Елегантна, чаровна и с позиция за всичко, Силвия Лулчева те посреща с „Какво кафе искаш?” и изпраща, изсипвайки купчина бонбони в чантата ти. Точно с нея, така или иначе, е трудно да се спори: разпалва се дори при споменаването на думата „работа”, вълнува се за всяка роля, малка или голяма, и негодува срещу непрофесионализма с такава страст, че само кимаш и се усмихваш. Ходещ спектакъл. Наскоро имах смелостта да я режисирам и ще кажа само, че нямаше човек на тази площадка, който да си е тръгнал без уникална история с нея.
Утре е 27 март, Международния ден на театъра...
Силвия Лулчева: И миналата година, и тази 27 март минава в пауза. Имаше си планирани представления, но затворихме театрите в неделя и ще ги отворим най-рано на 1 април. Което е може би поредната шега. Но това не е първата война, през която театърът преминава. Театър има от толкова отдавна, че вече са му се случили всички весели и тъжни неща.
По-голямата ми болка е, че на този 27 март няма да мога да кажа „Честит празник!” на Таня Лолова,
но пък тя направи толкова делници в театъра празнични, че... Трябва да продължим точно защото някои вече не са в редиците, а ние сме. Войничета на театъра.
Какво е първото нещо, което ти хрумва като се сетиш за нея?
Силвия Лулчева: Шумна и усмихната, неприкрита и болезнено откровена. И това, което аз със сигурност не съм, а тя със сигурност е и ще бъде: памет. Тя винаги излиза с листче от някой архив и те трогва с това, че го е съхранила, че го помни. Че може да го разказва вкусно, сладко, смешно, каквото е било то тогава, някога. Всеки ще си пази неговата представа, неговото усещане от светлината, която тя е донесла. И толкоз.
Ако трябваше да я представиш на някого, който не я познава, как би я описала?
Силвия Лулчева: Тя сама се представя. Само като й се даде шанс да изскочи отнякъде. И само мълчиш, и споделяш случващото се.
Мисля, че да се утрепеш не можеш да намериш някого, който да е обиден от нея.
Въпреки че е взискателна. Например, ако се пуши в тази гримьорна, тя няма да влезе. Има си изисквания какво да бъде отношението. Но ето – тя задава стандарти, това не са капризите на примадоната. Жалко, че такива хора не могат да бъдат Академия, в смисъла на това да обучават млади хора. Ти сама знаеш, че те формират и определят срещите с режисьорите, срещите с колегите, срещите с екипа. Аз исках да сме на една сцена и бях достатъчно наивна да си мисля, че това е възможно. Както виждаш, не се случи.
Като говорим за поколения, мислила ли си някога какво би си казала, ако сега започваше?
Силвия Лулчева: По-внимателна щях да бъда към пътя си. Много големи са паузите и дупките между две задачи, между две изкачвания. Понякога имаш чувството, че само слизаш надолу или си в плато и нищо не се случва. И в това "не-случване", животът минава. Най-интересното е, че неща, от които се пазех и за които казвах: „Никога!”, в края на краищата животът ме набута точно там! Как пък не се случиха тези, дето ги искам? Трябва да ги сложа в графа „не ги искам”, белким се случат, нали?
И още...
Дали пък втренчването в някакви конкретни неща не ги кара да бягат?
Силвия Лулчева: Защо пък да не мечтая? И аз искам! И си го мисля, и си го представям, и то ме подминава и ми се случват тия, дето не ги искам. И после си викам, ми дай пък да видя… Стефан Данаилов имаше този талант: да приема човека срещу него такъв, какъвто той го вижда, а не на базата на някаква биография. Той го взима сега, днес. И другият му талант -
успяваше да извади от човекa най-доброто, на което е способен
Да го накара да прояви ония качества, които дори той самият не подозира, че има. Защото Стефан беше харизматичен, приятен, и като каже някаква идея – ти ще се разчекнеш да я изпълниш. Мисля, че в това са големи големите. Да те накарат да повярваш в своята идея.
Много се впечатлих от твоето идване на снимки. За това как пристигна с няколко костюма, бижута…
Силвия Лулчева: Ами, луда жена!
Откъде идва тази енергия и това желание за работа? Защото конкретният случай ти е бил интересен или защото винаги се запалваш по някакъв начин?
Силвия Лулчева: Ами не, невинаги. Първото ми впечатление е твоята подготвеност. И твоето отношение. Това, че ти ме повика на репетиция. Това, че ми отдели време. Не да ги раждаме спонтанно като на връх Шипка, „Грабвайте телата!”. Да й викаме на камерата или да й даваме бисквитки, за да не ни изяде тя. Ние да бъдем достатъчно подготвени, за да започне да се ражда вече творчеството. Едно-единствено нещо е рецептата за успеха: репетиция.
Аз съм чувала на кастинги: “Моля те, не идвай подготвена”. Какво ще кажеш за това?
Силвия Лулчева: Същото съм чувала и аз! От един режисьор го чух. И той не ме взе и ми каза, че прекалено лесно ми идват нещата. Ами, лесно, защото аз съм се готвила. Това си е негов проблем. Да, може би съм контроличка. Може би от страх се готвя. Възможно е, не ме интересува. А не… едни уплашени очи и каквото стане, спонтанно.
Ами, ако се избием… спонтанно?
И ако нищо не стане? То може да стане, може и да не стане. Затова искам яснота, искам правила. Дете се гледа по правила, куче се гледа по правила, кола се кара по правила. Ама можело иначе. Да, знам, че може да се мине на червено, но не е редно! И е хубаво да знаем, че това не е така. Толкова ли е сложно? Ах, как ти се накарах! (смее се)
Обаче какво прави човек, когато има насреща си режисьор, който не работи по този начин?
Силвия Лулчева: Взима хапчета. Спира да спи. Започва по цяла нощ да говори с тоя режисьор. Излиза на улицата да се разходи с кучето и си говори: „Ах, на този сега така ще му кажа и той така ще ми каже” и само диалози… И идваш на сцената и си викаш –„Аз ще се държа прилично”, и идва една колежка до теб и ти казва: „Силве, ужасно много ти личи, че не можеш да го понасяш”.
Аз не мога да се преправям.
Не мога! Не искам да го науча това.
Изпитвала ли си този предразсъдък, че защото си актриса и следователно – лъжеш?
Силвия Лулчева: О, артисткини работи, о тука не ти вярвам... „Нали си артистка, не можеш ли да излъжеш?” Не мога, дай да идем да кажем истината, по-лесно е.
А каква ученичка беше?
Силвия Лулчева: Моля ти се, каква… Не съм била 6:00, но успехът ми беше срамно висок. Не мога да кажа, че не съм пробвала от всичко, което градът предлагаше… То къде пък толкова можеше да се отиде? Ето, самият Гого Лозанов казва, че животът му е определен от три маси: масата в ресторанта, тази за покер и работната маса. Това не означава, че съм злоупотребявала с алкохол и с наркотици. Просто там се събираха едни хора и аз ги гледах, и ги слушах. Пак се оправдах.
Ами репетицията на маса? Колко ти е важна?
Силвия Лулчева: Сега тук можеш отделна рубрика да си направиш – „Репетиция на маса”. Защото този етап вече отдавна се прескача, отдавна се неглижира. Ще ти покажа едни чисто бели пиеси, недокоснати от човешки ръце. Идват едни режисьори и казват: „Направи го по-така”. Или: „Сега тук може ли малко по-ентусиазирано?”.
„Тук малко по-тихо, тук малко по- с шепот, тук малко по- както преди.”
И на мен ми идва да се самоубия. Или в края на една репетиция, в която ти вече се чудиш какво да направиш, той казва: „А, ето това беше!”. Ама, то кое беше? Аз не запомних кое беше! Защото нямах цел, аз нещо спонтанно съм се плискала по сцената… По-ентусиазирана учителка, по-ентусиазирано дете, по-ентусиазиран месар или по-ентусиазиран комбайнер? Кой е ентусиазиран? Who? И защо?
Има филм, в който един актьор прави страхотна роля, и друг филм, в който същият актьор не успява...
Силвия Лулчева: Което, слава богу, се случва и това показва, че нещата са променими. Щото иначе ще си кажеш, ей, този е гениален, този пък не греши, значи е въпрос на талант. Не, въпрос на работа е.
А щом можеш един път да се издъниш, един път – да блеснеш, значи един път си си свършил работата, един път – не си.
Ако нещо е да си избием децата, стани и си тръгни. Но ако е нещо, което не е престъпление и ад, просто следвай собствената си ценностна система. Както казва една колежка: „Тук режисьор няма, давай всеки според културата си”. И актьорите така, опа, опа, те се понаместят, стане тук малко смешновитичко, тук малко хи-хи-хи, охо-хо, и зрителят се умили и следващият път… няма да дойдее. И го губим. И му викаме
„Ах, ти, мръсен зрителю, защо не идваш?”
Ако е хубаво, той ще дойде. Няма да ти избяга.
И още...
Въпросът с публиката. Тя била харесала това и затова ние ще го направим…
Силвия Лулчева: Според мен я подценяват, първо. Обиждат – второ. Трето – губят. Четвърто – с всеки следващ мач, сваляш по-надолу гащите. Излишно ги мислиш за глупаци. Излишно се опитваш да ги обслужиш. Нито са тъпи, нито са кьорави.
Като се качиш на 1 метър височина, всичко се вижда.
И тоя, дето... (поглежда си часовника) е за малко и акълът му е другаде. Така че, никак не подценявам никой, който е влязъл в салона доброволно с парите си. Той ги е изкарал с труд, значи – ти си длъжен да направиш високо шоу. А не… „Те за толкова ми плащат, аз за толкова ще играя”. Отивай си. Ти си си стиснал ръцете на тия пари. Хванал си се, ще работиш. После няма да викаш, аз ще играя половинка типов, защото ми дават за две филии хляб. Не! Не става. Не може. Да, виждам, че може, но не е окей.
А с тези 30% публика, както играехте, как е?
Силвия Лулчева: Ами, ей така. Както се играе.
Има ли въобще някакво значение?
Силвия Лулчева: Има огромно значение, защото те дишат по друг начин. Те един от друг се притесняват, смущават, опитват се да бъдат по-дискретни в реакциите си, защото не са толкова анонимни. Могат да се изброят поименно кои са били. Иначе, в претъпкания салон се смееш по-спокойно. Тази маска също обира реакциите ти. Да, мъчително е, да, изложени сме на риск, тъй като широко и прекрасно се плюем един друг, дишайки диафрагмено. Колко колеги се изпоразболяха… Но смятам, че не трябваше да се затваря тотално, докато се върнем на 50 или 100.
Мисля, че е редно да се работи.
Навремето Лео Конфорти, един голям български актьор, крачейки по Графа с бастунче и в преклонна възраст, го питат „Лео, къде?”, а той отговаря – „Към радиото”. „Е, добре, де, Лео, защо отиваш? Това са жълти стотинки, струва ли си да се уморяваш за това?” –
„Дюкян на главна улица не се затваря.”
Разбирам Уест Енд, разбирам продуцентите в Англия и Америка, където е нечовешки бизнес и те не можеха да продължат на 30% да изплатят тези хонорари, тези зали, с тези билети. Техен бизнес план. Щом тук е възможно театрите да не затварят, бих предпочела да играя. 30 – 30.
Защото се излиза от форма?
Силвия Лулчева: От роля до роля започваш да се съмняваш ставаш ли за актьор и вярно ли си завършил това. Тази работа ли си практикувал толкова години, как ще се справиш със следващия си образ? За едно лято съм изстивала от ужас септември месец. Започваш наново. Клетъчно се препрограмираш. Да, излиза се от форма, да, не е добре, да, трябва да се работи. Оркестърът в Титаник свири до последно. Това е положението. И хората идват.
Няма празен салон за хубави неща.
Нищо не съм чула да падне. Значи, 30% е твърдият ни електорат. Аз за тях ли да не играя? Ще играя.
Това "Дуенде", което ни обедини
