Лица

Яна Маринова: Нараних себе си повече, отколкото очаквах

Знаете ли, че една жена средно се връща при насилника си до 5 пъти. Това е средно. Но ако жената не избяга до 7-ото си връщане, то това обикновено е и последното й. След това влиза в статистиката на смъртните случаи.

Яна Маринова: Нараних себе си повече, отколкото очаквах

Яна Маринова в ролята на Даниела във филма "Игра на доверие"
Снимки: Сергеев студио и Продуцентска къща СПИРИТ

"Игра на доверие" е новият филм, за който всички ще говорят само след седмица, когато продукцията тръгне по кината. В това сме сигурни, най-вече заради силната игра на Яна Маринова и Луиза Григорова - Макариева, които изиграват историята за домашното насилие, каквато не сме дръзвали да видим толкова отблизо. Филмът на режисьора Мартин Макариев повдига темата с доза риск и около 20 минути изрязани кадри на насилие, тъй като акцентът не е насилието и не е размахването на пръст, а нуждата от подкрепа на жертвите и разбирането, че домашното насилие е факт в почти всяка къща под различна форма. За изключително добре заснетия филм (оператор е Андрей Андреев) допринасят още Александър Димов, Пламен Манасиев, Мария Каварджикова, Китодар Тодоров и блестящата София Ласкин - дъщерята на Иван Ласкин с единствената детска роля във филма.

"Игра на доверие" е по идея на Яна Маринова, която освен в главната роля на Даниела, е и продуцент на филма. За силата на това да изиграеш миналото си, за това кой може да измъкне жертвата и за промяната във времената, говорим с Яна Маринова без задръжки:

Г-жо Маринова, филмът „Игра на доверие“ е факт след 10 години работа по него. Дойде ли му точният момент на фона на толкова много случаи на домашно насилие, убити хора и, за съжаление, отхвърлянето на Закона за домашното насилие в последния парламент?

Много се притеснявах да не правим филм, който да яхне вълната. Идеята за този филм е на повече от 10 години, когато опитвах да работя с други режисьори. Но за този филм всичко започна, когато Борислав Захариев написа сценария по моята идея. А мен повече ме притесняваше хората да не помислят, че сега искаме да сме модерни. Целта на филма не беше да разказваме една от всички лични драми. Исках да разкажа извода от това, което след 40 години съм осъзнала.

Трудното е да разкажеш как си тръгнал да пропадаш в пропастта и как от тъмното се е протегнала една ръка, за която само ти можеш да посегнеш да се хванеш и никой друг.

Когато някаква тема в обществото почне да набъбва, да тръгва да кипва, явно и много други глави кипват едновременно. И се случи така, че филмът най-накрая се получи. Дълги години изобщо нямаше такива изгледи. Можеше да се случи в ситуации, които бяха много по-логични и лесни. Тогава работехме със спонсори, организации, но с всички, с които говорехме, реагираха: Ох, толкова много драма!

Изборът във филма като че ли е изборът, който стои пред много от нас - да се примириш и замълчиш или да се опълчиш, но сам?

Големият проблем на хората е, че ако нямаш достатъчно възможности и пари да издържаш себе си и детето, за детска градина, за добро училище, детето ти тръгва по лош път. Или другият път е да излезеш от България. Но този филм показва, че и преди, и сега, изборът е личен акт и той често се корени в миналото. Този филм показва две истории по различно време с един и същи корен и две различни решения. 

Продължава на следващата страница...


Често явление ли е домашното насилие у нас?

Вероятно повече, отколкото си представяме. Има толкова много хора, които страдат от различна форма на домашно насилие, но имат толкова проблеми на главата, че дори да виждат нещо, не могат да вдигнат глава да видят проблема или да помогнат на някой друг, който има нужда от помощ. Просто нямат такава възможност. 

Трудно ли беше да се изиграе роля с толкова много насилие?

Знаех, че ще бъде трудно, но бях неподготвена, че ще бъде толкова трудно. Мислех, че въобще няма да имам никакъв проблем. В друг филм, в който участвах - „Фамилията“, имаше подобна ситуация, но бях забравила колко много се натоварих, колко се бях стреснала и как имах нужда да избягам.

След снимките на "Фамилията" заминах за Лий Страсбърг Theatre And Film Institute, САЩ до Лос Анджелис, където се занимавах с класове по актьорско майсторство и писане на сценарии. След първите часове всички говориха за актьорските си намерения, за опита си, за плановете за развитие. А аз първите дни се обръщах към колегите: Моля ви, помогнете ми като играя нещо такова - с насилие, да не си го причинявам толкова лично. Повечето хора там тепърва тръгваха да стават актьори и не ме разбираха много добре. Но това, което изпитах тогава, ме накара да сменя направлението и да отида в класа по писане на сценарии и продуцентство. Тогава пред камерата изпитвах огромно напрежение, а уж вече имах доста опит зад гърба си.

И да, беше ми трудно да снимам "Игра на доверие". Още повече, че сега и като в ролята на продуцент трябва много контрол – работа с документи, със срокове. А за да изиграеш такава роля, се иска пълно пускане на контрола.

Да се потопиш там, където най-много те е било страх. То е като хипноза на живо.

Това беше ужасно трудно. Затова така се случи, че седмица преди филма, реших да пусна всичко и каквито и проблеми да се случват, да не ме занимават. Каквото и да загубим като време и пари, ще го мисля после. Знам, че ако не се пуснеш, филмът няма да стане. Знам го от „Диви и щастливи“ – предния ми филм.

Трудно ми беше с „Игра на доверие“. Нараних себе си повече, отколкото очаквах.

Историята във филма е историята на Вашата собствена майка и Вие – като нейно дете. Как от дистанцията на времето гледате на миналото днес?

В писането на сценария и в снимките процесът се повтори до голяма степен – това, което виждах, преживявах и ме измъчваше толкова години! Обаче трудното в снимките по никакъв начин не може да се сравни с това, което изпитвах като малка.  И това, което виждах като последствие - майка ми през какво преминава. Тя никога не ми каза всичко. Тя така правеше нещата, така ме учеше – без да ме стряска. Например, не ми казва „Сега ще учим“, ами по такъв начин ми поднасяше нещата като игра.

Във филма има доста художествена измислица и не е съвсем биографичен. Но емоциите до голяма степен са пресъздадени по начина, по който ги чувствах. Като бях малка нещата бяха повече на мой гръб до един момент, защото баба ми – нейната майка, отказваше да приеме какво се случва. И това също е голям проблем - приемането на истината. Но като станах голяма, баба ми пое щафетата с грижата.

Тогава малко по малко тайните от миналото започнаха да изскачат. Това беше много голямо развитие, защото, знаете, възрастните хора не говорят, те мълчат, стискат зъби и не казват какво се е случило. Като много по-голяма, между халюцинациите на майка ми започнах да хващам диалозите, които тя водеше със себе си, така разбрах какво се е случвало.

Каква е дозата реалност, която може да се пренесе от живия живот в един филм от 90 минути?

Целта на филма е да повдигне темата за домашното насилие - преди и сега. Като хванете всеки класически роман, ще прочетете истории, разказани много по-добре. Но тук темата за домашното насилие, за притискането до стената и отнемането на основни права на човека и жената – това има обществено значение.

И още...


Кое е по-страшното – лишаването на човек от личен избор за живота му или физическото насилие?

И двете. Физическото насилие е факт. Но когато си притиснат да не можеш да работиш, да си изхвърлен от системата, е много страшно, защото имаш дете да храниш, да съществуваш някак. Защото винаги ще си намериш работа като чистач или какъвто и да било, ама жертваш цял живот с подхвърлена работа. Така жертваш образованието на семейството, храната, покрива, нормалния живот. Човек няма само една роля – майка, работничка, съпруга или дъщеря. Ти искаш да живееш пълноценно. В такъв момент много хора използват уникалното умение на човека – да изпада в илюзии. Много хора просто в такива моменти бягат точно така. Разбирам това напълно. Знам, че много хора пазят красивите си спомени от социализма, но нямат достатъчно отворени очи да видят каква цена са платили за тези неща. И това го има във всяко семейство.

Днес по-лесно ли е за една жертва на домашно насилие да се измъкне от този капан?

Не мога да кажа, че е по-лесно. Защото днес, ако имаш пари, лесно можеш да си купиш власт – политици, съдии, прокурори, разследващи, полицаи и всички лостове. Може би днес е по-лесно, ако имаш достатъчно здрава основа от поколение на поколение и знанието се е предавало, знаеш къде да търсиш знание. 

В едни от най-трудните моменти, когато майка ми оставаше без пари, тя ме спираше от училище и ме пращаше на село в Рила и ми връчваше дебелите книги. Така от малка четях неща, които са за възрастни. И тя ми казваше: Виж, не че учителите ти са лоши. Просто са притиснати. Те трябва да преценят за своите деца и прехрана ли да се погрижат или да ти кажат истината за живота на тебе? Така беше преди.

Това е цената да си свободен – да виждаш грозотата на системата.

И все пак – с какво смятате, че филмът ще помогне на жертвите на домашно насилие?

Жертвите на домашно насилие трябва и могат да си помогнат единствено сами. Ние само разказваме една история от всичките и то не в нейната цялост. Знаете ли, че една жена средно се връща при насилника си до 5 пъти. Това е средно. Но ако жената не избяга до 7-ото си връщане, то това обикновено е и последното й. След това влиза в статистиката на смъртните случаи. Хората имаме уникалното умение да си измисляме оправдания – аз нямам друг избор, нямам финансова независимост, нямам друг дом, нямам къде да отида, оставам заради децата, той не е лош човек, той не ми мисли лошото. Или още по-зловещото – "той прави това, защото аз съм си го заслужила с нещо и не съм достатъчно добра".

Но това са измамни капани. И те също се предават от поколение на поколение. Затова искаме с „Игра на доверие“ да покажем, че жертвата сама държи живота си в ръце и тя може да се спаси. Да, днес като че ли е по-лесно, има повече информация, повече организации в подкрепа на жертвите на домашното насилие, но жертвата сама избира да се спаси и да поеме по нов път. Това също е игра на доверие със себе си. Най-важното доверие!

Филмът "Игра на доверие" е по кината от 17 февруари.