Лица

Тя губи краката си при терористична атака. Сега язди на Параолимпийските игри

История за силата на духа

Тя губи краката си при терористична атака. Сега язди на Параолимпийските игри

Снимка: BeaParathlete.org

Беатрис де Лавалет е едва на 17 години, когато отива на летище Завентем в Брюксел, с идеята да замине за САЩ за пролетна ваканция. Следващото, което си спомня, е тъмнината и усещането, че е повдигната от земята. Случайно Беатрис е стояла до атентатор-самоубиец и се оказва една от 300-те души, които са ранени, след като летище Завентем е ударено от двойни експлозии на 22 март 2016 г. - нападение, при което 32 души са убити и за което Ислямска държава по късно ще поеме отговорност.

"Току-що бях разговаряла по телефона си и слушах музика, наистина не обръщах внимание на случващото се около мен. Мисля, че следващото нещо, което видях беше, че всичко става много тъмно", казва Беатрис пред CNN Sport.

"Точно след като бях нокаутирана от първоначалния удар на бомбата, си спомням, че се огледах наоколо и знаех какво точно се беше случило и си спомням, че си помислих: "Не мога да повярвам, че стана това", добавя тя.

Другото, което помни е "много хаос, много дим, огън и тъмнина".

"Започнах да чувам други хора да крещят за помощ. Спомням си, че си мислех, че вероятно би трябвало да правя същото."

В крайна сметка Беатрис дьо Лавалет привлича погледа на един от първите активизирали се, който веднага я напръсква с пожарогасител, за да потуши пламъците, които са обгърнали тялото й. Тя остава с променящи живота наранявания, включително изгаряния от втора до трета степен, нараняване на гръбначния мозък и загуба на подбедриците - ампутирани са и двата й крака от коляното надолу. Шест години след този ужасен ден, 22-годишното момиче е успешна ездачка, която очаква с нетърпение по-светли хоризонти и ще представи отбора на САЩ в Токио на първите си параолимпийски игри.

Пътят до Токио 2020

След излизането си от кома, Беатрис Лавалет разказва, че е плакала всеки ден. Живеела в интензивно отделение и се чудела какво я очаква напред. "Слава Богу, че имах семейство, което да ме подкрепя", спомня си де Лавалет. "Мисълта, че животът ми не е приключил и че ще мога да продължа да живея по нормален начин, ми помогна много, когато бях в болницата." Няколко месеца по-късно американската посланичка в Белгия я посещава в болницата и двете започват да обсъждат Олимпиадата в Рио 2016. "Ние просто си говорехме и се шегувахме. Тя спомена, че в този момент е Олимпиадата в Рио в и колко готино би било за мен да бъда в Токио за следващата. Но всъщност не мислех много за това."

До този момент Беатрис не е имала намерение да стане параспортист, камо ли да се състезава на Параолимпийски игри, но вече е копняла да възобнови страстта си към конната езда. "Исках да се върна към нормалния си живот, но за мен това значеше да се движа всеки ден, така че това беше наистина трудно." Младото момиче прекарва месеци в учене как да язди отново.

"Нямах мускули, бях само кожа и кости. Да се върна на седлото без чувство за баланс, беше наистина неудобно. Но с времето успях да изградя мускулите и да работя върху баланса си."

Историята на Беатрис продължава на следващата страница...


Ездачите често използват краката си, за да направляват коня, но Беатрис се справя с помощта на камшик. Тя води коня си, докосвайки го от едната или другата страна, за да му каже къде да отиде. Момичето казва, че връзката й с конете винаги се е оказвала по-силна от препятствията, пред които е била изправена по пътя си към първите за нея игри. Още докато се е възстановявала от инцидента в болницата, майка й е намерила начин да заведе Дийди, любимата й кобила, на паркинга на болницата за емоционална среща.

"Този ​​момент ме накара да реша, че няма да се откажа от живота."

Елизабет се завръща на училище през септември 2016 г. и завършва първото си пара-конно шоу през април 2017 г. Явява се на първия си турнир през януари 2020 г. и допринася за победата в отборното състезание. През юли тази година Елизабет Лавалет споделя новината, че е избрана да представлява отбора на САЩ на Параолимпийските игри.

"Беше наистина сюрреалистично", казва тя. "Някак си знаех, че това ще се случи, само защото бях работила толкова усилено и бях направила резултатите, от които се нуждаех. Но да го чуя и да стане официално беше наистина невероятен момент. " Разбира се, постижението й е кулминацията на години упорит труд и жертви, но тя казва, че мечтата да се качи на параолимпийски подиум е това, което я поддържа.

"Вероятно ще ме накара да плача, но това ще означава всичко. Това е просто толкова специален момент - да мога да представя страната и след това да се справя достатъчно добре, за да се изкача на подиума. Ще бъде невероятно."

"Това ще бъдат много щастливи сълзи."

 

Кристина Тимановска – атлетката, която отказа да се върне в Беларус