ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Силвия Петкова: "Публиката диктува вкусове, които артистите не могат да понесат"

Силвия Петкова: "Публиката диктува вкусове, които артистите не могат да понесат"

Снимки: Марияна Петрова/ mamury photography

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Явно е трябвало да изминеш някакъв свой личностен път, за да те намери тази роля.

Бях се притеснила да не остарея вече за театъра и да мина във възраст, в която нито си млад, нито си стар. В момента наистина съм много вдъхновена. Върна ми се вярата, че това искам да правя.

Имаше ли период на обезверяване?

Имах момент, в който си казах: „Как ще работя сега, с бебе“. Аз съм всеотдаен човек и искам да съм напълно отдадена на това, което правя в момента, а детето е нещо, което правиш цял живот. Имах момент на раздвоение – дали не трябва да сменя попрището, ще мога ли да се върна обратно. Годината, в която трябваше да направя пауза, ми се стори цяла вечност. Синът ми беше на 8 месеца, когато снимах филма „Революция Х“, два месеца по-късно се върнах в театъра, където веднага започнах репетиции на „Пипи“, която направихме в нов вариант. Сега влакът тръгна и съм много щастлива. Този сезон се завръщам ударно. Предстоят ми няколко големи роли. Не само в театъра, но и в киното. Веднага след премиерата на „Съгласие“ започвам снимки на нов български филм в главна женска роля. Филмът се казва „Пепел върху слънцето“, където ще си партнирам с Юлиан Вергов и Анастасия Лютова. Любими мои актьори. Освен това покрай проекта „Театър На Бар Стола“ бяхме направили една пиеса на Михаил Казаков – „Кризисен център“ в бар Петък. Прочетохме я заедно с Ивайло Захариев, Иво Йончев, Ники Станоев и Юлиан Рачков и директорът на Шуменския театър прояви интерес да я направим на сцена в същия състав. Това е грандиозен успех за този проект. Моята идея беше да четем съвременна българска драматургия – с цел по театрите да има повече български заглавия. Каня директори на театри, за да ги чуят, а не да ги четат на сухо.

Ти си го стартирала?

Да, и е на толкова много години. Не мога да повярвам, че вече има някакво развитие. Дори бяхме на турне извън София. Чувствам се горда с тези успехи, защото това си е моя инициатива, в която не съм намесвала пари, а искам авторите да знаят, че ако не им се постави пиесата в театър, поне ще бъде прочетена в „Театър На Бар Стола“. Правя го с много любов за тези пишещи хора и се радвам най-после, че първото заглавие ще бъде поставено на сцена.

Как успяваш да съчетаваш всички тези неща с майчинството?

Малкият вече ходи на ясла от няколко месеца. Единственият проблем е, когато съм на представления и имам повече репетиции, но те са два-три пъти в седмица и тогава го гледа моята майка. Тя ми помага, защото и мъжът ми работи. Да са живи и здрави бабите. Понякога идва и майката на мъжа ми от Скопие. Тя умира от кеф, когато я извикаме за един месец.

Как избрахте името му Сива?

Зоран го измисли. До ден днешен не съм сигурна къде го намери, как го намери. Имаше период, в който много снимаха в Индия. Това е другото име на Шива, в голяма част от Индия казват на Шива – Сива. Във всички култури и религии се оказва, че е имало периоди, в които е имало такъв бог или богиня. В славянството е имало богиня Сива, която по-късно е прекръстена на Жива, била богиня на плодородието. Мисля си и друг вариант. Зоран много харесва моята баба, която се казва Силва. Веднъж ми беше предложил така да кръстим детето. Ние не знаехме пола, докато не родих.

Умишлено ли?

Да, умишлено. Не исках да знам, за да нямам излишни очаквания. Веднъж ми предложи, независимо дали е момче или момиче, да го кръстим Силва. Възможно е оттам да произлиза Сива. Казвам му: „Добре де, ако детето ме попита някой ден или ако него го попитат откъде идва името му, то какво да отговори?“,  а той: „Ще каже, че само баща му знае“. Така всеки е с версията си в тази ситуация. А Сива вече е на две години, колко бързо минаха.

Много бързо минава времето.

Сега не спира да говори. Един малък манипулатор. Аз му казвам „малкия шеф“. Много държа на общуването и той, ако усети, че съм сериозна – спира да ме слуша, абослютно демонстративно, а е само на две. Много е хитър и е такъв артист. Страхотен е.

Как те променя във времето майчинството?

Все към по-хубаво. Започнах да осъзнавам какво се е случило, колко много отговорности имам. Първата година бях доста уплашена дали ще се справя, разбирам ли изобщо какво ми се случва. Разкъсаността между всички мечти, свързани само с мен в професионален план, мечтите, свързани с мъжа ми и вече с дете, за което също имам мечти и желания. Но сега като виждам как расте, започвам да си казвам: „Добре, май се справяме. Ще възпитаме едно нормално готино дете, свободно и щастливо. Започнах да си намествам пластовете, да си нареждам приоритетите и да свиквам с този начин на живот. Защото, каквото и да си говорим, аз съм страшна дивачка и да си седя вкъщи ми е много трудно. Винаги има нещо интересно за правене навън. Някои от скандалите ни със Зоран са породени от това, че аз съм си хипарка и ако можем да не се прибираме по цял ден с малкия, няма да се го направим. Излизаме сутрин и се прибираме по тъмно. Миналото лято беше така.

Хубаво е, много е хубаво. С нищо друго не може да се сравни. С никой купон, с никое пътуване, с нищо. Сега, когато вече е по-голям, ще започнем да пътуваме малко повече. Това е единственото, на което съм натиснала пауза – милионите пътешествия, на които съм свикнала по принцип.

Но това си е най-голямото пътешествие.

Да, със сигурност. Но сега нямам търпение да се стопли и да му покажа света – и морето, и планината. Вече е голям за палатка и съм щастлива, че отново ще отидем на пълната хипария, както обичаме и аз, и Зоран.

Как чудно се намерихте вие с него.

Много съм щастлива, че се намерихме. А най-странното е, че пламна пет години, след като се запознахме. Явно е трябвало да дораснем един за друг.

Има още...

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...