Те са двама от най-големите музиканти в света. Франческо Де Анджелис е концертмайстор на оркестъра на Миланската скала, а Сандро Лафранкини е първо виолончело.
Чакам ги пред кафенето на Ла Скала в една февруарска вечер преди представлението на "Фалстаф" на Верди, за да си поговорим за предстоящия концерт на камерния състав на оркестъра "Виртуозите на Миланската скала" в София на 27 март. Срещата ни е донякъде сляпа, виждала съм ги само на снимки от концерти и очаквам истински звезди във фракове. Вместо това пред мен се появяват две слънчеви момчета, в които има толкова сърдечност и земност, колкото не съм виждала скоро у хората. Към тях се присъединява и маестро Стефано Курчи, който е селектирал програмата за концерта в София.
Франческо Де Анджелис, Сандро Лафранкини и Стефано Курчи пред "Момичетата от града".
За мен Ла Скала е сакрално място и дори не мога да си представя как един простосмъртен стига дотук. Разкажете вие как успяхте.
Франческо Де Анджелис: Явих се на първо прослушване за цигулка в оркестъра на 19 години. Спечелих го, а шест месеца по-късно се явих на конкурс за първа цигулка, който също спечелих по-скоро лесно. Следващият етап в кариерата в оркестъра – позицията на концертмайстор – ми отне три конкурса и седем години по времето, когато директор беше Рикардо Мути.
Сандро Лафранкини: Трябва да кажа, че да се явиш на конкурс три пъти, е напълно нормално, особено по времето на маестро Мути, който често правеше конкурси, прослушвания, трябваше да бъде сигурен в решението си, мислеше отново и отново обявяваше прослушвания.
А Вие как стигнахте до Ла Скала?
Сандро Лафранкини: Аз винаги съм бил в Ла Скала. Аз съм на 40 години, но мисля, че съм тук от петдесет. Баща ми беше първо виолончело и знам всичко за оркестъра от съвсем малък, за мен той е голямо семейство, останахме приятели със страхотни хора, които вече са в пенсия, хора от едно друго поколение, за които този общ семеен дух в оркестъра беше много важен. Стремим се да го поддържаме и сега, въпреки че времената са други, по-технични и конкурентни. Това е и нещо, което отнема от времето и енергията ми днес, когато имам и други функции. Когато си на 20, мислиш само за музиката, но сега за мен е много важно да поддържам спокойна обстановка и екипност сред музикантите.
Представям си, че конкуренцията е огромна и високите изисквания са постоянен натиск върху музикантите. Възможно ли е човек да се пенсионира тук, както е било в миналото?
Сандро Лафранкини: Нашата работа е малко като на тенисистите. По принцип имаш право на една-две грешки, но ако правиш повече, изпадаш от класацията и мястото ти не е гарантирано, независимо че имаме постоянни договори.
Колко души кандидатстват за едно място в оркестъра?
Франческо Де Анджелис: Ами имали сме случаи за място в цигулките да кандидатстват и 99 души. Всеки път все повече хора кандидатстват и от целия свят.
Стефано Курчи: Около 15% от оркестрантите са чужденци, имаме японци, испанци, германци, албанец, българка, французи, но преобладаващата част от оркестъра представлява най-високото ниво италиански музиканти.
Колко оркестъра има Ла Скала?
Сандро Лафранкини: Само един и работим страшно много!
Франческо Де Анджелис: Имаме и филхармония, която е съставена в голямата си част от музикантите на оркестъра, както и камерен състав, който ще видите в София. Програмата ни е много натоварена – освен представленията в театъра правим турнета с филхармонията, имаме концерти като солисти, а аз и Сандро преподаваме и на студенти.
Тоест вие нямате работно време...
Сандро Лафранкини: Да, при нас е по-различно. Ние сме нещо средно между атлети и интелектуалци. За да поддържаме физическата си форма на това ниво и да се стремим и към мъничко повече всеки път, имаме нужда от техническо време и подготовка, която се случва у дома, а после идват репетициите в театъра, които могат да достигнат и до шест или дори девет часа.
Връзката ви с инструмента вероятно е една от най-важните в живота ви. Знам, че маестро Де Анджелис свири на цигулка от XX век, което е много любопитно – честно казано, винаги съм си мислела, че гениалните цигулари свирят на много скъпи и антични инструменти.
Франческо Де Анджелис: Всъщност аз години свирех точно на такъв инструмент (Guadagnini от началото на XVIII в.), който ми беше даден назаем от фондация. Проблемът е, че античният инструмент има нужда от поддръжка и реставрация, след определено време се уморява и мощта му отслабва, ето защо се налага да се отвори и реставрира. Но когато дойде този момент, от фондацията предпочетоха да избегнат всякакъв риск от повреда. Затова реших, вместо да имам античен инструмент, който да не ми дава максимума творческо удовлетворение, да се сработя с модерен инструмент Poggi. Аз вярвам много в по-съвременните инструменти, но търсенето им е много по-дълго, а още по-важно е, че периодът, в който се чака акустичен отговор от инструмента, е дълъг. Аз чаках повече от десет години, за да получа частично удовлетворение от инструмента си. За концерта в София не изключвам да дойда и с друг, античен инструмент, взет назаем, но още не мога да го потвърдя.
Сандро Лафранкини: Това е и важна инвестиция, защото инструментът му е негова собственост – инструмент от началото на XX век ще има висока оценка след време в сравнение с такъв, който е достигнал максимума на представяне и зрялост.
А Вашето виолончело какво е?
Сандро Лафранкини: Аз имам голям късмет, защото моят баща с години е търсел инструмента, на който свиря и аз – виолончело Testore от 1730 г. Но аз също съм правил хиляди експерименти, за да се напаснем с него.
В София идвате без диригент. Какви са предизвикателствата и предимствата на този избор?
Сандро Лафранкини: Диригентите, когато са големи, а ние имаме щастието да работим с най-големите, "не са регулировчици", както казва маестро Баренбойм. Те внасят своите идеи за произведението, в които трябва да се убеди и оркестърът, за да се получи хубаво изпълнение. В случая с камерния оркестър "Виртуозите на Миланската скала" тази роля се изпълнява от концертмайстора, който също внася своите идеи, но ние всички сме музиканти от високо ниво и даваме своите гледни точки, така че се получава една удовлетворяваща връзка между нас.
Стефано Курчи: Работата по този начин е по-сложна, защото няма диригент, който да ти казва "това така, а това не", но пък това дава възможност да се роди нещо изцяло наше.
Франческо Де Анджелис: Освен това има значение и броят на музикантите. При камерен състав може и без диригент, при по-голям състав вече се появява проблем, свързан с дистанцията между музикантите, и съответно необходимост от координираща ръка. Със сигурност без диригент имаме нужда от повече репетиции, защото всички трябва да дишат като един, но в крайна сметка това е красиво, защото всички сме отговорни.
Програмата, с която идвате в София, е много интересна. Разкажете повече за нея.
Сандро Лафранкини: Когато Ла Скала гостува в чужбина, винаги се стараем да изнасяме славата на италианското и да представим най-великолепните музикални примери, които характеризират Италия. Подобно на модата, Ферари, кухнята, винаги подбираме сред най-доброто от нашия репертоар. Ла Скала е известна с операта, с певческото изкуство, но също така и с виртуозността на струнните инструменти, които са също една отличителна черта на театъра.
Стефано Курчи: В програмата сме подбрали Росини, включително третата му соната за четирима, която е написал, когато е бил на 12 години. Впоследствие тя е преработена за струнен оркестър. Любопитното е, че той е бил в лятна ваканция на гости на едно семейство от Равена и я е композирал според инструментите, които тези хора са имали, затова в оригиналното произведение няма виола. Не са притежавали виола. Също така сме подбрали Доницети, Витали, Паганини, Рота, който е съвременен композитор, много тясно свързан с Фелини, но е писал и много симфонична и камерна музика, ще изсвирим негов струнен концерт.
Франческо Де Анджелис: Аз ще свиря Chaconne на Томазо Витали за цигулка и струнен оркестър и Вариации на Паганини върху "Мойсей" на Росини. Това произведение е много интересно, защото се изпълнява само на четвърта струна. Легендата разказва, че Паганини късал останалите, за да остави само една, на която да го изсвири.
Сандро Лафранкини: Аз ще изпълня Une Larme на Росини за виолончело и струнен оркестър. Това произведение е открито в средата на XX век. Росини се е оттеглил от композирането сравнително млад (и се е отдал на кулинарията, в италианската кухня има класически негови рецепти), а после в по-напреднала възраст е писал малко, предимно за глас и пиано. Това, което аз ще свиря, е произведение, чиято първа и втора тема със сигурност са негови, а вариациите според мен са писани от друг – резултатът е много красив!
Ще чуем "Виртуозите на Миланската скала" на живо на 27 март в зала 1 на НДК. Билети можете да закупите от касите на НДК или онлайн: goo.gl/eZngD3. Гостуването им в София е по покана на Germi Art & Entertainment и се осъществява с подкрепата на Столична община.
