Лица

Виктория Бешлийска: „Езикът е код, който отключва други измерения“

Тя разказва история за радостно-скръбния живот на нашите прапрабаби и дядовци

Ала в човешкото сърце има един малък пезул, отреден за страха, който никога не нощува празен. Ако от него се изниже страх от едно, веднага след туй се провира страх от друго...“

Имам смесени чувства към селото. Изпитвам едновременно атавистичен страх и истинска любов. Защото един летен ден на село ти дава яснота за целия живот. Сутринта в теб се наливат соковете на младото и зеленото, дробовете ти се пълнят с диханието на очакването за нещо прекрасно, което предстои да се случи. Преди обед е най-хубаво – знаеш, че денят (животът) все още тепърва предстои, при това най-сладкото от него – да седнеш навън, с любимите хора, и да се насладиш на свежата салата от градината и на резен изстудена диня. Най-странно е привечер, има особена тъга в тези часове, защото тогава идва осъзнаването – че и за теб, както за птиците и розите, ще настъпи залезът. Времето в града никога не може да бъде усетено така реално както на село, и това е пленително плашещо.

Новият роман „Глина“ (изд. „Софтпрес“, 2020) ни въвежда именно в света на селото от времето на старите българи. Ако мога да го опиша накратко – това е история за радостно-скръбния живот на нашите прапрабаби и дядовци. В основата на сюжета стои една легенда от XVII век за грънчарите от малкото село Бусинци, Трънско, които са получили благословията на турския султан единствени да пътуват свободно в границите на империята, за да продават стоката си. 

„Глина“ е дебютният роман на Виктория Бешлийска. Авторката е работила дълги години като редактор в едно от големите български издателства, а към днешна дата е в маркетинг отдела на голяма европейска верига магазини. Широката аудитория обаче я познава от нейния проект По дирите на думите, който вече има над 25 хиляди последователи във фейсбук. За последната седмица на януари „Глина“ зае първо място в топ 10 на най-търсените заглавия на голяма столична книжарница.

За твоя дебютен роман се вдъхновяваш от една „случайна“ уикенд-разходка до село Бусинци и тамошния Музей на керамиката, и от едно споменаване на уредничката за грънчар, който става герой на твоята книга. Но как и кога почувства, че тези фрагменти, запечатали се в съзнанието ти, може да се превърнат в завладяваща история?

Виктория Бешлийска: Още с връщането си от Музея на керамиката в София започнах да разказвам на всички близки и колеги колко впечатлена съм от видяното там – разпитвах ги чували ли са за тази керамика, ходили ли са в Трънския край. Малко бяха тези, които знаеха нещо. А колкото повече разказвах, толкова повече Велико израстваше в съзнанието ми като образ. Виждах го да мъкне чувалите с изкопана глина на гръб, да върти грънчарското колело ден и нощ. Едновременно с това започнах да си набавям литература, свързана с тази керамика. Първото, което прочетох, беше „Дивната бусинска керамика“ на Цанко Живков – тънка цветна книжчица, която със сладкодумния си език съвсем запали любопитството ми. Мисля, че няма и месец след това, звъннах на редактора Виктория Иванова, която е мой близък в живота човек, и ѝ казах, че имам идея за книга. Питах я, ако се престраша да започна, тя ще иска ли да погледне написаното. Идеята назряваше неудържимо бързо в мен, а подкрепата на близки и приятели ме накара да се захвана с проучването и писането бързо и уверено. Днес съм благодарна за това, че не изпуснах момента.

Наскоро слушах една дискусия по повод нов превод на „1984“ на Оруел, в който „Големия брат“ беше станал „Батко“, а „скъпи“ се беше превърнало на „мило“. Обяснението на преводача беше, че така прави по-достъпен авторовия свят за по-младото поколение. Тогава си помислих, че подобен подход е тъкмо обратното – къса от живата плът на автентичния авторски замисъл. Твоят подход обаче е да позволиш на читателя да вкуси от сладостта на старите думи и там, където може да се препъне – да погледне обяснителните бележки под линия и дори речника накрая. Откъде е тази твоя любов към старите думи и мислиш ли, че те няма да се окажат пречка книгата да спечели повече млади читатели?

Виктория Бешлийска: Аз също слушах дискусията и като автор темата дълбоко ме вълнува. От страна, този подход на преводача е доста смел, но за мен ущърбът, който се нанася на оригиналния текст, е огромен. Да адаптираш една реалност към друга, неизменно води до подмяна на автентичността на историята. Езикът сам по себе си е код. Ако го владеем добре, той отключва определени време пространствени измерения. Когато кажеш „Батко“ на Големия брат, ти подменяш случилото се, социалния контекст и историческата предопределеност. Това – при липсата на други преводи за сравнение – би било страшно дори.

За мен е важно езикът да предава духа на времето, за който разказва. Затова и романът ми „Глина“ е изтъкан от толкова стари думи – те са на мястото си в хода на разказваната история от XVII век. Пишейки, за мен бе важно да пазя баланса между тях и съвременния език, така че познатите думи да отворят път на непознатите, без последните да се превръщат в препъникамъни. Иска ми се да вярвам, че думите няма да се окажат пречка за младите читатели, защото те ще се почувстват заинтригувани от сюжета и героите. Само така могат да попият тези думи с любопитство и да се привържат към тях. Все повече хора ми дават обратна връзка колко са им харесали думи като „аране“, „знаялица“ и „све“ например, и това ме кара да мисля, че оживяването на старите думи сред младите хора не е невъзможно – пък били те и само дузина на брой… Като за начало…

Интервюто продължава на следващата страница... 


Днес често спорим за това какво е патриотизъм, някои се срамуват да говорят за корени, защото е ретроградно, други пък се бият в гърдите в защита на българщината. Ти въвеждаш читателя в света на стари обичаи и патриархални нрави. Какво е патриотизмът за теб?

Виктория Бешлийска: Патриотизмът е повече действие, отколкото чувство. Родината е живо нещо, реалност тук и сега, а не само старина. Мостът от миналото към бъдещето минава винаги през днешния ден и е въпрос на отговорност какво правим. „Биенето в гърдите“ идва от уповаването на конкретни моменти от историята и забравянето на други и за жалост – в повечето случаи е показност по време на националните празници, която е гола, защото зад нея не стоят действия в посока на грижата за родното в съхраняването на култура, история и природа. В повечето случаи това е проява на един изпосталял дух, чиито моменти на слава са част единствено от някаква колективна емоция, а не са свързани с личен принос.

Съвременният градски човек сякаш е изгубил онова удивление от живота, от силата на слънчевия лъч в ранната утрин, който – както ти пишеш – „изниква от дланите на Господ и нищо не може да го спре“. Може би за да си възвърнат това усещане, има все повече градски хора, които избират да заживеят на село. Ти би ли направила такава стъпка – да избереш селото пред градския живот?

Виктория Бешлийска: За съжаление, да, изгубили сме спонтанното удивление от живота и пряката връзка с природата, загубили сме умението да претворяваме първичните сили в необходимото за живота ни. Връщането на село носи точно тази радост, че можеш сам да създаваш, да отглеждаш, да ползваш ресурсите на природата щадящо и градивно. Но те изправя и пред много суровост, не всеки, свикнал с удобството на градската посредствена среда, в която всичко е лесно достъпно, може да извърви дългия път обратно до... паленето на старата печка на дърва сам, да речем, или до саденето на картофи…

Животът ми в момента не позволява връщане на село, най-вече заради образователната среда, нужна на децата ми, но слава богу, правя своите малки бягства, които ме захранват, за да мога да понасям товарите на ежедневието в града.

В „Глина“ срещаме герои, които през целия си живот не могат да преживеят несбъдналата се любов, хванати като в капан на уговорен брак поради родителска повеля. Има и други обаче, които, примирени, откриват и заобичват човека, за когото са били омъжени или оженени. Докато четях, се замислих за следното – независимо от епохата, човекът таи надежди и очаквания да открие своята сродна душа. Ти вярваш ли в това понятие – „сродна душа“ и какво можем да научим от старите българи за любовта и брака?

Виктория Бешлийска: Дълбоко вярвам в сродните души. И като казвам това, не си представям две частички от пъзел, които щракват и се допълват, поставени една до друга, защото щракването веднъж завинаги е невъзможно. Сродството на душите за мен е движение заедно – в идеалния случай с еднакъв темп и в еднаква посока, по едно и също време. Само подобно движение може да изгради силна връзка. Обикновено като казваме здрава връзка между хората, си представяме твърдина, уседналост, неразрушимост. Но всъщност свързването между душите може да се случи единствено и само в общото им движение и оглеждане една в друга, защото хората не са константа и промяната е изначално заложена в природата ни.

Не мисля, че при старите българи е било много по-различно от днес. И тогава е имало хора, които са живеели в любов, споделяйки отговорностите си, подчинени на общата идея да крепят дом и семейство. Имало е и такива, които са живеели под един покрив, но без любов – има ги и сега. Други пък са се женили против волята на родителите си, следвайки своето сърце. Така че ситуативно нещата между хората не се променят.

Продължава на следващата страница... 


Единственото по-различно е било по отношение на стихийността и излаза на енергиите. Много по-ясно разграничими са били мъжката и женската енергия. Жените са били вещи в своите си стихии – пазенето на огъня, ръкоделията, месенето на хляб, лекуването. Мъжете пък са бранели мъжките територии – залъка хляб, материалното в дома, връзката със земята като хранеща сила. Това днес липсва и всеки от нас носи смесени енергии, изпълняваме твърде много роли едновременно и това дава отражение както във връзките ни с другите, така и на целостта на семействата, и най-вече – променя възможностите за подстъпи към със себе си.

Това, което знам за теб, може да комплексира много съвременни жени – ти си майка на две момичета, имаш натоварено ежедневие като част от екипа  на маркетинг отдел на голяма компания, списваш блог и ей така, сякаш между другото, написа роман. Как успя?

Виктория Бешлийска: Всеки прави колкото и каквото може. И никой не бива да се комплексира от един или друг модел на живот, защото – както казва моята баба, както пръстите на ръката ти не са еднакви, така и хората са различни. Смятам, че всяка жена притежава по една магична сила и най-доброто, което може да направи за себе си и другите, е да я открие и да ѝ се отдаде. Аз например не мога да правя торти и седмици наред мога да гледам паяжината на тавана, без да се сетя да я махна.

По отношение на съчетаването на много неща – опитвала съм се да приема философията за радост от това, което имам, и благодарност за случващото се тук и сега, но… не ми се получава. Някак си винаги искам повече и търся начините да го постигна – убеждението ми, че светът извън прекия ми взор е твърде широк, дълбок и прекрасен, ме кара да се чувствам вечно търсеща и неспокойна.

„Глина“ се роди точно в процес на такова търсене – не само на любопитната история, а и на здравата връзка със себе си. В годината на писане се случиха тежки раздели и нови трепетни срещи, както с хора в живота ми, така и с неща в мен. Писането се превърна в спасение за мен и най-топлите отзиви, които съм получавала за книгата, са тъкмо тези – че хората са я почувствали като лек и спасение.

Процесът на писане беше много интензивен, случи се при пълно откъсване – живях близо три месеца сама в къща в село Бусинци, исках да се потопя напълно в мястото на действието. Бях в творчески отпуск от работата си, далеч от децата ми и от всичко останало, съсредоточена само в писането. Книгата буквално се изля от мен. Много хора казват, че са я прочели на един дъх и вярвам, че до голяма степен това е така, защото "Глина" бе написана на един дъх – разбира се, след много предварителна проучвателна работа.

Очакваше ли успеха на книгата и коя е следващата ти писателска идея?

Виктория Бешлийска: Определено още в първите седмици от излизането си книгата заживя свой живот, който надхвърли очакванията ми. Достигна много по-широк кръг от хора, а не само последователите на блога „По дирите на думите“, които бяха основна целева група. Това ме радва, както и отношението на читателите към героите ми като към живи хора. Мислех си, че те могат да са такива само за автора и за редактора, ако е достатъчно отдаден и ангажиран, както в случая е моят редактор – Вики Иванова.

Има идея, по която вече работя във връзка с втори роман. Предизвикателството е огромно, заради темата, която искам да засегна, но пък се доверявам на вътрешния си глас, защото е свързано с място, на което почувствах подобно просветление като в Музея на керамиката. Та, живот и здраве, предстои ми много работа и… ще видим.

 

Автор: Сандра Керелезова

 

Продавачката, която подарява книги