Лица

Силвия Петкова: "Публиката диктува вкусове, които артистите не могат да понесат"

Актрисата споделя за своите главни роли не само в театъра и киното, но и в живота

Тя е от момичетата, които не мога да си представя без усмивката й, без огъня и неукротимостта в очите й. Неслучайно Силвия играе Пипи, тази малка червенокоса дивачка е винаги в нея. Понякога се крие в свой измислен свят, понякога е готова да избухне, но е намерила човека, който не я укротява, а по-скоро я балансира. Той е режисьорът Зоран Петровски, а двамата вече имат и своя прекрасен „малък шеф“ у дома – сина им Сива. Все по-хубаво става в живота й на Силвия. По-пълно, по-смислено, по-щастливо. И ако най-важната роля всеки ден е увенчана с най-силните и топли прегръдки, то и на сцената, и пред камера й предстоят нови, по-големи и смислени роли. Точно една от тях – Кити в пиесата „Съгласие“, която ще има премиера само след ден на сцената на театър „София“, е поводът да се видим. Затова ни покани в нейния втори дом – театъра, разходи ни зад кулисите и ни отвори вратата към себе си. Така, както винаги го е правила – с цялата емоционалност и истинност, които носи. И с усмивка, разбира се. Силвия Петкова, днес в Момичетата.

Разкажи ми за новата пиеса в театър „София“, в която играеш.

Най-после са ми поверили голяма хубава роля, в която да се развихря, чисто емоционално да дам всичко, което съм трупала години наред в себе си. Пиесата се казва „Съгласие“ на Нина Рейн, съвременна английска драматургия. В Лондон е в топ десет на заглавията за 2017-а. Текстът много ми харесва. Когато го прочетох за първи път, си помислих: „Скрита камера ли имам вкъщи“. Има реплики, които са почти същите като тези, които вкъщи си разменяме с моя мъж. Много чувствена, много истинска, близка ми е. Цялата тема ми е близка и интересна я да пресъздам, защото едно е в реалния живот, друго е на сцената – да преувеличиш всичко онова, което ти минава през душичката в ежедневието. Пиесата се занимава със съвременни хора с добър статут в обществото, но с много лични проблеми, много самота, лутане, тревожност, търсене на незададени въпроси и отговорите им. Авторката е била подтикната да напише пиесата, впечатлена от факта, че в английската съдебна система жертвата на изнасилване не може да обвинява своя насилник, а е само свидетел по делото. Аз играя съпруга на адвокат, който в момента се занимава с дело на жертва на изнасилване и около това се завърта сюжета. Моята героиня Кити умее да съчувства, тя разглежда проблемите на хората като истински такива, докато тези хора, адвокатите, са толкова извратени от работата си, станали са като коне с капаци и не са способни да водят нормален разговор, без веднага да заемат обратната позиция. Тя искрено съчувства на жертвата и гневът срещу съпруга й е въз основа на това, че той не може да общува искрено, а винаги има някакъв мотив, някаква цел. Много давам от себе си за нея, защото досега не са ми давали толкова трудна роля. Играла съм трудни роли, но не в този коловоз, в който е тази.

Защото е много емоционална ли?

Първо, е много емоционална и второ, е близка до мен. Току-що родила жена, в постродилна депресия, с хормонални и емоционални проблеми. Аз самата съвсем скоро минах през това и то не беше театрално. Сега трябва да намеря начин да го уголемя, да го прекарам през лупа, за да мога да го предам по най-достоверния начин. Това ми е важно – да е истина, да не излъжа в нито една секунда, защото всички в залата знаят, че са дошли на една голяма лъжа и не харесвам, когато в театъра актьорите демонстративно лъжат. Опитвам се всячески да не го правя. Моята депресия в репетиционния период премина преди две седмици, в ранен етап от подготовката и сега, няколко дни преди премиерата, съм спокойна. Колегите ми са страхотни. Събираме се преди или след репетиции да доуточняваме детайли, кипим в това, което е знак, че тази любов ще стигне и до зрителите. Независимо, че е малко тежко представление. Има елементи на забава, но те минават през онова огорчение на хора, които са изтъкани от недоизказани неща, които се трупат в тях, докато не избухнат.

И избухват ли накрая?

Избухват, и то грандиозно. Така ми се иска понякога да сляза в салона и да гледам репетицията, но няма как тя да протече без мен. Много вярвам, че ще направим нещо смислено на фона на халтурата, която е по сцените. Текстът е толкова хубав, че ние трябва много да се постараем, за да развалим това, което имаме. Само можем да му вдъхнем живот.

Все по-често се говори за самотността, за тревожността...

Мисля си, че от толкова много информация, която стига до нас, сме забравили колко важен е реалният контакт, искреността, споделянето. Цялостно взаимоотношенията между хората станаха повърхностни. Никой не си позволява да бъде до болка открит, от страх да не се обърне срещу него. Съдя и по себе си. Когато имам проблеми, преценявам кое да споделя с приятелите ми, с мъжа ми, с майка ми. Много неща си ги задържам и си ги пазя, и си ги трупам, и те избиват в различни посоки. Хората после се чудят какво става и защо така се държа. Как да обясниш, че се е трупало толкова дълго и толкова малко е нужно искрата да се превърне в пожар. А смея да твърдя, че обичам да говоря, да нищя, да философствам.

На човек му е достатъчен телефон с интернет в ръка, за да си мисли, че няма нужда от нищо, от никого. И да се чувства самодостатъчен и напълно доволен от живота си. Но на едно по-дълбоко ниво, където не си даваме право да влезем, сме едни тъжни хора с много проблеми.

Страх ли те е, че ще разкриеш твърде много от себе си чрез тази пиеса?

Не, напротив. Всяка роля, която съм правила, е подчинена на мен. Късам от моята душичка, за да го дам за ролята. Ползвам си личната емоционална памет. Не всичко, което ми се налага да играя, съм изживяла. Нямам такъв страх, напротив – ако успея, бих изпитала удоволствие от работата си, което рядко ми се случва. Обикновено постоянно се самокритикувам, самобичувам. Наскоро стигнах до този извод и неприятно се изненадах.

Понякога не е ли твърде болезнено да се ровиш в тази емоционална памет?

Ние затова сме станали актьори или поне някои от нас, защото единственият начин да си позволим всичко вътре в нас да излезе е този един час на сцената. Аз съм от актьорите, които много трудно плачат и ако не ми дойде да се разплача, не го изигравам, не правя гримаси на плач. По време репетициите на „Съгласие“ имах два или три момента, в които ме връхлетя силен рев и не можах да продължа, не можах да го овладея. И попитах режисьора: „Ако това ми се случи по време на представление?“. Защото режисурата е условна, между някои сцени минават месеци. Ние, с нашето поведение, трябва да го направим ясно за зрителите и ако в предната сцена съм се разстроила, как в следващата да вляза, все още хлипаща. За първи път имам толкова драматична роля. Досега съм имала във филми, но филм и театър нямат нищо общо. Но сега се чувствам дорасла точно в този момент от живота ми да ми се случи.

Има още...


Явно е трябвало да изминеш някакъв свой личностен път, за да те намери тази роля.

Бях се притеснила да не остарея вече за театъра и да мина във възраст, в която нито си млад, нито си стар. В момента наистина съм много вдъхновена. Върна ми се вярата, че това искам да правя.

Имаше ли период на обезверяване?

Имах момент, в който си казах: „Как ще работя сега, с бебе“. Аз съм всеотдаен човек и искам да съм напълно отдадена на това, което правя в момента, а детето е нещо, което правиш цял живот. Имах момент на раздвоение – дали не трябва да сменя попрището, ще мога ли да се върна обратно. Годината, в която трябваше да направя пауза, ми се стори цяла вечност. Синът ми беше на 8 месеца, когато снимах филма „Революция Х“, два месеца по-късно се върнах в театъра, където веднага започнах репетиции на „Пипи“, която направихме в нов вариант. Сега влакът тръгна и съм много щастлива. Този сезон се завръщам ударно. Предстоят ми няколко големи роли. Не само в театъра, но и в киното. Веднага след премиерата на „Съгласие“ започвам снимки на нов български филм в главна женска роля. Филмът се казва „Пепел върху слънцето“, където ще си партнирам с Юлиан Вергов и Анастасия Лютова. Любими мои актьори. Освен това покрай проекта „Театър На Бар Стола“ бяхме направили една пиеса на Михаил Казаков – „Кризисен център“ в бар Петък. Прочетохме я заедно с Ивайло Захариев, Иво Йончев, Ники Станоев и Юлиан Рачков и директорът на Шуменския театър прояви интерес да я направим на сцена в същия състав. Това е грандиозен успех за този проект. Моята идея беше да четем съвременна българска драматургия – с цел по театрите да има повече български заглавия. Каня директори на театри, за да ги чуят, а не да ги четат на сухо.

Ти си го стартирала?

Да, и е на толкова много години. Не мога да повярвам, че вече има някакво развитие. Дори бяхме на турне извън София. Чувствам се горда с тези успехи, защото това си е моя инициатива, в която не съм намесвала пари, а искам авторите да знаят, че ако не им се постави пиесата в театър, поне ще бъде прочетена в „Театър На Бар Стола“. Правя го с много любов за тези пишещи хора и се радвам най-после, че първото заглавие ще бъде поставено на сцена.

Как успяваш да съчетаваш всички тези неща с майчинството?

Малкият вече ходи на ясла от няколко месеца. Единственият проблем е, когато съм на представления и имам повече репетиции, но те са два-три пъти в седмица и тогава го гледа моята майка. Тя ми помага, защото и мъжът ми работи. Да са живи и здрави бабите. Понякога идва и майката на мъжа ми от Скопие. Тя умира от кеф, когато я извикаме за един месец.

Как избрахте името му Сива?

Зоран го измисли. До ден днешен не съм сигурна къде го намери, как го намери. Имаше период, в който много снимаха в Индия. Това е другото име на Шива, в голяма част от Индия казват на Шива – Сива. Във всички култури и религии се оказва, че е имало периоди, в които е имало такъв бог или богиня. В славянството е имало богиня Сива, която по-късно е прекръстена на Жива, била богиня на плодородието. Мисля си и друг вариант. Зоран много харесва моята баба, която се казва Силва. Веднъж ми беше предложил така да кръстим детето. Ние не знаехме пола, докато не родих.

Умишлено ли?

Да, умишлено. Не исках да знам, за да нямам излишни очаквания. Веднъж ми предложи, независимо дали е момче или момиче, да го кръстим Силва. Възможно е оттам да произлиза Сива. Казвам му: „Добре де, ако детето ме попита някой ден или ако него го попитат откъде идва името му, то какво да отговори?“,  а той: „Ще каже, че само баща му знае“. Така всеки е с версията си в тази ситуация. А Сива вече е на две години, колко бързо минаха.

Много бързо минава времето.

Сега не спира да говори. Един малък манипулатор. Аз му казвам „малкия шеф“. Много държа на общуването и той, ако усети, че съм сериозна – спира да ме слуша, абослютно демонстративно, а е само на две. Много е хитър и е такъв артист. Страхотен е.

Как те променя във времето майчинството?

Все към по-хубаво. Започнах да осъзнавам какво се е случило, колко много отговорности имам. Първата година бях доста уплашена дали ще се справя, разбирам ли изобщо какво ми се случва. Разкъсаността между всички мечти, свързани само с мен в професионален план, мечтите, свързани с мъжа ми и вече с дете, за което също имам мечти и желания. Но сега като виждам как расте, започвам да си казвам: „Добре, май се справяме. Ще възпитаме едно нормално готино дете, свободно и щастливо. Започнах да си намествам пластовете, да си нареждам приоритетите и да свиквам с този начин на живот. Защото, каквото и да си говорим, аз съм страшна дивачка и да си седя вкъщи ми е много трудно. Винаги има нещо интересно за правене навън. Някои от скандалите ни със Зоран са породени от това, че аз съм си хипарка и ако можем да не се прибираме по цял ден с малкия, няма да се го направим. Излизаме сутрин и се прибираме по тъмно. Миналото лято беше така.

Хубаво е, много е хубаво. С нищо друго не може да се сравни. С никой купон, с никое пътуване, с нищо. Сега, когато вече е по-голям, ще започнем да пътуваме малко повече. Това е единственото, на което съм натиснала пауза – милионите пътешествия, на които съм свикнала по принцип.

Но това си е най-голямото пътешествие.

Да, със сигурност. Но сега нямам търпение да се стопли и да му покажа света – и морето, и планината. Вече е голям за палатка и съм щастлива, че отново ще отидем на пълната хипария, както обичаме и аз, и Зоран.

Как чудно се намерихте вие с него.

Много съм щастлива, че се намерихме. А най-странното е, че пламна пет години, след като се запознахме. Явно е трябвало да дораснем един за друг.

Има още...


Помня как беше разказвала, че една вечер те е хванал за ръка и повече не я пуснал.

Така стана. Седях, пиех си биричка, а зад гърба ми мина някой, обърнах се и... бам, един поглед. „Наздраве!“, „Наздраве!“, „Идваш ли с мен?“, „Идвам“. Допихме си питиетата, тръгнахме, хванахме се за ръка и нямаше нужда да говорим. Много бързо стана всичко. Искахме да имаме дете още първия месец, откакто бяхме заедно и на втория аз бях бременна. Вярвам, че децата избират родителите си. Не мисля, че има случайни неща. Зоран ми е страхотен учител и пример за подражание. Той е изумителен човек. Аз съм му огромен фен. После се появи и детето, което е един вид учител. И като ги гледам как двамата комуникират, си казвам: „Искам и аз да мога така“. Защото по-рядко успявам да се наслаждавам на момента, винаги бързам.

Но какво нещо е съдбата. Този миг, в който той ме погледна и ми каза „Наздраве“, съдбата го е решила да се случи. Аз не съм направила нищо. Никога не съм си и помисляла, че мога да имам връзка с мъж като него. Но ето, че може.

Трудно ли да се живее с режисьор, особено когато ти си актриса?

Сега ще ти кажа някои неща с огромна доза чувство за хумор и много обич. Той не само е режисьор, той е зодия Близнаци и е македонец. Всичко накуп. Не е лесно и той, като истински режисьор, има обяснение за всяко свое изявление, за всяка своя постъпка. Застава и излага пред теб логични и разумни истини и факти. Черно на бяло. Без увъртане. Нещо, което моята чувствителна рачешка душа докато свикне да приема без обида и без да се чувства упрекната или виновна за нещо, за което никой не я обвинява, отне време. Но го оценявам и мисля, че е много полезно за мен, защото аз съм склонна да си живея в мой измислен свят, да съм в мои утопии, които са далеч от реалността. Той ме приземява, той ме балансира. Казва ми: „Силвия, там в облаците няма нищо истинско. Ела тук, виж, ето я истината“. Нещо, което досега не съм имала и не си давах сметка за това. Той ми отвори очите, накара ме да се опозная малко по-добре, да разбера коя съм, какви черти на характера имам, които самата аз не съм забелязвала преди да създадем семейство. Благодарна съм, че се появи в живота ми. Помогна ми да спра да гоня недостижими върхове. Онези, които са само в моите мисли.

Позволява ли си да се намесва в решенията, които взимаш относно ролите?

Ако не го попитам за мнение, не се намесва. Помага ми да си уча текстове, но не иска да прочете пиесата. Предпочита да дойде и да гледа представлението. Той само може да ми даде насока. Например за „Театър На Бар Стола“ ни дава много градивни съвети въз основа на това, което види. Все пак има голям опит зад гърба си и без аз да съм подготвена напълно, не искам да започвам разговор с него, защото за секунди ще ми даде най-верните доводи. А аз се разпилявам в едни ефимерни и абстрактни неща, които не можеш да видиш, да пипнеш, направиш.

Озовавали ли сте се заедно на снимачната площадка, откакто сте заедно?

Не. Запознахме се в сериала „Революция Z”, в „Под прикритие“ също снимахме. Но едва след това се случиха нещата между нас. Оттогава не ме е режисирал, но често си говорим да напишем сценарий, да си направим нещо наше, защото ни вълнува и двамата.

Още ли пишеш в тефтери? Преди не спираше да го правиш.

Имам си още, но откакто ми откраднаха най-ценните, си забраних да робувам на вещи и да се привързвам към тях. Много страдах за тези тефтери, в тях ми беше изписано най-ценното. Имаше дълъг период, в който нищо свое не бях писала, само ако някой хубав текст ми хареса, си го преписвах. Но наскоро пак започнах. Пиша писма. Писма до себе си, до него, до сина ми и наистина много искам да напишем сценарий.

Да създаваш изкуството спасение ли е?

Не знам. Актьорите с какво сме известни? Едни суетници, които излизат да се изявяват на сцената. Но да нарисуваш картина – да, спасение е. Да пишеш музика – това със сигурност е спасение. Със сигурност е израз на нещо, което не можеш да облечеш в думи. Докато актьорите взимаме нечий чужд текст и го правим „свой”, минавайки през своята емоционална памет, своята душевност. Артист–изпълнители на чужди разсъждения. Много е рядко един актьор попада на роля, в която на всяко представление да преживява тотален катарзис на сцената, абсолютно на живо – тук и сега, а заедно с него и хората в залата. И тези хора да си тръгнат обогатени и с отговори – заради неговото изпълнение.

Може би новата ти роля е един от тези моменти.

Много ми се иска. Би могло. Вярвам.

И все пак има много хора, които предпочитат да отидат на този тип халтура, за която в началото спомена.

По-голямата част от публиката иска да не мисли за нито един проблем, отивайки на театър, а ние сме станали актьори, за да се занимаваме с проблемите на хората, да им даваме ключ и въпрос, върху който да нищят, преди да си легнат. Публиката диктува вкусове, които артистите не могат да понесат леко. На повечето от нас ни се работи нещо смислено, стойностно, нещо, което в световната литература е някакъв връх. Но българска публика има ли за тези неща и ако има, къде е, когато се поставят такива заглавия? Те падат след сезон или два поради липса на интерес. Това е нещо, за което ме боли и съм сигурна, че и много мои колеги. Давам пример с отношението към Александър Морфов, най-великия български режисьор за мен, който прави най-грандиозните спектакли. Един букет за 300 представления на „Хъшове“ не са им дали на сцената, за да ги поздравят. Това е елементарно отношение към екипа, защото публиката вижда 30 човека на сцената, но отзад стоят още 60. От време на време попадам в ситуация, в която си казвам: „Българинът нищо не заслужава. Заслужава да си тъне в чалгата и лъскавия мутробарок и да си пълни със силикон каквото може“. Мъчно ми е. Днешното поколение млади хора са много ощетени. Откъм ценностна система, вълнения. Не мога да сложа всички под общ знаменател. Съвсем наскоро осъзнах, че това, че аз съм се обградила само със смислени, стойностни и интелигентни хора, изобщо не означава, че България е такава и че ние сме процент и половина на фона на останалите 7 милиона. Не може най-много последователи в социалните мрежи да имат чалга певиците, силиконовите фитнес чудовища и „актьорите“ от „София ден и нощ“. Това не може да бъде най-гледаното шоу на България. Не мога да повярвам и не желая да се примиря. Предпочитам да си седя в кьошето и да играя в наполовина пълна зала или да направя филм, който ще го гледат 20 човека, но тези 20 човека ще го оценят. Затова са виновни медиите, които в най-рейтинговото време пускат най-големите бълвочи. Ок, контрол на масите, да затъпим обществото, да затъпим населението, за да имаме контрол над него. Защо по този начин? Това е една от основните причини да си живея в моя си измислен свят. Повече ми харесва там. Не желая да включвам телевизора.

Имам някакви граници, които не мога да прекрача. За първи път си позволявам публично да заявя тази си позиция. Обикновено не си позволявам да коментирам, но това не работи вече. И вярвам в идващото поколение. Вярвам, че то ще се пренасити от тази пошлост и вулгарност и ще имаме едни млади хора, които искат да прочетат „Майстора и Маргарита“, „Портретът на Дориан Грей“, „Дон Кихот“ и всички велики творби на литературата, които ни обогатяват и ни правят по-добри.