Срещнахме се за първи път някъде из коридорите на bTV, когато тя все още беше водеща на предаването „Като на кино“ и имаше рубрика в сутрешното шоу „Преди обед“. Но Станислава Айви е не само журналист, но и писател, и режисьор, и бих казала - истински киноман. След като се разделя с интензивната работа в телевизията, започва да прави документалната поредица Cinema Confidential и в момента работи върху пълнометражната версия на дебютния си късометражен филм като режисьор I know what you did. След документалната книга „Като на кино“, в която са включени интервюта с големи имена във филмовата индустрия, както и романите „Фалшът е начин на мислене“ и „Повикът на щастливата случайност“, Стаси наскоро направи премира на четвъртата си книга „Въображаема реалност“ (изд. Colibri). Точно това е поводът да се видим в двора на Casa Libri и да си побъбрим по момичешки за книгата, за телевизията, за киното и за това, че дори когато нещо ни изглежда невъзможно, не означава, че не е постижимо.
Наскоро излезе четвъртата ти книга. Как се роди „Въображаема реалност“?
Стаси: „Въображаема реалност“ започна да се ражда преди няколко години и като идея беше втора, но другите я поизместиха. Радвам се, че се случи така, защото сега наистина е много актуална. Още тогава ми хрумна основната идея. В нея се разказва за измислена корпорация, която трябва да спаси бъдещето на телевизията и да разработи перфектния формат. Нещо, което да задържи целия свят пред екрана, защото той малко или много започва да губи битката с интернет. Тя трябва да вкара участници в риалити, които да не знаят, че са снимани. Всеки от тях преживява по нещо различно в своя живот и има нужда от спешна промяна – това са част от критериите за тяхното набиране. Изпращат ги на един остров и там нещата се объркват.
Доста от героите се бяха появили през годините, защото и моят телевизионен опит се разгръща вече 13 години, и голяма част от тях са вдъхновение от истински хора.
Но това е книгата, в която най-малко има истински съществуващи лица, по-скоро са само черти, защото в предишните има доста повече. В първата част на книгата са представени съдбите на всичките участници, а във втората – какво им се случва. Голямата игра за довършването на книгата беше именно тези двете части да могат изглеждат като едно и да върви леко четенето. Няколко човека вече ми казаха, че върви много леко, така че се радвам. Това до голяма степен се дължи и на моя редактор Таня Джокова, която свърши жестока работа. Книгата нямаше да изглежда така, ако не беше тя. Така се роди „Въображаема реалност“ и с навлизането на стрийминг платформите стана страшно актуална. Има вечната тематика за телевизията, за воайорското общество, за това кой какво гледа, какво е интересно, какво е лесносмилаемо, какво е рейтингово, защото за мен са много комплицирани нещата да постигнеш баланс на качество и на рейтинг – това е най-трудната игра в целия свят.
Последните години много се говори за бъдещето на телевизията. Какво според теб е то?
Стаси: Според мен за хора от нашето поколение ще бъде въпрос на баланс. Ние сме хванали някаква част от това, колко е важно да гледаш телевизия, да имаш телевизор вкъщи. Когато бях на 6 години, тръгнах на училище и тогава се прибирах сама, тогава и двамата ми родители работеха и нямаше друга опция. Прибирах се сама и си спомням, че през деня нямаше телевизия, тогава прекъсваше към 12, и аз седях и умирах от скука. Когато телевизията започна повече да навлиза в моя съзнателен живот, беше може би с появата на видеото, с появата на самото устройство, и няма да забравя първия път, когато излъчваха концерта в памет на Фреди Меркюри на „Уембли“. Баща ми го записа на видеокасета и аз вече имах друго какво да правя. Ако през деня нямаше телевизия, си пусках концерта и този от „Уембли“ го знаех наизуст.
Но това отново е този баланс, за който говоря, защото това не е съдържание, което се излъчва лайв, и в динамиката на днешния ни живот всички телевизии прибягват до онлайн съдържание, защото ако не го хванеш на живо, просто можеш да наваксаш след това. Но има неща, които не могат да не се гледат на живо. Все едно да гледаш Оскарите на запис или футболен мач на запис. При риалити формата нещата също стоят така и „Въображаема реалност“ не можеш да гледаш на запис, така че перфектното нещо би било баланс телевизията и онлайн стрийминг платформите, които ни предлагат изключително качествено съдържание. Те ни учат на съвсем друга култура на гледане. На така нареченото binge watching, особено ако си говорим за Netflix – да гледаш нещо едно след друго, докато HBO все още разчита на това всяка седмица да излиза по един епизод. В България хората имат много силно изградени традиции за гледането на телевизия, особено поколенията, които са по-големи от нас.
Може би ние сме едно от последните поколения, които все още ги пазят, докато по-малките вече са изцяло онлайн и не гледат телевизия.
Стаси: Да, по-малките от нас не гледат телевизия. Ако е лайв, ще е лайв през компютъра. Телевизията за тях не носи същата емоция, която носи за нашето поколение и още повече за предишните. Не знам дали риалити формат може да спаси бъдещето на телевизията, както аз съм направила във „Въображаема реалност“, но със сигурност се създават нови навици и аз лично не мога да кажа кое е по-доброто и кое - по-лошото. Повечето телевизии залагат на рейтинг, на по-гледаеми и лесносмилаеми неща, които не е задължително да са толкова високо качество и мен това като зрител ме дразни. От друга страна като човек, който е работил в телевизия, много добре знам защо го правят. Хубаво е да имаш избор какво да гледаш. Това е най-важното.
Има още...
А липсва ли ти работата в телевизия?
Стаси: Може би ми липсваше преди. Вече две години не съм интензивно в телевизията, ходя от време на време да коментирам различни филмови събития, излизане на нови заглавия, но като цяло - не бих казала. В началото е странно, защото от каквато и динамична обстановка те извадят, в един момент както имаш нужда от почивка, така в следващия не знаеш какво ти се случва. Защото има зависимост, както много други неща в нашия живот.
Но от телевизията човек трудно се откъсва.
Стаси: Трудно се откъсва, защото има хубави страни, но според мен телевизията колкото ти дава, толкова може и да ти вземе, ако позволиш това да се случи. Много от тези неща са описани и в книгата, така че телевизията си остава моя голяма любов, защото ме е научила на толкова много неща, включително и в живота - имам вече отработени рефлекси да реагирам във всякакви ситуации. От друга страна е трудно да излезеш от този водовъртеж, който те засмуква в някакъв момент, но честно казано аз в момента се занимавам с толкова други неща, които също са ми изключително интересни – снимам документалната онлайн поредица Cinema Confidential, късометражни филми и дай боже и пълнометражен, натам съм се насочила. Телевизията винаги ще бъде част от моя живот под каквато и да е форма, но този интензитет, в който съм била в нея, не ми липсва със сигурност.
Как стигна до режисурата – покрай предаването, покрай срещите с всички тези хора от киноиндустрията...?
Стаси: Интересно е, че когато бях по-малка, гледах Джей Лено и Конан О‘Брайън, те бяха моите идоли и си мислех: „Каква хубава професия – хем да си журналист, хем да си говориш с тези хора“. Много хубаво ми изглеждаше, но и супер невъзможно. Винаги съм искала да се докосна по някакъв начин до световното кино, но нямах идея как това може да се случи. Никога не съм искала да бъда актриса, така че в един момент всичко с дойде журналистиката като магистратура, която завърших в Лондон. Исках да направя дипломната си работа (това пак от гледане на много филми) като отида в Банкок, за да интервюирам английски затворници, които са пренасяли наркотици, да ми разкажат историите си. Университетът твърдо отказа. Казаха: „Ние не можем да поемем такава отговорност“, а аз нямаше как да го финансирам, защото трябваше да отида сама до Тайланд.
В крайна сметка се отказах, но отказвайки се, си помислих още тогава какво би ми било интересно да направя. Така попаднах на снимачна площадка. Реших, че дипломната ми работа ще бъде върху това какво се случва на снимачната площадка, кой какво прави и след дълго търсене успях да намеря такава, която да ми разреши да присъствам там. Уди Алън по това време снимаше Match Point. Писах, намерих контакти, отказаха ми четири пъти и заявиха: “Господин Алън не допуска журналисти, на какъв език да ви го кажем.“ Накрая попаднах на снимачна площадка, където се запознах с Линда Хамилтън (Сара Конър от „Терминатор“) и Декстър Флечър, който играеше в „Две димящи дула“, сега е режисьор на „Рокетмен“ и довърши „Бохемска рапсодия“ вместо Брайън Сингър, така че с тях си прекарахме чудесно. Беше страхотно преживяване.
Това е било началото.
Стаси: Да, малко по малко нещата се насочиха към киното. Попътувах по света и връщайки се в България, започнах да работя в телевизията – зад кадър, на екран... Докато не спечелих конкурса на Jameson и заминах за Щатите, където започнах да се занимавам с киножурналистика. И, да, покрай всички тези срещи с всички тези хора е много интересно. Те те палят по това да разкажеш една история. Всеки актьор, всеки режисьор ще ти каже, че най-важното нещо е сценарият. Без сценарий нямаш нищо. Можеш да имаш най-хубавата идея на света, но тя трябва да е разработена, защото иначе никой друг няма да я разбере като най-добрата идея на света. В един момент вече бях написала първите три книги, работех дълго време в телевизията и ми се искаше нещо друго да направя, не бях убедена какво.
Така попаднах на курса на New York Film Academy във Флоренция. Там се научих на всякакви практични неща, които ми трябваха за режисурата. Накрая така се преплетоха нещата, че правейки едно интервю с актьора Майкъл Маккел на един уъркшоп пак за режисьори, бях толкова впечатлена от него, че написах първия си късометражен сценарий за него. Той се съгласи да се снима и направихме I Know what you did - първият ми късометражен филм, по който сега има пълнометражна версия. Нещата може би не трябва да се прескачат. Да, понякога ни се струва, че се получават бавно, аз лично съм супер нетърпелива във всяко едно отношение. Но пък някои крачки не можеш да ги прескочиш, защото те водят логично до следващата. Най-малко нещата няма да се получат толкова добре.
Би ли направила филм по „Въображаема реалност“?
Стаси: Бих направила. Първите две книги имат вече сценарии за пилотни епизоди, евентуално за сериали, както и библия, в която се разказва за героите. Така че това предстои и за тази книга. Ще трябва и на английски да я преведа. Оттам нататък защо не, просто трябва да дойде момента. Бавничко идват тези моменти, особено от гледна точка на това да намериш правилния човек на правилното място, който може наистина да ти подаде ръка.
Имало ли е нещо, което да те отклони от този път?
Стаси: При мен важното за киното е, че аз не съм готова да го правя на всяка цена т.е. ако не го направя по правилния начин, ако не е така, както аз си го представям, ако нямам възможност да разкажа историята така, както искам, не бих го направила. Имам достатъчно други неща, с които да се занимавам, така че това може да отнеме колко иска време, стига да стане така, както искам. Защото конкретно в българското кино, а и не само, има случи, в които филми се правят самоцелно, а това не е идеята на киното. Филмите трябва да разказват истории, а не да са правени само заради това някой да се нарече режисьор.
И още...
Майкъл Маккел ли е бил най-интересният ти събеседник?
Стаси: Не, страшно много са. Кариерата ми на киножурналист я разделям на две части – една е „Като на кино“, другата е Cinema Confidential, защото разликата е голяма между двете. В „Като на кино“ правех интервюта, които бяха около промоция на филм, около някакво събитие, където ти дават буквално 5 минути и те гонят след това, като през този човек в този ден са минали още не знам колко журналиста. Голямото предизвикателство е за тези 5 минути да накараш този човек по някакъв начин или да се почувства по-добре, или да те почувства по-близък и да реши нещо различно да ти каже. Това много зависи от теб. Защото те в един момента са толкова изморени, че тотално не им пука какво говорят. Имам няколко такива интервюта. С Кевин Спейси е ясно, с него съм правила поне 4 интервюта, Том Хидълдтън също. Арън Соркин, който тогава ми разказваше какъв му е ритуала за писане. Той каза, че се качва в една кола, кара по магистралата и започва да си провежда диалози сам със себе си, като ги записва. Гийермо дел Торо пък сподели как е трябвало да ипотекира къщата за първия си филм, как жена му е казала „Да“.
Такива малки истории като ги накараш да ти разкажат е много вълнуващо.
Да излезеш извън имиджа на суперзавезда и да видиш човека зад цялото това нещо е много впечатляващо. Има някои, които са много телегинични, но и на живо са толкова впечатляващи. Например Чарлийз Терон е наистина най-красивата жена на света. С нея тогава пък си говорихме след като приключихме интервюто за Колумбия, защото й подарих първата си книга и отзад пише, че съм била там, а на нея й предстоеше да ходи да снима филм с тогавашното си гадже Шон Пен.
Cinema Confidential пък е абсолютно различен формат. Той е пътуваща поредица, в която ни допускаха в къщите си, прекарвахме часове наред там, после ставахме приятели с някои от тях. Има двама човека, които са прескочили от „Като на кино“ в Cinema Confidential. Единият е актьорът Андре Холънд, който играе в Moonlight и в сериала The Knick. Ние се запознахме покрай сериала, разменихме си мейлите тогава и когато започнах да снимам поредицата, с него беше първото ни интервю. Заминавайки за Ел Ей, заради него си изпуснахме самолета в Лондон, защото той се успа за интервюто. Диляна ( бел. Ред. – фотографът Диляна Флорентин) ми каза тогава: „Стаси, сигурна ли си?“, но аз отговорих: „Това интервю ще го направим, каквото ще да става.“ Изпуснахме си полета, но имахме приятелка в авиолинията, която успя да ни премести за следващ полет същия ден. Другият, който е свързващо звено между двете предавания, е продуцентът Дейна Брунети, който беше дясната ръка на Кевин Спейси, и продуцент на „Социалната мрежа“, на „Капитан Филипс“ и на трилогията „50 нюанса сиво“. В неговата къща в Ел Ей, можеш да видиш всичките му награди, но и една билярдна маса, която той си е взел от сета на „50 нюанса сиво“. Това са такива малки неща, които абсолютно винаги остават с теб.
Ти имаш ли си ритуал за писане?
Стаси: Имам си, да. Писането в София не ми се получава. Тук мога да пиша само статии или да редактирам. Затова се изолирам. Имам си къща на село, с кучето сме само двамата и там се случва, като моят ритуал е да ставам много рано сутрин. Продуктивна съм до към обяд, след това трябва да правя друго нещо – дали ще е монтаж на видео, дали ще е нищо, което много рядко ми се случва, дали ще си намеря някакви други занимания...
Извънредното положение стопира ли някакви неща?
Стаси: Не. Извънредното положение при мен беше мега продуктивно. Бях си направила страхотна програма, защото ако бях без програма, щях да изпадна в тази летаргия, в която може би много хора преживяха изолацията. Бяхме си на вилата двамата с кучето и работех до към 5 часа – писане или нещо друго, в 5 тренирах и това беше всеки ден. Но там хубавото е, че имам двор, може да се усети някаква атмосфера, а не да си постоянно затворен.
Сега след като се отпушиха нещата коя е следващата стъпка?
Стаси: Следващата стъпка е реализацията на всичко написано по време на изолацията. Книгата е първото нещо. Тя беше само финално редактирана по време на изолацията, трябваше да излезе в края на април. Но имам нов късометражен проект, който се надявам да снимаме през септември и пълнометражният, който обаче ще отнеме доста повече време. Но ми харесва, че книгата излиза в началото на лятото и че носи такова настроение. Не претендирам, че моите книги са дълбоко философски. Моите книги са за забавление, за истории, посветени на света, за различни герои, на които им се случват много шантави неща.
Както обичам да казвам, такива неща са ме шокирали в истинския живот, че дори не можеш да ги измислиш понякога, колкото и да се опитваш.
Операторът Иван Филчев - 20 години зад камерата на bTV
