ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Спомен за Рони и Сентиментъл Суингърс

Спомен за Рони и Сентиментъл Суингърс

Снимки: Mamuri Photography за Момичетата от града

Интервюто първо е публикувано на 16 ноември 2015 г.

***

В навечерието на 18 ноември, когато е премиерата на филма на Андре Шандел Life is an enternal swing и големия концерт на Sentimental Swingers и Big Band Brazz Association, се срещнахме с три момичета, които ни разказаха какво е да работиш с ентусиазъм, но и с ум, и да разчиташ на верните хора.

С какви чувства очаквате 18 ноември?

Вера: На 18 ноември е премиерата на нашия филм “Life Is An Eternal Swing” и нашият голям концерт. Тъй като съм продуцент на филма и организатор на концерта, аз лично очаквам 18 ноември да дойде, за да приключи цялата тази организация. Тя заема пространство в мозъка ми, в цялото ми тяло, в душата, мислите ми са насочени натам, просто живея с това събитие. Защото, както каза една прекрасна дама от НДК, Кунка Митова, няма смисъл да чакаш спонсори и приятели. Напъни се и си напълни залата, защото ако не я напълниш, ти ще си виновна.
Та аз не знам тази зала как ще напълни и дали ще се напълни, но знам, че вибрирам цялата в това събитие...

Деси: С трепет и нетърпение. За нас концертът ще е различен, той всеки концерт е различен, но това че ще бъдем с биг бенд, мен лично много ме вълнува. Това ще ни се случи за пръв път.

Рони: С вълнение и нетърпение. Понеже се занимаваме и с организацията, като най-голямата и тежка част е на плещите на Верчето, си имаме притеснения разни.

А филма с какви чувства очаквате?

Деси: Филма го гледах вече веднъж. Ами много е личен за мен, имам някои притеснения, защото това са моите лични спомени, това е моят живот, който споделям с много хора...

Рони: За филма не искам да мисля, искам да се дистанцирам, да не мисля, че там ме има с някои много лични неща. Мен споделянето на личните неща не ме плащи, аз отдавна го правя, но за първи път е така директно. Защото пеенето на сцена е раздаване, един стриптийз, но това все пак сега е нова форма.

От колко време работите по този филм?

Вера: Идеята за филма дойде, когато бяхме в Кан, по покана на Националния филмов център и продуцентите на филма „Островът“. Тъй като от 20 години не беше имало представяне на български филм на фестивала в Кан (а тогава имаше два – „Островът“ и „Аве“), те решиха да направят българско парти на Кроазет и ни поканиха заедно с момчетата от Секстета /"Михаил Йосифов Секстет" - бел.ред./. Оказа се, че е без хонорари, че не сме добре настанени, че се наложи да спим едната вечер по земята и изобщо, както Кан е лъскав и богат, ние точно като българчета... Беше смешно и изглеждахме смешно. Андре тогава беше с нас, мъжът ми (Андре Шандел, сценарист и режисьор, бел. ред.), който тогава ни опозна всички заедно. Така или иначе, у него беше вече назряло желанието за разкаже за България, тъй като той от 10 години живее тук и каза: “Искам да дам нещо на тази страна, искам да я представя по друг начин на света.” Чрез нас.

Кога се случи това?

Вера: През 2011 г., значи можеш да си представиш колко време ни отне.

Преди време ти ми каза, че този филм е за тези, които са избрали да останат в България. Не е ли ненормално да се питаме защо сме останали?

Вера: За мен решението на тези, които останаха тук и на тези, които решиха да заминат, е еднакво стойностно. Тези, които заминаха, са го направили, за да живеят по-добре, и аз съм сигурна, че това по някакъв начин допринася за развитието на човечеството, което всъщност е по-важното. На тях, мисля, им е по-лесно. Защото ако имаш идея как да направиш нещо, пътят е ясен. Тук ти трябва и още нещо. Трябва ти търпение и много вяра като че ли. Мен може би това ми привлича тук. И ако обърнеш гледната точка, ако видиш, че това, което правиш, допринася за нещо друго, изведнъж нещата започва да се случват.

Деси: Аз лично нямам такава дилема. Аз съм много щастлива, че съм тук и сега и нямам никакви съжаления. Чудила съм се един-два пъти в такива, по-кризисни ситуации, в които вече ти идва дотук и си казваш – е, не, то вече не се издържа. Но то така или иначе е въпрос на нагласа.

А защо ни е трудно на нас – защото сме особени като хора, или защото просто не искаме да променяме стари навици?

Вера: Дали защото сме преживели много промени, дали защото има нещо друго от невидимия свят, което не мога да обясня... Има една особена топлина у българина, и това ни движи. Тук е много по-лесно да постигнеш нещо, но не по правилата на икономиката, която навсякъде по света е доста меркантилна. Тук ако приоритетите ти са различни – ако решиш да се чувстваш добре от това, което правиш и да го вършиш със страст, то ти се получава. Не съм сигурна, че това може да ти се случи днес в Европа.

И сега ли е така?

Вира: Ами да, всички хора, които познаваме, по един или друг начин помагат да се случи този концерт и да напълним тази зала. Ако ние правим нещата по един нестандартен начин, те се получават. Ето, самото съществуване на Сентиментъл Суингърс е такова. То не е меркантилно. Ако преди няколко години бях отишла при някои хора и им бях казала “аз сега ще си зарежа добре платената работа, ще почна група с още две момичета и ще пеем с музиканти”, никой нямаше да ме подкрепи и групата сега нямаше да съществува. Ето заради това може би избрах да живея в България. На мен просто ми е много интересно тук.

И никога не сте съжалявали?

Вера: Не, никога не съм съжалявала. Но винаги имаме избор – така трябва да живеем, без страх.

Деси: Ако бях направила друг избор, то пък тук нямаше да ми се случи (сочи към дъщеря си). Не, не съжалявам изобщо.

Как се намерихте с момичетата?

Вера: Аз Деси я познавам отдавна, покрай брат ми, който беше в музикантските среди. После покрай нея се запознах с Рони, както често става в София. И после станаха нещата, понеже аз много исках да пея

Ти пяла ли си някога преди това?

Вера: Да, в детска вокална група “Сребърни звънчета”. После заминахме със семейството ми за Алжир и оттогава пеех само в банята. Когато се запознах с Андре, той разбра за тази моя страст и един път, когато снимаше филм за Нюрнбергския процес, ми предложи да поема ролята на певицата в хотела. Той ми даде пълна свобода да направя песента, както реша. Аз почнах да ходя при Рони да репетираме. Когато отидохме да запишем, Рони ме запозна с Мишо Йосифов, който да аранжира песента. Той сигурно тогава ме е гледал малко особено – “русата жена на режисьора”, нали си представяш? Той каза “ще поканим музикантите на Ангел Заберски”, та и те така ме гледаха. Но те са много “про”, нормално. Обаче тогава записът стана от първи път.

Започнаха ли да те гледат по друг начин тогава?

Вера: Категорично! И тогава Мишо каза: “Ето я третата! Да пеете Андрюс Систърс заедно с Рони и Деси.”

Значи Мишо е човекът, който реално ви е събрал?

Вера: Да, той е човекът. Той е много важен за нас. Ние все пак сме три жени, важно е да има един мъж, който да ни уравновеси. Той освен това аранжира музиката, съветва ни. Понеже е много талантлив, всички неща му се случват с лекота. Имаме чудесна енергия помежду си – аз го вдигам, той ме сваля на земята.

А за концерта притеснявате ли се? За пеенето с за първи път с биг бенд?

Рони: Ами просто пред повече мъже ще се разголваме, тоест ще има повече мъже зад гърба ни (смее се).

Кой в крайна сметка ви помага за концерта и премиерата на филма?

Вера: Освен нас, още две момичета трябва да спомена – това са Елисавета Петрушева и Патрисия Кутюр-Гюрковска, които ей така, от сърце ни помагат. Също Ради и Калина, от нашата пиар агенция, групата на “Капитал”, които ни подкрепиха с банери, на които щяхме да сложим спонсорите, ако имаше такива (смее се).

Какво ще правите по-нататък с филма?

Вера: Ще го пускаме на международни фестивали, а и в България ще почне да се излъчва. Не знам кой ще го разпространява, но ако не се намери, ще си го разпространяваме и сами. Аз толкова неща се научих да правя, че...

За другите ви проекти нещо да ни кажете?

Рони: С Насекомикс ще имаме голям концерт на 20 ноември в зала ДНК в НДК, което ще бъде пак представяне на новия албум „Великани и джуджета“, защото премиерата пред юли беше на място, което побираше много малко хора. Също така започваме да разпространяваме албумите си – и на Сентиментъл Суингърс, и на Насекомикс, през Колибри и техните книжарници.

Добре, аз точно това искам да ви питам: заобиколени сме с хора, особено в нашите среди, които са пълни с идеи. Каква е разликата между тези хора, които си остават с идеите и тези, които все пак осъществяват една малка част от тях?

Вера: О, колко приятен въпрос! Аз това съм научила от счетоводството и финансите - нещата трябва да са първо възможни. Нещата трябва да може да се осъществят. Трябва ти и сърце, и ум. Ентусиазмът е много важен, но трябва да можеш да стъпиш все пак на земята. Важното е да започнеш. Да направиш първите стъпки. Ти си този, който трябва да си осъществи идеята, няма нужда да споделяш с десетки хора, които да ти ръкопляскат, защото така и ще си останеш. И без много амбиция, без много ламтеж. Накрая – да се обградиш с хора, на които вярваш и на които да можеш да разчиташ.

Момиче с много имена – ако Левена ви е трудно, можете да я наричате Лена или Вени. Тези, които не чуват добре, може един-два пъти да се разминат и с Невена. Празнува имен ден на Цветница не защото така е решила, а защото баба й е от шопския край, където на „невен“ казват „левен“. За най-лесно – тя е Невена с „л“, но в никакъв случай не Невел...