Лица

Весела Бабинова: Сега по-спокойно гледам на света

За своите 29 години младата актриса все още не се чувства пораснала, по-скоро е станала по-търпелива и по-смирена.

Хващам я малко преди представление напът за Малък градски театър „Зад канала“ на чаша кафе във Flip Flop. Носи със себе си домашен кекс, който е направила за колегите си. Пълна е с енергия и още е с онзи яркочервен цвят на косата, който помня от първата ни среща преди четири години. Хем е минало много време от тогава, хем не съвсем. Запазила своята привидна уравновесеност, Весела е весела и преминава през възходите и паденията, сякаш леко изтупва прах от дрехите си. Получила си е наградите и аплодисментите, разочарованията и съмненията. И любовта. Онази неочакваната, хубавата, всепрощаващата. Но още толкова много й предстои и по пътя се надявам никога да не забравя съвета, който получава от Явор Гърдев: „Няма как да промениш всичко изведнъж. Просто прави това, което трябва, и така, както го чувстваш. Ти така помагаш. Така променяш.“ 

Весела е един от посланиците на Нощта на театрите на 17 ноември. Ние ще сме там.

Последният път, когато се видяхме по работа, беше преди 4 години. Какво се промени за това време?

Когато се гледам на някои снимки, разбирам защо на опашката вече ми казват „жената“, а не „момичето“. И се засягам, но може би има резон, че ме наричат така. Не мога да кажа, че съм се променила, може би съм станала малко по-търпелива към хората, по-смирена.

Балансирана?

Виж тук натисна не където трябва. Балансирана не, обаче преди да започна да обяснявам за някакъв проект, нещо, което съм гледала, филм или представление, се опитвам да не тръгвам с голямата секира. Казвам си: не си била в това представление, не си била в този репетиционен процес, не знаеш защо не се е получило. Освен това ми се случиха неща, които ме накараха да се замисля за едно от тези големи клишета, че човек не трябва да съди, че никога не знаеш какво е да си на мястото на другия. Сега по-спокойно гледам на света. Знам, че всеки има и хубави, и лоши страни. Но все още има и случаи, в които веднага мога да кача градуса от 0 до 180.

Лошите моменти ли ни преобръщат представите по-често?

За съжаление, по-скоро да. Не че и добрите не ни. Човек, когато обича, си дава сметка, че много неща нямат никакто значение, че някои дребни неща от ежедневието наистина са бели кахъри. Да, и любовта променя, но по-често са лошите моменти. Преживяваш, преживяваш и нещо в теб се променя.

Любовта ли те спаси?

Спаси ме, да. Преди това усещах как за някои неща разсъждавам много на дребно, все мислех какво ще кажат хората, какво мислят и в един момент осъзнах, че никой толкова не си мисли за мен и че ако някой говори за някого, си е за негова сметка. Преди го преживявах, ставаше ми мъчно.

Представи си, ако имаме щастието да поживеем още 40 години, като се обърнем назад, ще съжаляваме, че сме се вълнували от това.

В най-хубавите си години май много се тормозим за глупости и излишности.

И колкото по-рано си дадеш сметка за това, толкова по-добре. Защото имам приятели, на които откровено не им пука, и си казвам, че трябва да взема пример от тях. Далеч по-важно е да се замислиш с какво можеш да си полезен на хората около теб. Дали ще е с това, което правиш, или с това, което си. Да помагаш повече, да ги обичаш хората, защото те от това имат нужда. Имаше един филм, в който се казваше, че като сочиш някого, всъщност другите три пръста са насочени към теб.

Любовта настина ли се случи, когато най-малко очакваше?

Да.

Пак клише.

Клишета са тези неща, защото са толкова повтаряни във времето. В един момент си казваш „е, чак пък толкова“, но като ти се случи на теб, осъзнаваш, че има защо да е клише. Да, така те намира, неподготвен. И мен така.

По-търпелива, по-спокойна, а по-пораснала чувстваш ли се?

Не особено. Но внимавам как общувам с хората, как ги оценявам. Виждам, че понякога


първото впечатление е грешно. В момента имам 1-2 приятелки, които са ми много близки, а преди години ме дразнеха. После ги опознах и осъзнах колко ми е приятно да си говорим и колко съм сбъркала в преценката си. За такива неща се чувствам пораснала. Човек понякога трябва да може да гледа през очите на другите, да не бърза да поставя етикети и оценки.

Да, но да сложиш етикет, е много по-лесно.

По-лесно е. „Да помислиш, е трудно, затова повечето хора съдят“, казва Юнг, сложила съм си го и на корицата във Фейсбук.

Страховете ти по-различни ли са?

Да. Сега ме е страх, че ще стана на 30 догодина. Винаги ми е било смешно как някой го е страх, че ще остарее. Спомням си епизода на „Приятели“, когато Рейчъл трябваше да стане на 30 и не искаше да го празнува. Другите се шегуваха с нея, а тя плачеше и се сърдеше. И аз в момента се усещам така, а в същото време ми е смешно, защото аз никога не съм била такъв човек. И не че ме е страх, по-скоро си правя равносметка какво съм направила за това време, какво не съм. Всички имат семейства, деца, а аз? Едни такива въпроси си задавам за това какво искам да направя с живота си, какво да постигна, за какво я правя тази работа, която правя, помага ли тя на някого или само аз си въобразявам, докато чувам как някой си отваря поредното лукче по време на монолог на Иван Бърнев. Може би не е страх, по-скоро са тези странни мисли, шлифоващи ни по някакъв начин.

Пренареждат ли ти се приоритетите?

Не, не се пренареждат. Майка ми казва изобщо да не мисля за очакванията на родители и общество, защото са остарели. Имам невероятни родители, които никога не са искали да съм най-голямата отличничка, и точно заради това аз бях отлична ученичка. Винаги са ми казали: ти знаеш какво искаш да правиш, прави го. Престани да си мислиш, че някой очаква нещо от теб, и то защото ще станеш на определена възраст. Естествено искам семейство, искам деца, но не защото трябва. Имам приятелки, които ги планират, но аз такова нещо не мога да планирам. Нали има една смешка, че ако искаш да разсмееш Господ, кажи му за плановете си. В момента искам да се чувствам добре с това, което правя.

А имаш ли съмнения?

Не че имам съмнения, просто понякога не се чувствам добре в тези среди. Предполагам, че не съм единствена, защото съм го улавяла и у други хора. Но често има представления, сериали, които нищо не ти казват. Само да се показваме по телевизора. В момента има много хора, които се занимават с изкуство, защото е модерно, а не защото имат такава потребност. Това ме обезкуражава понякога.

Да, салоните са пълни, но понякога въпросът е с какви хора са пълни, защото има такива, които ги виждаш и не знаеш изобщо как са се озовали в театъра. Айде в киното ядеш пуканки, хубаво, но актьорите не те виждат, не те чуват. Но в театъра, на премиера ми се е искало да потъна от срам, доплаквало ми се е. Гледам си колегите, суперважен момент и някакъв телефон звънна сигурно 7 пъти. Публиката започна да се оглежда, да цъка.

Наскоро на наше представление, което не е за под 18-годишни и го играем пред 40 човека, една жена дойде с бебе и ние бяхме изумени, защото в представлението има пушек, пиратки, музика, дим. Разпоредителките й казаха, че не е уместно, но тя настоя: „Това си е мое решение“. Ами твое решение е, но това бебе ако се разплаче, какво правим?

Онзи ден на премиерата на „Бащата“ в Народния театър бях седнала в една от ложите и жена от първи балкон се обърна към мен и ме попита: „Вие от театъра ли сте или сте си платили да седнете на това сепаре?“. И аз три цвята сигурно смених и й отговорих: „Да, от театъра сме, но това тук не се казва сепаре, това е ложа“. Погледна ме недоумяващо и през цялото време на представлението обсъждаше актьорите. Ей заради такива неща се ядосвам. Знам, че има смисъл, но смисъл за три шепи хора, а другите...

Знаеш ли за колко хора, като дойдат в театъра, първото нещо е да си направят селфи вътре...

Едно от последните ти представления е „Поп-фолк хроники: бели птици и куршуми“? Забавляваш ли се с него?

Всички се забавляваме и ни е много приятно, когато го играем. Това беше поредният път, в който си казах, че човек не трябва да съди. Това е вербатим спектакъл, което означава следното:


ти взимаш интервюта от хора, записваш ги с телефон и после не го интерпретираш, а директно си пускаш записа със слушалки в ушите. Целта е да започнеш да говориш заедно с човека, да повтаряш след него. Ти не се чуваш, което е супер за един актьор, защото често го има този елемент на самонаблюдение. Тук е важно да хванеш тембъра на гласа, настроението на човека, емоцията, да уцелиш енергията. Ние ходихме до Димитровград, видяхме се с една от водещите на телевизия „Планета“, с певицата Таня Боева. Моя приятелка от класа ни в НАТФИЗ – Александра, живее там и ни помогна много. Тук се видяхме с Радо Шишарката, Илиян Михов-Баровеца. И бях предубедена, но нямаш представа колко светли хора са това. Илиян е изключително възпитан, интелигентен, учител, който помага на деца. Такива истории ни разказа и от сегашна гледна точка ми се струва странно, но когато се поставиш на мястото на тези хора, е друго. Интересен процес беше, защото си дадох отговори на някои въпроси. Това представление не е възхвала на попфолка, нито е крайно отричане, по-скоро ти дава отговори. На това как възниква попфолкът, откъде възниква, кой плаща за него, защо толкова дълго се задържа на сцената, защото толкова се популяризира и до ден днешен, макар и да се видоизменя.

Ти играеш певицата?

Да, много ми е интересно, защото е нещо тотално различно от мен. На колко актьори ще им се отдаде тази възможност? Има моменти, които са откровено смешни, но има и такива, при които рязко ти става тъжно. Това са годините на прехода, когато тук е било голяма мизерия. Едни такива истории има, които те хващат за гърлото.

Колко помниш от това време?

Аз не помня много, защото ние тогава именно по тази причина емигрирахме и 4 години не бяхме тук. Аз съм била на 1 годинка. Заминахме първо за Италия и после за Нова Зеландия. Бях на 5, когато се върнахме. Спомням си, че съм ходила с един анцуг пет дена на училище, а не като сега – детето облечено като майката.

Не че е лошо, че сега хората имат повече възможности, но малко се прекалява с това консуматорство.

Влизаш в ролята на майка в нов български сериал („Денят на бащата“).

Да, 6-сериен е и се притеснявах, защото в реалния живот не съм майка, но много се заобичахме с Патрик, който играе детето. Като чуеше стоп, питаше: „Към мен някакви забележки има ли?“, после гледахме по 1-2 клипчета с кученца, смеехме се, разказвахме си вицове, но в обедната почивка той си четеше книга през цялото време и не говореше с никого. Не като повечето деца, които още на 3 години са с таблет в ръцете.

Кога ще се излъчи?

Сега през новата година трябва да тръгне по БНТ, може би януари. Много се вълнувам, някои хора от екипа са гледали части от него и казаха, че е въздействащо. Това е обикновена история за двама души, които се разделят, и понеже не го правят както трябва, всичко това рефлектира върху детето. Бяхме предимно млади хора в екипа и ходехме с огромно желание на снимки, разбирахме се много добре, сценарият беше прекрасен, увличащ те в тази история. Мисля, че ще е хубаво повече родители да го гледат.