Лица

Веселин Анчев: Тодор Колев и Коко Азарян са духовните ми бащи

Днес в рубриката "Лица"

Веселин Анчев: Тодор Колев и Коко Азарян са духовните ми бащи

Снимка: Радостина Колева

Колко е хубаво, когато талантливите хора са и мислещи, когато думите им не чезнат в пространството, а витаят вдъхновяващо. Тогава се стараеш дори да не мигаш, защото момчето разказва за своите въжделения, за своите силни моменти, за умението си да е щастлив и за пътуването си в нещастието. Разбира се, и за пътя към любовта: любовта към театъра, към актьорството, към една жена. Веселин Анчев. Театър „Българска армия“.

Защо имаш рожден ден хем на 1 април, хем на 4 януари?

Роден съм на 4 януари, обаче хората от Коледа започват да запразняват, ядат, пият и се веселят. Четвърти обикновено се пада работен ден и като дойдат на рождения ми ден, гостите все са уморени и идват за 15 минути. Малко след като излязох от театралната академия, реших да си обърна датите и да стане 01.04., да обявя, че тогава ми е рожденият ден и да събера много хора. По онова време малко хора ме познаваха и направих жесток купон в Южния парк, играхме игри, бях занесъл барбекю, две щайги с алкохол, тихи игри. Страшно ме изкефи това и така си остана.

А защо си изтри Фейсбук акаунта и после пак си го върна?

Подразни ме и го махнах за няколко месеца, защото ми досади. Прекалено еднотипна информация. Хората се занимават с някакви пошлости, пускат идиотщини. Хвани и прочети една книга, има достатъчно литература. Или направи нещо хубаво, измисли нещо. А се върнах във Фейсбук, за да поканя хората на рождения си ден.

В „Черна комедия“ всеки път ли играеш като на премиерата? Присъствах на нея и на няколко пъти си мислех: „Този човек се претрепа“.

Тези неща се учат в Академията, има си техники за каскадьорските изпълнения. Загрявам, подготвям се и си минавам тези моменти преди представление, за да мога да допусна импровизация. Независимо в кой спектакъл, ако не играеш като за последно или като на премиера, какъв е смисълът да правим театър? Ако не влагаш сърце и душа в това, което правиш, и го превърнеш в рутина…

Не съм шлосер, не работя на струг в някакъв завод, за да ми е скучно и некомфортно. Актьорството съм си го мечтал и съм си го извоювал.

Кандидатствах три години поред. Имах желание, което бях тръгнал да губя в някакъв период, но дойдоха млади колеги в театъра и се окопитих. Покрай по-възрастните колеги е много лесно изведнъж да тръгнеш по тяхното течение, тъй като те са се успокоили и са обръгнали в професията. Появиха се младите с тяхната енергия и се замислих, че май съм забравил откъде съм тръгнал. Сега се чувствам добре и представленията в театър „Българска армия“, в които играя, ми харесват.

Беден скулптор си в „Черна комедия“, която споменахме… На какво си беден?

Културата в България не е приоритет на правителството. Постоянно се правят някакви реформи и имам чувството, че умишлено се иска да се затрият някои театри. Не знам каква им е целта. Театрите са единствените, които си връщат субсидията. Галериите и музеите не могат да го постигнат. То не е и необходимо. При киното не знам как стоят нещата.

Бедни сме в театъра и това е ясно. Освен това отдавна се знае, че глупав народ лесно се управлява.

Може би опростачването на народа е тенденциозно насаждано, за да не си вдига много главата.

Бях тези дни при роднините ми извън София, наложи се да отида на село, където положението е много тежко. А ние се оплакваме в театъра. Взимаме горе-долу колкото тези хора по селата. Не се живее така. Един млад човек не може да живее по този начин.

Беден съм и съм гладен за повече провокации. Нямаме идеи. Още в зората на новия строй хората бяха по-изобретателни, беше им по-интересно да измислят от нищо нещо. Сега сме загубили въображението си, улисани в това само да изкарваме пари. Беден съм на любов, а за мен тя е единственото нещо, заради което човек си заслужава да живее на тази земя.

Какво се случи с твоята?

Моята е в процес на търсене. :) Тя е доста имагинерно нещо, което ту се появява в живота, ту изчезва, но никога


не се губи като сила и като шеметност при появяването си и при тръгването си. То е като ударите на сърцето: бие нагоре, надолу, нагоре, надолу… Когато остане една равна черта, тогава е сериозно вече. Хубаво е, когато има пикове и спадове.

Нагоре или надолу си?

В момента съм в подем нагоре. Виж, цялото изкуство се занимава с любовта. Знам, че тя ще се появи със страшна сила и ще ми отнесе главата. Отдавна не ми се е случвало и мисля, че вече ми е време. Много е странно, защото колкото и да не се обръщало внимание на парите, все пак меркантилността я има и при двата пола.

Да търсиш добре обезпечен човек, който да ти даде освен любов и някаква сигурност, съществува и при мъжете, и при жените.

Трудно е да намериш човек до себе си, когато първо те гледат какъв часовник имаш, с какви обувки си се обул и евентуално каква марка е ризата ти. Когато те видят да оставяш ключове на масата, си правят сметка каква форма са те и каква кола би трябвало да караш. При условие че съм актьор, това ме изключва от класацията. Мога да впечатля жените с някаква медийна известност, но аз нямам такава все още. Това са глупости. Много пък е странно, че когато си известен, започват да се въртят около теб само заради това, че те дават по телевизията. Намираш краткотрайната любов. Светът е забързан и не се обръща внимание на важното. Казват, че всеки си има половинка. Ама може да не я срещнеш в този живот.

Ще чакаш следващия ли?

Не знам… Има ли друг живот? Ще ми се да я намеря, но не мога да кажа, че я търся под дърво и камък. Нищо не правя на всяка цена.

Отвори се една вратичка за теб към киното с „Възвишение“. Следващата врата кога ще се отвори?

Киното е малко особена тема за мен. Виктор Божинов ми се довери за макар и малката роля. Не знам кога ще се отвори втората. Мисля, че вече съм готов и имам желание да го опозная. Не е като театъра. Живеенето пред камера е съвсем друг аспект от актьорството. Странно е, че дори не стигам до кастинги, нямам представа защо. Работил съм повече с Мариус Куркински, а той ще прави филм, който вече се подготвя. Та той ми е казал, че ще снимам в него. Киното се учи на терен – гледаш другите какво правят, как го правят.

Учителите ми Тодор Колев и Коко Азарян казваха: „Ние не ви учим на нищо друго освен на азбуката в театъра.“

Вече как ще се научим да говорим след това, въз основа на тази азбука, е наша задача. Ние сме творци, а не марионетки, които изпълняват нещо механично. Този анализ те кара да отваряш вратички във въображението си. Професията ни е такава, че сме научени прилежно да си събираме емоциите в папчици и да си ги слагаме в определени чекмедженца в съзнанието. Когато излезеш на сцена или пред камера, отваряш ги и си бъркаш в душата, колкото можеш. Има болезнени местенца, към които не искаш да се връщаш, но го правиш. Затова разбирам хората от нашата професия, които много пият, защото такова разголване и показване… изисква отдушник.

Тодор Колев и Коко Азарян… Какво ти остана след тях?

Това са духовните ми бащи. От разведено семейство съм и не познавах много баща си, който почина наскоро. У двамата намерих родителя, който не те научава, а ти помага сам да се научиш, предпазвайки те да не паднеш в пропастта или да не литнеш прекалено много нагоре като Икар, да ти изгорят крилата и да паднеш на земята, да се убиеш. Наученото не е само в областта на театъра. То е светоусещане. Имахме много часове, в които само говорехме какво сме чели, какво сме гледали или какво ни занимава в момента. Даваха по искрица на всеки, за да продължи той търсенето си и да развие желаното. Ако видеха, че нещото не е за нас,


го казваха по деликатен начин: „Опитай да потърсиш нещо по-интересно, по-различно“. Така ни бяха построени и часовете. Провокация ти самият, като си стигнал с една къща до някъде, да нарисуваш покрива веднага или да вдигнеш още един етаж.

Коко Азарян никога не ни е отказвал разговор, когато сме имали житейски терзания. Разбира се, терзанията на едно 22-23-годишно момче или момиче са съвсем несъществени и смешни, но за нас бяха въпрос на живот и смърт. Пренебрегването на един проблем в този период би могъл да ти създаде комплекси, да те затвори. А и двамата бяха жестоки психолози, защото знаеха кого да нахокат, кой ще го издържи и ще го стимулира, но и кого трябва само лекичко да поощрят, да му кажат добра дума.

Понякога срещите с големи хора ти дават нови тласъци.

То пак е шанс и късмет. След Академията отидох във Враца, после – в Хасково, където се задържах 4-5 сезона. Дойде Мариус Куркински да поставя „Златната мина“ на Ст. Л. Костов. Може би това ми беше късметът на мен. Тогава се открихме и вече пет постановки имаме заедно. Всъщност той ме доведе в София. Взе ме в „Отворена брачна двойка“ в Театър 199, която се играе вече 8 години. Ей, много съм зле с датите. В училище ми беше много тегаво, когато учехме за Априлското въстание, за Освобождението, кой кога бил убит. Не можех да ги запомням тези дати. Текст да помня, стихотворение – да. Никога не съм бил по точните науки.

Ама ти един ден и на жена си няма да помниш рождения ден…

Нали затова имаме напомняне в телефона. :)

Какво може да те смути?

Смущава ме, че хората са овълчени и вглъбени само в изкарването на пари. Смущава ме наглото поведение на някои политици, на хора на изкуството, на останалите хора, арогантността. И сега съм леко смутен… Всеки ден се смущаваме.

Скоро за пръв път от 30 години се видях с кръстницата си и семейството й. Жестоко се смутих от тези хора, защото хем ги чувствах близки, хем виждах, че от тях струи любов към мен. И понеже съм свикнал да анализирам всичко, започнах да си мисля, че е странно и че ми играят нещо.

Много се притесних и когато отидох да видя баща ми, отново след повече от 20 години. Бях на 11 години по време на развода. И понеже родителите ми се разделиха по доста тегав начин, реших да отида да го видя. Месеци наред се подготвях за тази среща. Срещнахме се и нищо не можах да му кажа. А той би трябвало да ми е още по-близък, защото съм част от него. Все едно виждах човек, с когото тъкмо се запознавах.

С майка ми сме много близки. Когато отида при нея, съм свикнал да не показвам, че пуша толкова цигари, или че пия алкохол. Ще се окаже, че съм една смутителна личност. :)

Замисляла ли си се, че всеки един човек е актьор? Шекспир го е казал. Реално ние се държим с приятелите си по един начин, с родителите – по друг, с децата си – по трети, с по-далечни хора – по четвърти.

Ако имаш една тетрадка пред себе си сега, какво би написал в нея?

Ще напиша, че животът е прекалено кратък и трябва да го живеем със страшна сила. Хора, живейте за любовта, а не за омразата и за насилието.

Ако имах вълшебна пръчка, бих убил финикийците. Не може всичко да се върти около тях. Забравяме всичките хубави устои.

Далай Лама е казал, че „миналото никога няма да се върне, бъдещето още не е дошло – живеем сега“. Нека да не правим нещата, които не искаме на нас да ни се случват. Имам тефтер, който си уших сам с коли. Пиша в него още от студент. В последните години пиша само от време на време. Не творя сентенции, а само мисли, които ме занимават.

Сещаш ли се, че имаше един филм „Борат“? Приличаш ми на актьора.

На Саша Коен… да, казвали са ми, особено откакто си оставих мустак.