ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Виктория Бешлийска: „Езикът е код, който отключва други измерения“

Виктория Бешлийска: „Езикът е код, който отключва други измерения“

Снимки: Невена Рикова

Ала в човешкото сърце има един малък пезул, отреден за страха, който никога не нощува празен. Ако от него се изниже страх от едно, веднага след туй се провира страх от друго...“

Имам смесени чувства към селото. Изпитвам едновременно атавистичен страх и истинска любов. Защото един летен ден на село ти дава яснота за целия живот. Сутринта в теб се наливат соковете на младото и зеленото, дробовете ти се пълнят с диханието на очакването за нещо прекрасно, което предстои да се случи. Преди обед е най-хубаво – знаеш, че денят (животът) все още тепърва предстои, при това най-сладкото от него – да седнеш навън, с любимите хора, и да се насладиш на свежата салата от градината и на резен изстудена диня. Най-странно е привечер, има особена тъга в тези часове, защото тогава идва осъзнаването – че и за теб, както за птиците и розите, ще настъпи залезът. Времето в града никога не може да бъде усетено така реално както на село, и това е пленително плашещо.

Новият роман „Глина“ (изд. „Софтпрес“, 2020) ни въвежда именно в света на селото от времето на старите българи. Ако мога да го опиша накратко – това е история за радостно-скръбния живот на нашите прапрабаби и дядовци. В основата на сюжета стои една легенда от XVII век за грънчарите от малкото село Бусинци, Трънско, които са получили благословията на турския султан единствени да пътуват свободно в границите на империята, за да продават стоката си. 

„Глина“ е дебютният роман на Виктория Бешлийска. Авторката е работила дълги години като редактор в едно от големите български издателства, а към днешна дата е в маркетинг отдела на голяма европейска верига магазини. Широката аудитория обаче я познава от нейния проект По дирите на думите, който вече има над 25 хиляди последователи във фейсбук. За последната седмица на януари „Глина“ зае първо място в топ 10 на най-търсените заглавия на голяма столична книжарница.

За твоя дебютен роман се вдъхновяваш от една „случайна“ уикенд-разходка до село Бусинци и тамошния Музей на керамиката, и от едно споменаване на уредничката за грънчар, който става герой на твоята книга. Но как и кога почувства, че тези фрагменти, запечатали се в съзнанието ти, може да се превърнат в завладяваща история?

Виктория Бешлийска: Още с връщането си от Музея на керамиката в София започнах да разказвам на всички близки и колеги колко впечатлена съм от видяното там – разпитвах ги чували ли са за тази керамика, ходили ли са в Трънския край. Малко бяха тези, които знаеха нещо. А колкото повече разказвах, толкова повече Велико израстваше в съзнанието ми като образ. Виждах го да мъкне чувалите с изкопана глина на гръб, да върти грънчарското колело ден и нощ. Едновременно с това започнах да си набавям литература, свързана с тази керамика. Първото, което прочетох, беше „Дивната бусинска керамика“ на Цанко Живков – тънка цветна книжчица, която със сладкодумния си език съвсем запали любопитството ми. Мисля, че няма и месец след това, звъннах на редактора Виктория Иванова, която е мой близък в живота човек, и ѝ казах, че имам идея за книга. Питах я, ако се престраша да започна, тя ще иска ли да погледне написаното. Идеята назряваше неудържимо бързо в мен, а подкрепата на близки и приятели ме накара да се захвана с проучването и писането бързо и уверено. Днес съм благодарна за това, че не изпуснах момента.

Наскоро слушах една дискусия по повод нов превод на „1984“ на Оруел, в който „Големия брат“ беше станал „Батко“, а „скъпи“ се беше превърнало на „мило“. Обяснението на преводача беше, че така прави по-достъпен авторовия свят за по-младото поколение. Тогава си помислих, че подобен подход е тъкмо обратното – къса от живата плът на автентичния авторски замисъл. Твоят подход обаче е да позволиш на читателя да вкуси от сладостта на старите думи и там, където може да се препъне – да погледне обяснителните бележки под линия и дори речника накрая. Откъде е тази твоя любов към старите думи и мислиш ли, че те няма да се окажат пречка книгата да спечели повече млади читатели?

Виктория Бешлийска: Аз също слушах дискусията и като автор темата дълбоко ме вълнува. От страна, този подход на преводача е доста смел, но за мен ущърбът, който се нанася на оригиналния текст, е огромен. Да адаптираш една реалност към друга, неизменно води до подмяна на автентичността на историята. Езикът сам по себе си е код. Ако го владеем добре, той отключва определени време пространствени измерения. Когато кажеш „Батко“ на Големия брат, ти подменяш случилото се, социалния контекст и историческата предопределеност. Това – при липсата на други преводи за сравнение – би било страшно дори.

За мен е важно езикът да предава духа на времето, за който разказва. Затова и романът ми „Глина“ е изтъкан от толкова стари думи – те са на мястото си в хода на разказваната история от XVII век. Пишейки, за мен бе важно да пазя баланса между тях и съвременния език, така че познатите думи да отворят път на непознатите, без последните да се превръщат в препъникамъни. Иска ми се да вярвам, че думите няма да се окажат пречка за младите читатели, защото те ще се почувстват заинтригувани от сюжета и героите. Само така могат да попият тези думи с любопитство и да се привържат към тях. Все повече хора ми дават обратна връзка колко са им харесали думи като „аране“, „знаялица“ и „све“ например, и това ме кара да мисля, че оживяването на старите думи сред младите хора не е невъзможно – пък били те и само дузина на брой… Като за начало…

Интервюто продължава на следващата страница...