което смятам, че кореспондира най-добре на съдържанието. А коя е братовчедката на Зорбас, можете да разберете като отворите книгата. Някои от вас, които са запознати с Казандзакис, вероятно се досещат… Но ще оставя стихотворенията в нея сами да говорят за себе си.

Изолацията помогна ли на творческия процес, даде ли ти повече време за писане или по-скоро беше време за преосмисляне?

Със сигурност беше особен, но нужен период за всеки. При мен нямаше голяма разлика. Така или иначе работя от вкъщи. Усетих само рязкото лишение от социални контакти и свобода да излезеш в парка. Това ме потопи в едни дълбоки собствени води, за които в крайна сметка благодаря, защото ми помогнаха да оценя много повече всичко, което ме заобикаля и ми отдели повече време за дълбаене навътре.

От шапката излизат и бели и черни зайци. Въпросът е какво ще направим после с тях. Аз опитомих моите. 

Върнаха ли се хората към четенето?

Върнаха се към книгите, за които не им е оставало достатъчно време да прочетат. Може би някои, които са се отдалечили от четенето, са се върнали към него. Не знам. Мога да говоря за себе си. Аз лично дочетох някои книги, за които не ми оставаше време. Доволна съм.

А имат ли нужда от повече поезия, особено в такива моменти?

Със сигурност. Когато материалният ни свят е застрашен, е нужно да подсилим духовния. Поезията е идеален инструмент за това, да виждаме онзи паралелен метафизичен свят, който ни заобикаля. И най-вече, тя е перфектният инструмент за “чувстване”, нещо, от което забързаното ни и стресирано ежедневие все повече ни отдалечава.

Още в началото на книгата пишеш, че поезията ти е помагала да гледаш на смъртта като на красив сън. Помниш ли кога се наложи да се събудиш за първи път от него?

Да, помня. Когато загубих баба си. В книгата има няколко стихотворения за нея и за отношението ми към смъртта и живота, след като тя си отиде. Детството ми е преминало на село, където има много смърт и право пропорционално на това – живот. Благодарна съм затова, защото душата става многоъгълна и невидимите неща стават все по-видими за нея.

С предната ти книга „Остайница“ донякъде излезе извън рамките на поезията. Защо сега стихосбирка, а не роман?

“Донякъде” е интересно определение. “Остайница” е постмодерен роман, написан в естетиката на поезията, от която няма как да се отделя. Но и това поставя много трудни задачи пред мен, като това да накарам поезията и прозата да живеят под един покрив. Не мисля, че книгите излизат по план. Те се появяват като децата. Неочаквано и с появата им се прераждаш. И все пак мина много време от предходната ми стихосбирка “Хълбоци и пеперуди”, крайно време беше да се появи “Братовчедката на Зорбас”.

В „Братовчедката на Зорбас“ се връщаш се към детството си – кое искаш да помниш от него и кое да забравиш?

Искам да запомня всичко това, което съм написала в книгата. Именно затова реших да сложа този начален прозаичен и непретенциозен текст за детството, за да остане на хартия и за да го отпечатам на лентата на живота си. Вярвам, че много хора ще припознаят себе си в него. Неслучайно завършва с думите: “Мислите, че това съм аз. Но сте единствено вие”.

Има още...


Ние сме от поколението, което порасна без фейсбук, без статуси, без филтри, а сега май не можем да си представим ежедневието без тях. По-хубаво ли беше преди?

Технологията има своите плюсове и минуси. Но ако погледнем откъм нейния минус – определено беше по-хубаво без нея, защото повече живеехме в настоящия момент, там, където се случва живота. И го правехме без усилие. А сега ходим по психотерапевти и семинари, за да се научим отново да живеем в този момент. А Братовчедката на Зорбас знае най-добре как се живее в нашето “сега”. Уча се от нея.

Коя буря е оставила най-много парчета в теб след себе си?

Всички житейски случки, които дотолкова са ме разбили емоционално, че са взели парче от мен. Но важното е да продължиш напред и да започнеш да търсиш тези парчета. Край себе си, в себе си, в сънищата.

Важното е да се събираш след всяка буря и да не забравяш, че онова, което свети в далечината не е приближаващ влак, а е слънцето, което чака да го призовеш.

Казвала си, че си крайна в любовта. Успя ли малко да се опитомиш или тя опитоми теб? И идва ли наистина голямата любов точно в 6?

Голямата любов идва и не си тръгва. Моята ме учи да виждам сивото между черното и бялото, да не съм човек на крайностите. Да се обичам още повече. Да слизам на земята, когато мислите ме отнесат прекалено високо. Ето това наричам аз “опитомяване на Бога”. Ето тази любов се нарича “любов”.

Продължаваш ли да се чувстваш по-силна, по-смела в писането?

Винаги имам съмнения за писането си. Но точно тези несигурни пространства правят място, в което да се подобрявам. Останалото е вяра. Че мога да го направя, че искам и ще го направя. Сега съм поставила голямо предизвикателство пред себе си със следващия роман, който искам да напиша. Страх ме е, трябва ми търпение и условия за създаването му. И яко писане, но силно вярвам, че когато искаш да покажеш Бог на другите, той ти помага да го направиш. Стига, разбира се, да не объркаш Егото за Бог. :)

Какво те мотивира да продължаваш с книгите, а не да се фокусираш повече върху кино или театър, неща, които никак не са ти чужди?

Творчеството ми е на определени периоди. Не се ограничавам до едно изкуство. Когато ми се пише – пиша, когато ми се прави нещо друго в театъра или киното – правя го. Но кой казва, че не съм се фокусирала върху тях? Вече работим с режисьора Костадин Бонев по сценария за екранизацията на романа ми. А след като приключа с това, искам да се отдам на сценичната адаптация на “Остайница” или ще започна да пиша следващия ми роман. Кой знае? Не обичам да си правя планове. Оставям се на течението и вътрешното си желание за творчество. Те най-добре знаят къде да ме отведат.

Ти стоиш зад Академия „Заешката дупка“. Може ли човек да се научи на писане или по-скоро има нужда от шлифоване, от намиране на път?

Да, основател съм на Творческа Академия “Заешка Дупка”, за която в момента тече прием за есенното й издание. За първи път имаме курс за комедианти с ментор Теньо Гогов, който ще бъде за хората, които искат да пишат в хумористичния жанр на сценария, стендъп комедията и влогърството. Имаме още един любопитен курс по актьорско майсторство с ментор режисьора Стайко Мурджев. Доста яко! Очаквам го с нетърпение, наистина. 

Курсовете ни по писане (поезия и проза) определено учат курсистите на тънкостите в писането, показват им преките пътища. Талантът, разбира се, също е важен, но още по-важна е работата. Това, което е не по-малко важно, са и контактите, и общността, които се създават в тези класове. Подадената ръка и помощта, която получават тези хора, подкрепата за техните книги, които предлагаме на водещите издателства в страната. И именно това ядро и възможностите на Академията са без прецедент. Затова каня всеки, който иска да работи с едни от най-добрите ни писатели и поети, които има нужда от общуване със себеподобни, който иска да се обърне внимание на ръкописа му, да скочи в “Заешката дупка”.

Ако сега трябва да направиш още един опит за автопортрет, как би го „нарисувала“ в няколко думи?

Рисувам себе си с чертите на Бог
чудесата и раните багрят еднакво

слънце огрява платното
заличава всички цветове от него

бяло
смирено —

това вече съм аз.

 

Исабел Алиенде: "Въпросът е един - какъв свят искаме?"