ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Симона Халачева: "Правя неща, които съм мислела за невъзможни"

Неведнъж са ни се пресичали пътищата с крехката и толкова изящна актриса Симона Халачева. Гледала съм я на сцената на театър „София“, където играе в „Анна Каренина“, „Питър Пан“, „Апети за череши“ и още няколко представления, а сега за пореден сезон ще бъде част от сериала „Откраднат живот“ по Нова телевизия. Този път обаче поводът да се видим, е една напълно нова и различна нейна роля – тази на фотограф. От известно време следя красивите снимки, които публикува в социалните мрежи, които сега са събрани накуп и показани в първата й самостоятелна изложба в галерия Portrait. Само ден преди официалното й откриване именно там „нахлухваме“ за малко в напрегнатото й ежедневие между репетиции, снимки и подреждането на фотографиите й, за да ни разкаже за новата си страст, за пътуванията, до които тя я отвежда, и за нещата, които успява да преодолее, въпреки страховете си.

Как започна това с фотографията и как се стигна до първата ти изложба?

Симона: Предстои ми да завърша магистратура по Фотография в Художествената академия. Оказа се, че за да придобиеш технически умения, свързани с лентовата фотография, няма много възможности, които да предлага милата ни столица. Но дори и да има, на мен ми е сложно заради работния ми график. Беше въпрос на време. От много време искам да се занимавам с фотография, снимам и за мен това обучение беше едно от най-смислените и най-хубавите решения, които съм взимала за себе си. Научих много неща – и като история, и като умения. А как се стигна до галерията? Юлия, която е собственик на галерия Portrait, ме покани да направя изложба, защото с нея се познаваме покрай клуба на Mini. В него се събират различни хора, които имат различни професии. И тя ме покани, защото следи нещата, които качвам във фейсбук и знаe, че се занимавам с товa.

Виждам, че изложбата е разделена на две части.

Симона: Да, като черно-бялата е класическа лентова фотография, докато тази с цветята съм я кръстила „Цветята на моето търпение“ това е процесът на цветята в тяхното увяхване. Всичко тръгна от едни лалета вкъщи. Покрай театъра се случва да ми подаряват цветя и аз обичам. Но те в един момент увяхват и намерих реална полза от това. Започнах да ги снимам и да ги използвам до последно.

Защо „Цветята на моето търпение“? Как избра думите, с които си кръстила отделните фотографии на цветята – „Съмнение“, „Свян“, „Меланхолия“...

Симона: Както казах, всичко тръгна от тези лалета. Помня, че чаках да ми се обадят за работа или беше след кастинг, но така и не ми звъняха, а аз много се вълнувах и исках нещо да се случи. Минавайки всеки ден покрай тези лалета, забелязах как те започват да увяхват и колкото повече вехнеха, толкова повече се успокоявах и се примирявах, че това няма да се случи. Така направих паралел между психическото ми състояние и цветята, те бяха някакъв израз. Такова значение им придадох тогава. Например „Съмнението“ е една кала, която е вече загнила, като съмнението, което по принцип те изяжда, започва да те обзема постепенно. „Суетата“ е било едно толкова диво цвете, което започва да се проскубва, докато при „Меланхолията“ самото цвете много ми напомня това усещане. „Ревност“ (едно червено цвете) първо го бях кръстила „Гняв“, но ми се стори малко по-точно, ако е ревност, защото и тя е една такава червена и остра, и обсебваща. 

Следя те и аз от доста време във фейсбук как се разхождаш с една Mamiya (бел. ред. – модел лентов фотоапарат). Не ти ли тежи? Знам, че е ужасно тежка, особено за крехко момиче като теб...

Симона: Да, постоянно получавам възпаления на гърба. Но специално заради фотографията си направих няколко пътувания. Това, което обаче посветих изцяло на снимането, беше до Париж, където отидох съвсем сама. Това са нови неща за мен. Изминавала съм самия път сама, но винаги съм отивала при някого, винаги е имало някой, който да ме чака. Сега беше хем стресиращо, хем успокояващо, че имам повод да го направя. Другото ново беше, че си бях наела Airbnb, беше стая от апартамент и в него живееха хора, което също беше ново за мен. Бях изплашена, но толкова много ми хареса.

Спомням си как нямах търпение да стана, беше още тъмно, оправих се и цял ден снимах навън. Бях два пълни дни и след тях не можех да ходя една седмица. Гръб, кръст, крака, всичко ме болеше.

Изцяло с нея ли снимаш?

Симона: Да, но имам и дигитален. Това е проблемът, че нося раници, които страшно много ми тежат. В началото на деня не ги усещаш, но след известно време е... И все ме боли, и все не мога да се лиша от фотоапарата, защото си представям, че ще мина покрай нещо, което е изключително красиво, и няма да мога да го заснема.

Имаш ли си любима снимка?

Симона: Може би от черно-белите имам няколко, които са ми по-любими. От Париж имам една и дори се изненадах, че съм я снимала аз. Защото, когато снимаш с лента, не виждаш, не знаеш какво се е получило и минава много време преди да я видиш. Реално 40 дни след като ги оставих за проявяване, ги получих. Тогава гледаш абсолютно безпристрастно, защото нямаш спомен, че си бил, че си заснел, че си видял, но когато го видиш... това вълнение е невероятно.

Има още...

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...