ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

„Тихо наследство“: Таня Димитрова и Петя Накова за трудностите, каузите и щастливия край

„Тихо наследство“: Таня Димитрова и Петя Накова за трудностите, каузите и щастливия край

Снимка: Мира Дерменджиева

Двете се познават още от училище, приятелки са, мечтаят за различни неща и си ги сбъдват. Преди няколко години обаче застават от двете страни на една и съща камера. Таня Димитрова, която всички познават като жестомимичен преводач, влиза в главната роля на документален филм, и Петя Накова, режисьорката, която иска да проследи работата й като рехабилитатор в нейния център „Яника“ и прогреса на няколко глухи деца с кохлеарен имплант, защото след година-две (няколко години) работа с тях, те имат шанс за живот с повече възможности. По време на снимките обаче Петя е диагностицирана с рак на гърдата, но въпреки това не спира да работи по филма. Не спира и когато малко след това Таня също чува диагнозата рак. Някак от само себе си фокусът се измества, но заради каузата зад филма нито едната, нито другата се отказват, а „Тихо наследство“ вече е факт. Български документален филм, копродукция на "Контраст Филмс" и HBO Европа, който ще се гледа едновременно в 23 европейски държави и вече направи своята премиера в HBO GO. И не, този филм не е драматичен, въпреки че ще ви разплаче.

Този филм показва колко много сила може да притежава едно младо момиче, което трябва поеме огромна отговорност на раменете си, колко надежда може да носи една майка, която се изправя пред най-тежката диагноза, и колко вяра може да събере в шепите си едно семейство, което освен един друг, трябва да съхрани и своето „тихо наследство“, което е повече от кауза, то е животът в най-чистата му форма. За трудните моменти, за сбъдването на мечтите и всички онези детски смехове, които огласяват „Яника“, си говорим днес с Таня и Петя. Две момичета от двете различни страни на камерата, но заедно извън коловозите на собствените си пътища, които винаги ще гледат в една и съща посока.

Вие се познавате от ученическите си години. В кой момент се появи идеята за създаването на „Тихо наследство“, защото знам, че в началото замисълът е бил малко по-различен и в последствие фокусът леко се измества?

Петя: Появи се, когато видях първите резултати от работата на Таня. Когато тя започна да работи с първите си деца, я посещавах от време на време и когато видях откъде тръгнаха тези деца и как започнаха да казват думички, без преди това да са можели да кажат дори звук. Така се появи идеята – не само да се покаже как децата проговарят, но и работата на един човек, който се е посветил на това. У нас държавата не бездейства, но и не прави достатъчно. Има ресурсни центрове, но учителите в тях не могат да посветят толкова време, колкото е необходимо, за прогреса на едно дете.

Филмът е доста личен. Предимство ли беше това, че сте приятелки? Таня, ти би ли допуснала някой друг толкова близо до личния си свят?

Таня: За първоначалната идея да проследим в няколко години развитието на няколко глухи деца, може би да, защото фокусът са децата, не съм аз. Но когато животът ни изхвърли – първо Петя, после мен, извън обичайния коловоз, към един много преломен момент, аз не съм чудила толкова дълго време, но да, ако не беше Петя, толкова близко не бих пуснала никой друг. Те наистина съумяха да потънат в ежедневието ни. Има моменти и кадри, които сега като гледам, се чудя дори кога са снимани. Аз не помня, че дори ми се е случвало, защото има моменти, които паметта ми е изтрила, за да се съхраня вероятно. Но имахме и такъв момент, в който въпросът беше: „Ние заминаваме, вие как ще продължите?“, но ни се струваше най-неважния. Мислех, че всичко ще загубим. Не че го вярвах, но една много далечна мисъл вървеше, въпреки че исках само да се върна, без значение какво ще заваря. Толкова много си заобичваш живота и всичко в него... Но ако не беше близък човек, едва ли бих се съгласила.

Кой беше най-трудният момент и за двете от целия процес по създаването на филма?

Таня: На Петя със сигурност й е коствало много, защото имаше един момент, в който тя се връщаше от терапия и трябваше да снима. Химията не е най-приятният коктейл, който ти вливат в тялото. Мислех си вчера, връщайки се назад, че когато й съобщиха година преди на мен, че има рак, бях по-уплашена, отколкото, когато разбрах за себе си. Защото когато кажат на някой близък човек толкова страшно нещо, ти осъзнаваш, че можеш да го загубиш и е по-страшно.

Когато си ти, първо се отчайваш, шашкаш се, ревеш, тръшкаш се, но после се мобилизираш и караш в някаква посока.

Петя: Не знам дали трябва много да засягаме темата за рака, но ние имаме какво да разкажем. Когато на Таня й съобщиха, на мен ми беше много тежко, но нито за миг не съм се съмнявала , че ще се оправи и че ще се намери правилното лечение, че всичко ще мине добре, колкото и зле да изглеждат нещата. Може би защото аз го минах и бях осъзнала, че от това не всички умират. И точно Таня знаех, че ще го мине.

Имало е момент, в който е било вероятно да се откажете напълно.

Петя: Имаше объркване, имаше „А сега какво да правим?“, но мисъл да не го довършим, нямаше и не заради самия филм, а заради каузата, която стои зад него. И заради децата аз усещах, че накъдето и да завие филма, той трябва да види бял свят.

А той носи повече надежда, отколкото някакъв краен драматизъм.

Петя: Надявам се да е така за повечето хора, макар че в процеса на работа хора, които го гледаха, казаха, че много ги натъжава, но според мен това са хора, които не са имали сериозни трудности в живота, и само мисълта, че някаква трудност ще им се случи, ги стресира. Но рано или късно на всеки се случват някакви трудности, независимо дали са свързани със здраве, или с нещо друго.

Таня, на вас как ви се промени живота след връщането от САЩ?

Таня: Промени се във всички случаи лично за мен. Мисля си, че съм забавила темпото, макар че напоследък са ми доста дълги работните дни с превеждането на новините в 23 часа в телевизията. Е, явно не съм го намалила, но започнах да делегирам малко повече задачи и работа на хората около мен. Може да е изтъркано и използвано като израз, но наистина оценявам повече тези мъничките ежедневните неща, които могат да те усмихнат, добих още повече оптимизъм, защото аз като цяло съм оптимистичен човек, дори малко неразумно оптимистичен. Но пък за да се впуснеш в такива неща като центъра, който създадохме, трябва да си леко луд, за да го направиш. Иначе не става.

Но във всички случаи повече ценя хората около себе си, живота си и всичко, което се случва в него.

Стана ли семейството ви по-сплотено след трудностите, през които преминахте заедно?

Таня: Имахме своите моменти на криза, на трудности, защото, както аз не съм най-идеалния човек на света и минах през всички фази, които минава някой, когато види живота какви карти му е раздал и какво му се е паднало. Със сигурност съм била ужасна на моменти – мрънкаща, недоволна, истерична, на хапчета. На никой не му се отива на смъртна присъда. Но след целия катарзис, след всичко, което преживяхме, имам самочувствието и смея да твърдя, че ние като цяло сме доста сплотено семейство. Но ми се струва, че станахме още ценящи се и обичащи се. Пък и така се подредиха неща, че Кати, ако се е колебаела дали иска да стане логопед и да работи в „Яника“, защото тя беше записала логопедия, когато ние заминахме, се наложи да се потопи веднага в практиката. Може би това ни събра още повече около общата ни кауза – да случваме едни малки чудеса в живота на глухите усмихнати дечица.

Има още...

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...