Владина Цекова е главен редактор на предаването „Пътеки“ по БНТ, работила е като телевизионен продуцент и маркетинг специалист. Истински пътешественик е това пораснало момиче, което не спира да помага, да доброволства, а когато може и да ни вдъхновява със снимки и истории чрез фейсбук профила си. Наскоро самата тя се наложи да премине през изпитанието Covid-19, за което ни разказва днес, малко след като вече е изписана от Белодробна болница в София. В момента събира дарения за спално бельо, одеяла и всичко, от което има нужда болницата, а веднага след като се възстанови напълно, ще се върне в нея като доброволец.

Кога и как започна твоята лична битка с Covid-19?

Владина: Започна на 27 октомври, като първо много ме болеше главата и все ми се спеше. Една вечер се бяхме събрали семейно и аз заспах на вечерята. Първите симптоми бяха главоболие и умора. След това започна да ме боли много тялото. Не съм кашляла, не ме болеше гърло. Вдигнах температура – 37, 37,5, 38... В началото бързо я смъквах, но след това реших да я оставя да се побори, защото според мен температурата е полезна, разбира се, ако не е в много високи стойности. Започнах много да се потя. За мен това не е обикновен вирус, но няма да споря с хората. Всеки е на различно мнение. След всяко потене отивах в банята, взимах душ, после лягах и се завивах. Нищо не ми се правеше – нито ми се четеше, нито ми се гледаше. Някъде на 4 – 5 ден загубих вкус и мирис. Преди това се обадих на личния лекар, защото започнах да си мисля, че съм с Covid-19. Тя ми каза да пия цинк, селен, аспирин протект и че щом се чувствам зле, ще трябва да пия антибиотик – сумамед. Това е първото пиене на антибиотик в живота ми, a аз съм на 57 години и не обичам да пия лекарства. Дори да се разболея, гледам да се лекувам с бабини илачи. Но сега, усещайки, че е сериозно положението, нямаше как да не я послушам. Говорих и с приятели, които са го минали, които също казаха, че добре са се повлияли от него. Пих го шест дни и лекарката каза, че трябва да го пия още малко. Започнах да се чувствам по-добре, да се оправям. Повече ми се ставаше, дори реших да измия пода вкъщи, което не ми отнема много време, но усетих как се задъхвам.

Дори когато някой приятел ми се обаждаше да си поговорим, се задъхвах, забавяха ми се думите.

Усетих, че нещо става, въпреки че се чувствах добре, но един приятел, на когото споделих, ме посъветва да отида да си снимам белите дробове. Беше 15 ден от първите симптоми. Отидох до една частна клиника наблизо, не ми се чакаше за направления. Платих си за ренген, но докато чаках, една жена от опашката като чу, че вече съм преминала Covid-19, ме посъветва да си направя скенер. Доплатих за скенер и когато по-късно отидох да си взема резултатите, се оказа, че имам наследство – подарък от Covid-19 – двустранна бронхопневмония. Казаха, че ми трябва спешна консултация с пулмолог и е добре да вляза веднага в болница. Като си тръгнах, не знаех какво да правя, не знаех какви трябва да са първите стъпки, на кого да звъня. Обадих се в "Софиямед" по препоръка на приятел, нямаше места, в Спешна помощ – нямаше места. Казах си: „Защо да не отида до Военна болница или в Пирогов?“ Предполагах, че няма да ме върне никой. Междувременно приятели ми дадоха телефони на лекари и един лекар от ВМА ме посъветва да не ходя там, защото е пълно отделението, и че е по-добре да отида в Инфекциозна болница.

В това време обаче ми се обадиха, че има места в Белодробна болница и аз отидох лично. Прегледаха ме, направиха ми ПСР тест, аз не си бях правила, оказа се положителен. Настаниха ме, бях сама в стая, но до края на деня дойдоха още жени. Бях там точно седем дни. Докторката каза, че много бързо съм се повлияла от лечението, не стигнах до кислороден апарат, защото сатурацията ми беше в норма. Духът винаги като е горе, нещата се получават и не спирам да се изненадвам от себе си. Сега съм в следковидно лечение вкъщи, пия си лекарствата, които са ми предписани. Тъй като повечето хора остават в болница между 14 и 20 дни, а мен ме изписаха на седмия ден и слава богу, защото аз се чувствах добре и не исках да заемам легло на някой, който има повече нужда. На 2 декември ще съм на контролен преглед в Белодробна болница, след това на 9-и на още един.

Какви бяха условия в болницата? Имаше ли достатъчно лекари и сестри?

Владина: Докато бях там, наблюдавах какво се случва, как дезинфекцират, колко е чисто, как санитарите си вършат работата, всички са със скафандри, сестрите, лекарите. Забелязах, че спалното им бельо е някак късо, иначе беше много чисто и ново. Казах на докторката, че искам да намеря дарение за спално бельо и тя каза, че всичко ще бъде добре дошло. И ето че намерих и съм много щастлива. Сега съм в офанзива да намеря и одеяла и ротаметри, които са за кислородни инхалации, защото не им стигат. Понякога слагат на кислороден апарат човека, който има по-голяма нужда от него, макар че и другият има нужда. В нашата стая се лекуваше сестра от същата болница и тя каза: „Какво да правим, не стигат нещата.“ И аз казвам: „Как така няма какво да се направи, всеки човек може да направи“. Една химикалка някой да дари, пак е в помощ. Всяка помощ е голяма. Да, мисленето на хората е различно. Не е въпросът до пари, колкото до действието. Да станеш и да го направиш. Аз не съм богата, но пък имам приятели, които мога да помоля и като знам, че го правя с чисто сърце, всичко ще стане. Разкошни лекари, разкошни сестри.

Да, количеството не достига и затова е наша отговорност – на обществото, каквито мерки има, да се спазват, без много да мрънкаме.

В нашето отделение, където бях аз, сестрата ми каза, че трябва да има поне десет лекари. От тези десет в момента, в който аз бях, работеха четирима. Други трима бяха болни от Covid-19 и останалите до десет ги няма, защото няма лекари. При сестрите също половината бяха болни. Въпреки всичко тези хора се справяха. Понякога искахме да ги питаме нещо, но те ни казваха: „Нямаме време, знаете ли колко много хора има“. Но идваха, каквото имахме нужда, правеха и после тръгваха. Всичко е строго организирано. Просто са прекрасни. И санитарките – винаги любезни, защото в определен час се носеше багаж от близки хора. Никой не роптаеше, всеки слиза, носи, защото ние нямаме право да излизаме.

Имахме един общ балкон, на който излизахме. Дори разказах в мой фейсбук пост една история с каменна статуя на жена. Едно време, когато болницата е била създадена, е била туберкулозна. Имало е едно момиче, което се е излекувало и неговото семейство и момчето, което е харесвало това момиче, е подарило цяла каменна статуя, която и до днес седи в двора на болницата. Но хората я подминават. Но във фейсбук се намериха и хора, които ми писаха: „Вие защо заемате легло на някой болен? Как ставате и се занимавате с глупости?“ А това е такъв пример – да подариш изкуство на болницата от благодарност, че са излекували твой близък.

Има още...