ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Силвия Петкова: "Публиката диктува вкусове, които артистите не могат да понесат"

Силвия Петкова: "Публиката диктува вкусове, които артистите не могат да понесат"

Снимки: Марияна Петрова/ mamury photography

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Тя е от момичетата, които не мога да си представя без усмивката й, без огъня и неукротимостта в очите й. Неслучайно Силвия играе Пипи, тази малка червенокоса дивачка е винаги в нея. Понякога се крие в свой измислен свят, понякога е готова да избухне, но е намерила човека, който не я укротява, а по-скоро я балансира. Той е режисьорът Зоран Петровски, а двамата вече имат и своя прекрасен „малък шеф“ у дома – сина им Сива. Все по-хубаво става в живота й на Силвия. По-пълно, по-смислено, по-щастливо. И ако най-важната роля всеки ден е увенчана с най-силните и топли прегръдки, то и на сцената, и пред камера й предстоят нови, по-големи и смислени роли. Точно една от тях – Кити в пиесата „Съгласие“, която ще има премиера само след ден на сцената на театър „София“, е поводът да се видим. Затова ни покани в нейния втори дом – театъра, разходи ни зад кулисите и ни отвори вратата към себе си. Така, както винаги го е правила – с цялата емоционалност и истинност, които носи. И с усмивка, разбира се. Силвия Петкова, днес в Момичетата.

Разкажи ми за новата пиеса в театър „София“, в която играеш.

Най-после са ми поверили голяма хубава роля, в която да се развихря, чисто емоционално да дам всичко, което съм трупала години наред в себе си. Пиесата се казва „Съгласие“ на Нина Рейн, съвременна английска драматургия. В Лондон е в топ десет на заглавията за 2017-а. Текстът много ми харесва. Когато го прочетох за първи път, си помислих: „Скрита камера ли имам вкъщи“. Има реплики, които са почти същите като тези, които вкъщи си разменяме с моя мъж. Много чувствена, много истинска, близка ми е. Цялата тема ми е близка и интересна я да пресъздам, защото едно е в реалния живот, друго е на сцената – да преувеличиш всичко онова, което ти минава през душичката в ежедневието. Пиесата се занимава със съвременни хора с добър статут в обществото, но с много лични проблеми, много самота, лутане, тревожност, търсене на незададени въпроси и отговорите им. Авторката е била подтикната да напише пиесата, впечатлена от факта, че в английската съдебна система жертвата на изнасилване не може да обвинява своя насилник, а е само свидетел по делото. Аз играя съпруга на адвокат, който в момента се занимава с дело на жертва на изнасилване и около това се завърта сюжета. Моята героиня Кити умее да съчувства, тя разглежда проблемите на хората като истински такива, докато тези хора, адвокатите, са толкова извратени от работата си, станали са като коне с капаци и не са способни да водят нормален разговор, без веднага да заемат обратната позиция. Тя искрено съчувства на жертвата и гневът срещу съпруга й е въз основа на това, че той не може да общува искрено, а винаги има някакъв мотив, някаква цел. Много давам от себе си за нея, защото досега не са ми давали толкова трудна роля. Играла съм трудни роли, но не в този коловоз, в който е тази.

Защото е много емоционална ли?

Първо, е много емоционална и второ, е близка до мен. Току-що родила жена, в постродилна депресия, с хормонални и емоционални проблеми. Аз самата съвсем скоро минах през това и то не беше театрално. Сега трябва да намеря начин да го уголемя, да го прекарам през лупа, за да мога да го предам по най-достоверния начин. Това ми е важно – да е истина, да не излъжа в нито една секунда, защото всички в залата знаят, че са дошли на една голяма лъжа и не харесвам, когато в театъра актьорите демонстративно лъжат. Опитвам се всячески да не го правя. Моята депресия в репетиционния период премина преди две седмици, в ранен етап от подготовката и сега, няколко дни преди премиерата, съм спокойна. Колегите ми са страхотни. Събираме се преди или след репетиции да доуточняваме детайли, кипим в това, което е знак, че тази любов ще стигне и до зрителите. Независимо, че е малко тежко представление. Има елементи на забава, но те минават през онова огорчение на хора, които са изтъкани от недоизказани неща, които се трупат в тях, докато не избухнат.

И избухват ли накрая?

Избухват, и то грандиозно. Така ми се иска понякога да сляза в салона и да гледам репетицията, но няма как тя да протече без мен. Много вярвам, че ще направим нещо смислено на фона на халтурата, която е по сцените. Текстът е толкова хубав, че ние трябва много да се постараем, за да развалим това, което имаме. Само можем да му вдъхнем живот.

Все по-често се говори за самотността, за тревожността...

Мисля си, че от толкова много информация, която стига до нас, сме забравили колко важен е реалният контакт, искреността, споделянето. Цялостно взаимоотношенията между хората станаха повърхностни. Никой не си позволява да бъде до болка открит, от страх да не се обърне срещу него. Съдя и по себе си. Когато имам проблеми, преценявам кое да споделя с приятелите ми, с мъжа ми, с майка ми. Много неща си ги задържам и си ги пазя, и си ги трупам, и те избиват в различни посоки. Хората после се чудят какво става и защо така се държа. Как да обясниш, че се е трупало толкова дълго и толкова малко е нужно искрата да се превърне в пожар. А смея да твърдя, че обичам да говоря, да нищя, да философствам.

На човек му е достатъчен телефон с интернет в ръка, за да си мисли, че няма нужда от нищо, от никого. И да се чувства самодостатъчен и напълно доволен от живота си. Но на едно по-дълбоко ниво, където не си даваме право да влезем, сме едни тъжни хора с много проблеми.

Страх ли те е, че ще разкриеш твърде много от себе си чрез тази пиеса?

Не, напротив. Всяка роля, която съм правила, е подчинена на мен. Късам от моята душичка, за да го дам за ролята. Ползвам си личната емоционална памет. Не всичко, което ми се налага да играя, съм изживяла. Нямам такъв страх, напротив – ако успея, бих изпитала удоволствие от работата си, което рядко ми се случва. Обикновено постоянно се самокритикувам, самобичувам. Наскоро стигнах до този извод и неприятно се изненадах.

Понякога не е ли твърде болезнено да се ровиш в тази емоционална памет?

Ние затова сме станали актьори или поне някои от нас, защото единственият начин да си позволим всичко вътре в нас да излезе е този един час на сцената. Аз съм от актьорите, които много трудно плачат и ако не ми дойде да се разплача, не го изигравам, не правя гримаси на плач. По време репетициите на „Съгласие“ имах два или три момента, в които ме връхлетя силен рев и не можах да продължа, не можах да го овладея. И попитах режисьора: „Ако това ми се случи по време на представление?“. Защото режисурата е условна, между някои сцени минават месеци. Ние, с нашето поведение, трябва да го направим ясно за зрителите и ако в предната сцена съм се разстроила, как в следващата да вляза, все още хлипаща. За първи път имам толкова драматична роля. Досега съм имала във филми, но филм и театър нямат нищо общо. Но сега се чувствам дорасла точно в този момент от живота ми да ми се случи.

Има още...

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...