Руслан Трад: Децата в Близкия изток нямат детство

 
Знаеш ли, миналата вечер като се зачетох в книжката, си зададох въпроса – колко години вече продължава конфликтът в Газа и колко поколения деца са го преживяли?
 
Хубаво е, че ти е направило впечатление. Защо казвам това? За мнозина конфликтът в Газа е нещо нормално – част от живота. Както това да отидеш на работа сутрин и да се върнеш вечерта. Ако попиташ някой историк, той би ти казал, че през 1967 година Израел окупира Ивицата Газа, която преди това е в ръцете на Египет - след 1948 година и тогавашната война с Израел. Но ако попиташ някой жител на Газа, той не би могъл да каже нищо друго, освен, че войната е начин на живот откакто е роден и не помни друг живот.

Какво се случва в Газа към днешна дата? Има ли активни военни действия? Какви са жертвите?

За зрителите пред екрана войната в Газа обикновено означава последната израелска операция над Ивицата Газа - от края на 2012 година, както и военната операция от 2009 година. Главната причина за това е, че тези операции бяха предавани по телевизията, а в края на 2012 година израелското военно министерство дори поддържаше предаване на живо от атаките. Няма да коментирам колко неморално е това, но ще кажа нещо друго. Факт е, че в Газа войната продължава непрекъснато. Реално няма спиране на огъня от двете страни, тъй като всеки ден и всяка седмица има инциденти - напоследък с ударени рибарски лодки. Жертвите са десетки и броят им се увеличава постоянно - просто ние не научаваме за това.
 
Има един страхотен цитат в книжката „…децата на Палестина се раждат старци”. Този конфликт много ни напомня война в Грозни, където като че ли децата се раждаха с оръжия и се учеха да убиват от малки, при чеченците имаше страхотна агресия, така ли е с децата на Газа? Има ли случай на насилие, извършено от дете?
 
Знаеш ли, наскоро гледах много силен документален филм за войната в Сирия. Журналистът си беше поставил за цел да заснеме един ден на снайперисти от сирийската съпротива и попита един от тях на колко е бил, когато е убил за първи път. Момчето отговори "На 16". Натъжих се. Защото за пореден път ми беше доказано, че децата в Близкия изток нямат нормално детство. Децата в Газа израстват с автомати или покрай автомати. Бомбите разрушават къщите им, а малкото играчки, с които разполагат, бързо биват забравяни под руините. На преден план излизат тъгата и бързото съзряване. Децата в Газа нямат време да бъдат млади. Заради войната и ужасната реалност те са принудени да научат по-бързо как се борави с автомат, отколкото с кукли. Не ми се вярва, че деца извършват насилие, но срещу тях определено има постоянно упражнявано психическо и физическо малтретиране. В такива условия бързо можеш да изгубиш детството си, за да искаш да станеш войник.
 
Имаш ли някаква информация за програми по психологическа помощ за деца?
 
Да, най-вече от страна на ООН и доброволци. Лошото е, че много често помощите не стигат до Газа, тъй като има блокада над Ивицата от години насам – всичко се проверява, а често и спира. Често говоря с приятели от Газа, които потвърждават, че има голяма нужда от специалисти, които да разговарят не само с децата, но и с възрастните, претърпели шок от някоя военна операция. Най-вече се разчита на доброволци. За съжаление сгради на ООН също стават жертви на въздушни удари и това спира цели програми.
 
Бил ли си там? Какво ли е небето над Газа, небето, което децата виждат всеки ден?
 
За съжаление не съм бил в Газа, но поддържам постоянна кореспонденция с приятели. Проблем за моето отиване е и едното ми гражданство – сирийското. Израел контролира границите към палестинските територии, а сирийски граждани не се допускат.
 
Много искам да видя небето над Газа. Струва ми се, че то е едно от малкото оптимистични неща, за които децата и възрастните стават сутрин. Смятам, че прилича на онези брегове, които съм виждал в Сирия и Ливан - чисти, почти недокоснати, спокойни. На такива места човек може да размишлява. За съжаление небето над Газа често е раздирано от самолети.
 
Разкажи ми за „Монолози от Газа”?
 
Международната културна инициатива, озаглавена „Монолози от Газа”, е подета от палестинската театрална трупа „Ищар” в името на пробив в блокадата на Ивицата Газа. В България тя беше осъществена от Форум за арабска култура и проведена в Националния дворец на децата в София. Преводите са направени също от Форум за арабска култура. Просто един ден с преводача от арабски и член на Форума, Мая Ценова, седнахме и обсъдихме идеята, с която тя ни запозна.

Залата беше пълна, което говори, че има интерес към подобна дейност. "Монолозите на Газа" бяха представени едновременно на 17 октомври 2010 година в над 50 града по целия свят. Година по-късно, на 7 юни 2011 монолозите бяха представени за втори път, в Столична библиотека.
 
Из „Монолози от Газа”

„Нашето бъдеще в Газа се държи на косъм. Като заспал вулкан, който може да се събуди всеки момент. Или все едно сме на борба на кораб в бурно море без капитан – движи се ту наляво, ту надясно и никой не знае накъде ще обърне.

Чувам, че на други места детството е нещо свещено, децата си живеят живота, без проблеми и без страх. А децата на Газа са забравени, останали са извън кадър. Те най-силно усещат неправдата, защото обществото се отнася към тях като че ли не са деца. Когато реши, ги смята за възрастни, когато поиска, ги прави отново малки.”
 Ясмин (р. 1996)

„В Газа най-много обичам парка „Барселона”. Ходех там по три пъти в седмицата. Цял ден прекарвах на люлките, в игри и смях с приятелките си . Но през войната окупацията го срина и разора. Отидох да видя мястото и се разплаках. Припомних си къде съм играла, къде бяха люлките, и нашите смехове с приятелките ми...
Искам да стана адвокат, за да защитавам онеправданите. В империя Газа има само такива…”
Уиам (р.1996)

„Уча в училище „Римал”, до Паспортната служба, която беше ударена първа! Когато си отидох вкъщи и пуснах телевизора, видях, че всички сгради около нашето училище са разрушени. Имаше загинали, наредени един до друг. Видях училището, но не видях себе си по телевизията – и слава Богу! Господи, дано никога да не дойде ден да се появя по телевизията – защото от нея не идва нищо друго освен смърт.”
Хиба (р.1995)

„Преди войната бях дете... Но след войната открих, че вече не съм дете и че Газа се различава от всички други места по света – в нея няма деца.”
Махмуд (р.1994)

„Газа е самолет, който е натоварен с хора и лети към неизвестното. Не каца нито в рая, нито в ада. Кога ще кацне – един Господ знае. А може и хората да си останат така да висят за цял живот, дори два пъти колкото са моите години.
 
Всички дни тук си приличат като две капки вода, няма нищо ново... С едно и също лягаме и ставаме. Най-простото е, че надеждите и мечтите са трудно осъществими в Газа. Особено ако са като моята мечта, а тя е да стана артистка – да пея, да играя, да свиря. В Газа единствената мелодия е мелодията на смъртта и танцът върху раните...”
Амани (р. 1992)