ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Силвия Петкова: "Публиката диктува вкусове, които артистите не могат да понесат"

Силвия Петкова: "Публиката диктува вкусове, които артистите не могат да понесат"

Снимки: Марияна Петрова/ mamury photography

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Помня как беше разказвала, че една вечер те е хванал за ръка и повече не я пуснал.

Така стана. Седях, пиех си биричка, а зад гърба ми мина някой, обърнах се и... бам, един поглед. „Наздраве!“, „Наздраве!“, „Идваш ли с мен?“, „Идвам“. Допихме си питиетата, тръгнахме, хванахме се за ръка и нямаше нужда да говорим. Много бързо стана всичко. Искахме да имаме дете още първия месец, откакто бяхме заедно и на втория аз бях бременна. Вярвам, че децата избират родителите си. Не мисля, че има случайни неща. Зоран ми е страхотен учител и пример за подражание. Той е изумителен човек. Аз съм му огромен фен. После се появи и детето, което е един вид учител. И като ги гледам как двамата комуникират, си казвам: „Искам и аз да мога така“. Защото по-рядко успявам да се наслаждавам на момента, винаги бързам.

Но какво нещо е съдбата. Този миг, в който той ме погледна и ми каза „Наздраве“, съдбата го е решила да се случи. Аз не съм направила нищо. Никога не съм си и помисляла, че мога да имам връзка с мъж като него. Но ето, че може.

Трудно ли да се живее с режисьор, особено когато ти си актриса?

Сега ще ти кажа някои неща с огромна доза чувство за хумор и много обич. Той не само е режисьор, той е зодия Близнаци и е македонец. Всичко накуп. Не е лесно и той, като истински режисьор, има обяснение за всяко свое изявление, за всяка своя постъпка. Застава и излага пред теб логични и разумни истини и факти. Черно на бяло. Без увъртане. Нещо, което моята чувствителна рачешка душа докато свикне да приема без обида и без да се чувства упрекната или виновна за нещо, за което никой не я обвинява, отне време. Но го оценявам и мисля, че е много полезно за мен, защото аз съм склонна да си живея в мой измислен свят, да съм в мои утопии, които са далеч от реалността. Той ме приземява, той ме балансира. Казва ми: „Силвия, там в облаците няма нищо истинско. Ела тук, виж, ето я истината“. Нещо, което досега не съм имала и не си давах сметка за това. Той ми отвори очите, накара ме да се опозная малко по-добре, да разбера коя съм, какви черти на характера имам, които самата аз не съм забелязвала преди да създадем семейство. Благодарна съм, че се появи в живота ми. Помогна ми да спра да гоня недостижими върхове. Онези, които са само в моите мисли.

Позволява ли си да се намесва в решенията, които взимаш относно ролите?

Ако не го попитам за мнение, не се намесва. Помага ми да си уча текстове, но не иска да прочете пиесата. Предпочита да дойде и да гледа представлението. Той само може да ми даде насока. Например за „Театър На Бар Стола“ ни дава много градивни съвети въз основа на това, което види. Все пак има голям опит зад гърба си и без аз да съм подготвена напълно, не искам да започвам разговор с него, защото за секунди ще ми даде най-верните доводи. А аз се разпилявам в едни ефимерни и абстрактни неща, които не можеш да видиш, да пипнеш, направиш.

Озовавали ли сте се заедно на снимачната площадка, откакто сте заедно?

Не. Запознахме се в сериала „Революция Z”, в „Под прикритие“ също снимахме. Но едва след това се случиха нещата между нас. Оттогава не ме е режисирал, но често си говорим да напишем сценарий, да си направим нещо наше, защото ни вълнува и двамата.

Още ли пишеш в тефтери? Преди не спираше да го правиш.

Имам си още, но откакто ми откраднаха най-ценните, си забраних да робувам на вещи и да се привързвам към тях. Много страдах за тези тефтери, в тях ми беше изписано най-ценното. Имаше дълъг период, в който нищо свое не бях писала, само ако някой хубав текст ми хареса, си го преписвах. Но наскоро пак започнах. Пиша писма. Писма до себе си, до него, до сина ми и наистина много искам да напишем сценарий.

Да създаваш изкуството спасение ли е?

Не знам. Актьорите с какво сме известни? Едни суетници, които излизат да се изявяват на сцената. Но да нарисуваш картина – да, спасение е. Да пишеш музика – това със сигурност е спасение. Със сигурност е израз на нещо, което не можеш да облечеш в думи. Докато актьорите взимаме нечий чужд текст и го правим „свой”, минавайки през своята емоционална памет, своята душевност. Артист–изпълнители на чужди разсъждения. Много е рядко един актьор попада на роля, в която на всяко представление да преживява тотален катарзис на сцената, абсолютно на живо – тук и сега, а заедно с него и хората в залата. И тези хора да си тръгнат обогатени и с отговори – заради неговото изпълнение.

Може би новата ти роля е един от тези моменти.

Много ми се иска. Би могло. Вярвам.

И все пак има много хора, които предпочитат да отидат на този тип халтура, за която в началото спомена.

По-голямата част от публиката иска да не мисли за нито един проблем, отивайки на театър, а ние сме станали актьори, за да се занимаваме с проблемите на хората, да им даваме ключ и въпрос, върху който да нищят, преди да си легнат. Публиката диктува вкусове, които артистите не могат да понесат леко. На повечето от нас ни се работи нещо смислено, стойностно, нещо, което в световната литература е някакъв връх. Но българска публика има ли за тези неща и ако има, къде е, когато се поставят такива заглавия? Те падат след сезон или два поради липса на интерес. Това е нещо, за което ме боли и съм сигурна, че и много мои колеги. Давам пример с отношението към Александър Морфов, най-великия български режисьор за мен, който прави най-грандиозните спектакли. Един букет за 300 представления на „Хъшове“ не са им дали на сцената, за да ги поздравят. Това е елементарно отношение към екипа, защото публиката вижда 30 човека на сцената, но отзад стоят още 60. От време на време попадам в ситуация, в която си казвам: „Българинът нищо не заслужава. Заслужава да си тъне в чалгата и лъскавия мутробарок и да си пълни със силикон каквото може“. Мъчно ми е. Днешното поколение млади хора са много ощетени. Откъм ценностна система, вълнения. Не мога да сложа всички под общ знаменател. Съвсем наскоро осъзнах, че това, че аз съм се обградила само със смислени, стойностни и интелигентни хора, изобщо не означава, че България е такава и че ние сме процент и половина на фона на останалите 7 милиона. Не може най-много последователи в социалните мрежи да имат чалга певиците, силиконовите фитнес чудовища и „актьорите“ от „София ден и нощ“. Това не може да бъде най-гледаното шоу на България. Не мога да повярвам и не желая да се примиря. Предпочитам да си седя в кьошето и да играя в наполовина пълна зала или да направя филм, който ще го гледат 20 човека, но тези 20 човека ще го оценят. Затова са виновни медиите, които в най-рейтинговото време пускат най-големите бълвочи. Ок, контрол на масите, да затъпим обществото, да затъпим населението, за да имаме контрол над него. Защо по този начин? Това е една от основните причини да си живея в моя си измислен свят. Повече ми харесва там. Не желая да включвам телевизора.

Имам някакви граници, които не мога да прекрача. За първи път си позволявам публично да заявя тази си позиция. Обикновено не си позволявам да коментирам, но това не работи вече. И вярвам в идващото поколение. Вярвам, че то ще се пренасити от тази пошлост и вулгарност и ще имаме едни млади хора, които искат да прочетат „Майстора и Маргарита“, „Портретът на Дориан Грей“, „Дон Кихот“ и всички велики творби на литературата, които ни обогатяват и ни правят по-добри.

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...