ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Яна Титова за „Доза щастие“: Това, което се случи с филма, е отвъд най-смелите ни мечти

Яна Титова за „Доза щастие“: Това, което се случи с филма, е отвъд най-смелите ни мечти

Снимка: Адриана Янкулова; кадри от филма: NOBlink

Може би сте гледали актрисата Яна Титова във филмите „Лов на дребни хищници“ и „Стъпки в пясъка“ или пък на театралната сцена в ролята на Ирина от „Три сестри“, която й донесе „Аскеер“? Тя обаче дръзко мина от другата страна на камерата и с „Доза щастие“, един от най-успешните български филми за миналата година, направи своя режисьорски дебют. Филм, който стана част от специалната селекция в стрийминг платформата HBO GO – “Предложения от България“, и до който ще имат достъп и зрителите в Хърватия, Сърбия, Словения, Черна гора, Босна и Херцеговина и Македония. През седмицата разбрахме, че филмът е най-гледаният в няколко европейски държави.

Много ми се искаше точно тази среща да е лична, на живо, но се радвам, че благодарение на новите технологии не си разменихме въпроси и отговори по мейл, а си спретнахме един видеочат, докато двете малки дъщери на Яна лудуват в съседната стая и докато в моя скут безгрижно похъркваше един дебел мопс. Някъде между пълната лудница, изолацията и любовта към изкуството с Яна все пак си поговорихме за филма, който се превърна в нейна лична кауза, за смяната на ролите – тези на актриса, режисьор и майка, и за това, че независимо от всички успехи, личната доза щастие се крие в очите на децата й – 6-годишната Ая и едногодишната Хана.

Поводът да срещнем, макар и онлайн, е премиерата на филма „Доза щастие“ в стрийминг платформата HBO GO, благодарение на което той ще достигне до още повече зрители, включително и извън България.

Яна: Много съм щастлива от този факт. За мен това е вълнуващ момент. Първо, защото ще достигне до още повече хора, което винаги ни е било цел. И се радвам, че толкова много го гледаха и в кината. Сега съм убедена, че всички онези, които не са успели, ще имат тази възможност чрез HBO GO. Вълнуващо е. Имаме приятели в Словения, които го чакат с нетърпение и ми е интересно после да чуя тяхното мнение.

Но не сте го пускали на международни фестивали...

Яна: Предстояха му доста фестивали. Нашата идея беше първо да тръгне по кината и след това започнахме да го пускаме по фестивали, но сега всичко е спряно, за съжаление. Цяло лято беше планирано да пътуваме с Валя (бел. ред. – Валентина Каролева, която играе главната роля), имахме два фестивала в Русия, в Гърция, в Германия, но се промени ситуацията. Някои фестивали направиха онлайн издания, но не всички. Много тъжно. Толкова неща се промениха и това е най-малкото, за което можем да мрънкаме сега. Има хора, чиито филми изобщо не са излезли, а това ги забавя с цяла година, но така или иначе всеки трябва да се адаптира към новото положение. Сега именно платформите като HBO GO ще играят ключова роля във връзката с публиката и когато няма друга алтернатива, това са местата, от които можем да получим нашата доза щастие.

Само темата за зависимостта ли според теб е причината към филма да има и международен интерес?

Яна: Не само темата. Естествено тя е такава, че може да се разпознае във всякакви държави, във всякакви поколения – това е проблем, който съществува от край време и ще продължи да съществува, за съжаление. Мисля, че интерес предизвиква и начинът, по който е сниман филма, това, че е толкова цветен, защото ние искахме да го лишим от всякакъв битовизъм и няма типичния соц елемент на източно-европейското кино. Има елементи от 90-те, на които държах, и сякаш филмът стана универсален. Защото историята е такава, че всеки може да се припознае в нея, но не я сложихме в една типично нашенска среда. Това също е нещо, с което печели внимание. Освен това музиката. Отделно тази, която е композирана специално за проекта, всички песни са български (с изключение на Placebo) и те звучат много интернационално. Това също допринася по някакъв начин. Всеки един елемент е много важен и той прави филма това, което е.

Данните от боксофис класациите сочат, че е един от най-успешните български филми за изминалата година. Очаквахте ли реално такъв успех?

Яна: Не само за изминалата, дори мисля че вече е в топ 10 за всички времена и сме много щастливи от този факт. Тайно се надявахме да достигнем до много хора, но реалността в България не ни даваше повод да прогнозираме подобен успех. Кината също ни предупреждаваха, че публиката у нас предпочита да гледа по-развлекателни филми, а ние излизаме с дебютен филм, който на всичко отгоре е тежка драма, макар и с кауза. Но тогава дойде премиерата, имаше една лавина след първите прожекции, хората го гледаха, предаваше се от уста на уста. Имахме и стабилна кампания, на която много държахме от самото начало, защото, за да отидат хората да го гледат, те трябва да са чули за филма. Беше изключително вълнуващ период. Още не мога да си дам сметка колко хора всъщност го гледаха на кино и го преживяха.

Филмът се превърна в нещо повече от твоя дебют в голямото кино. Той е и ваша лична кауза, която продължавате чрез фондацията, която Весела Тотева създаде – „От другата страна“.

Яна: Нейната история винаги е било повече от история. От момента, в който тя започна да я разказва чрез книгата си „Падение и спасение“, а после правеше срещи с ученици там, където й позволяваха, защото имаше много хора, които се страхуваха да засегнат тази тема. Някак нейната история винаги се превръщаше в кауза. Не само за нея, но и за хората, с които тя говори, за хората, които се докосват до нея. Това беше идеята на филма от самото начало – по този начин ние градим път, за да стигне нейната история  до повече хора и е нормално киното да даде по-голяма трибуна за това. Самата Весела повтаряше как този филм ще бъде супер, някак го знаеше това нещо, въпреки че никой не е подхождал с идеята, че правим супер хит. Не, ние просто правим един много личен филм.

Най-хубавото беше, че никой нямаше колебания и тя сякаш ни обединяваше – и нейната история, и тя като човек.

Беше много хармонично всичко. Когато Весето идваше на снимки, беше изключително вълнуващо, защото тя е там и ние разказваме нейната история. Бяхме започнали с Фондацията поредица от срещи, но успяхме да направим такива само в два града, преди да обявят извънредното положение. Надяваме се да можем да продължим, въпреки че сега като гледам каква е ситуацията, може би ще мислим за алтернативни начини това да се случва. Това бяха важни срещи с деца, с родители и сякаш хората имат нужда да говорят на тази тема. Когато говорим за нея, тя не изглежда толкова плашеща. Изглежда сякаш можем да се справим. Историята на Весето е точно това – пример, че можем да се справим. Много искахме филма да послужи и като превенция за децата, които са в риск, да не тръгват по този път. Да не тръгват, защото връщането е много трудно и малко са хората, които са успели да го направят.

Достатъчно ли се говори на тази тема, защото, когато аз бях ученичка преди 20 години, имаше доста компании, говореше се много, но сякаш сега не е толкова на преден план?

Яна: Да, имаше голямо затишие и някои хора си мислеха, че такива неща вече не се случват. Но това, че не се говори за този проблем по новините, не означава, че не съществува. Когато започнахме да правим филма, покрай Весето разбрахме колко е тежко положението. Има хора, които се правят, че зависимости не съществуват. Но те съществуват и са част от много животи. Мисля, че покрай филма се заговори повече за това, имаше много дебати, ние самите провеждахме доста срещи и продължаваме да го правим.

Има още...

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...