ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Станислава Айви: Телевизията колкото ти дава, толкова може и да ти вземе

Станислава Айви: Телевизията колкото ти дава, толкова може и да ти вземе

Снимки: Татяна Чохаджиева, Диляна Флорентин

Срещнахме се за първи път някъде из коридорите на bTV, когато тя все още беше водеща на предаването „Като на кино“ и имаше рубрика в сутрешното шоу „Преди обед“. Но Станислава Айви е не само журналист, но и писател, и режисьор, и бих казала - истински киноман. След като се разделя с интензивната работа в телевизията, започва да прави документалната поредица Cinema Confidential и в момента работи върху пълнометражната версия на дебютния си късометражен филм като режисьор I know what you did. След документалната книга „Като на кино“, в която са включени интервюта с големи имена във филмовата индустрия, както и романите „Фалшът е начин на мислене“ и „Повикът на щастливата случайност“, Стаси наскоро направи премира на четвъртата си книга „Въображаема реалност“ (изд. Colibri). Точно това е поводът да се видим в двора на Casa Libri и да си побъбрим по момичешки за книгата, за телевизията, за киното и за това, че дори когато нещо ни изглежда невъзможно, не означава, че не е постижимо.

Наскоро излезе четвъртата ти книга. Как се роди „Въображаема реалност“?

Стаси: „Въображаема реалност“ започна да се ражда преди няколко години и като идея беше втора, но другите я поизместиха. Радвам се, че се случи така, защото сега наистина е много актуална. Още тогава ми хрумна основната идея. В нея се разказва за измислена корпорация, която трябва да спаси бъдещето на телевизията и да разработи перфектния формат. Нещо, което да задържи целия свят пред екрана, защото той малко или много започва да губи битката с интернет. Тя трябва да вкара участници в риалити, които да не знаят, че са снимани. Всеки от тях преживява по нещо различно в своя живот и има нужда от спешна промяна – това са част от критериите за тяхното набиране. Изпращат ги на един остров и там нещата се объркват.

Доста от героите се бяха появили през годините, защото и моят телевизионен опит се разгръща вече 13 години, и голяма част от тях са вдъхновение от истински хора.

Но това е книгата, в която най-малко има истински съществуващи лица, по-скоро са само черти, защото в предишните има доста повече. В първата част на книгата са представени съдбите на всичките участници, а във втората – какво им се случва. Голямата игра за довършването на книгата беше именно тези двете части да могат изглеждат като едно и да върви леко четенето. Няколко човека вече ми казаха, че върви много леко, така че се радвам. Това до голяма степен се дължи и на моя редактор Таня Джокова, която свърши жестока работа. Книгата нямаше да изглежда така, ако не беше тя. Така се роди „Въображаема реалност“ и с навлизането на стрийминг платформите стана страшно актуална. Има вечната тематика за телевизията, за воайорското общество, за това кой какво гледа, какво е интересно, какво е лесносмилаемо, какво е рейтингово, защото за мен са много комплицирани нещата да постигнеш баланс на качество и на рейтинг – това е най-трудната игра в целия свят.

Последните години много се говори за бъдещето на телевизията. Какво според теб е то?

Стаси: Според мен за хора от нашето поколение ще бъде въпрос на баланс. Ние сме хванали някаква част от това, колко е важно да гледаш телевизия, да имаш телевизор вкъщи. Когато бях на 6 години, тръгнах на училище и тогава се прибирах сама, тогава и двамата ми родители работеха и нямаше друга опция. Прибирах се сама и си спомням, че през деня нямаше телевизия, тогава прекъсваше към 12, и аз седях и умирах от скука. Когато телевизията започна повече да навлиза в моя съзнателен живот, беше може би с появата на видеото, с появата на самото устройство, и няма да забравя първия път, когато излъчваха концерта в памет на Фреди Меркюри на „Уембли“. Баща ми го записа на видеокасета и аз вече имах друго какво да правя. Ако през деня нямаше телевизия, си пусках концерта и този от „Уембли“ го знаех наизуст.

Но това отново е този баланс, за който говоря, защото това не е съдържание, което се излъчва лайв, и в динамиката на днешния ни живот всички телевизии прибягват до онлайн съдържание, защото ако не го хванеш на живо, просто можеш да наваксаш след това. Но има неща, които не могат да не се гледат на живо. Все едно да гледаш Оскарите на запис или футболен мач на запис. При риалити формата нещата също стоят така и „Въображаема реалност“ не можеш да гледаш на запис, така че перфектното нещо би било баланс телевизията и онлайн стрийминг платформите, които ни предлагат изключително качествено съдържание. Те ни учат на съвсем друга култура на гледане. На така нареченото binge watching, особено ако си говорим за Netflix – да гледаш нещо едно след друго, докато HBO все още разчита на това всяка седмица да излиза по един епизод. В България хората имат много силно изградени традиции за гледането на телевизия, особено поколенията, които са по-големи от нас.

Може би ние сме едно от последните поколения, които все още ги пазят, докато по-малките вече са изцяло онлайн и не гледат телевизия.

Стаси: Да, по-малките от нас не гледат телевизия. Ако е лайв, ще е лайв през компютъра. Телевизията за тях не носи същата емоция, която носи за нашето поколение и още повече за предишните. Не знам дали риалити формат може да спаси бъдещето на телевизията, както аз съм направила във „Въображаема реалност“, но със сигурност се създават нови навици и аз лично не мога да кажа кое е по-доброто и кое - по-лошото. Повечето телевизии залагат на рейтинг, на по-гледаеми и лесносмилаеми неща, които не е задължително да са толкова високо качество и мен това като зрител ме дразни. От друга страна като човек, който е работил в телевизия, много добре знам защо го правят. Хубаво е да имаш избор какво да гледаш. Това е най-важното.

Има още...

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...