Лица

Яна Титова за „Доза щастие“: Това, което се случи с филма, е отвъд най-смелите ни мечти

Филмът вече е в стрийминг платформата HBO GO

Може би сте гледали актрисата Яна Титова във филмите „Лов на дребни хищници“ и „Стъпки в пясъка“ или пък на театралната сцена в ролята на Ирина от „Три сестри“, която й донесе „Аскеер“? Тя обаче дръзко мина от другата страна на камерата и с „Доза щастие“, един от най-успешните български филми за миналата година, направи своя режисьорски дебют. Филм, който стана част от специалната селекция в стрийминг платформата HBO GO – “Предложения от България“, и до който ще имат достъп и зрителите в Хърватия, Сърбия, Словения, Черна гора, Босна и Херцеговина и Македония.

Много ми се искаше точно тази среща да е лична, на живо, но се радвам, че благодарение на новите технологии не си разменихме въпроси и отговори по мейл, а си спретнахме един видеочат, докато двете малки дъщери на Яна лудуват в съседната стая и докато в моя скут безгрижно похъркваше един дебел мопс. Някъде между пълната лудница, изолацията и любовта към изкуството с Яна все пак си поговорихме за филма, който се превърна в нейна лична кауза, за смяната на ролите – тези на актриса, режисьор и майка, и за това, че независимо от всички успехи, личната доза щастие се крие в очите на децата й – 6-годишната Ая и едногодишната Хана.

Поводът да срещнем, макар и онлайн, е премиерата на филма „Доза щастие“ в стрийминг платформата HBO GO, благодарение на което той ще достигне до още повече зрители, включително и извън България.

Яна: Много съм щастлива от този факт. За мен това е вълнуващ момент. Първо, защото ще достигне до още повече хора, което винаги ни е било цел. И се радвам, че толкова много го гледаха и в кината. Сега съм убедена, че всички онези, които не са успели, ще имат тази възможност чрез HBO GO. Вълнуващо е. Имаме приятели в Словения, които го чакат с нетърпение и ми е интересно после да чуя тяхното мнение.

Но не сте го пускали на международни фестивали...

Яна: Предстояха му доста фестивали. Нашата идея беше първо да тръгне по кината и след това започнахме да го пускаме по фестивали, но сега всичко е спряно, за съжаление. Цяло лято беше планирано да пътуваме с Валя (бел. ред. – Валентина Каролева, която играе главната роля), имахме два фестивала в Русия, в Гърция, в Германия, но се промени ситуацията. Някои фестивали направиха онлайн издания, но не всички. Много тъжно. Толкова неща се промениха и това е най-малкото, за което можем да мрънкаме сега. Има хора, чиито филми изобщо не са излезли, а това ги забавя с цяла година, но така или иначе всеки трябва да се адаптира към новото положение. Сега именно платформите като HBO GO ще играят ключова роля във връзката с публиката и когато няма друга алтернатива, това са местата, от които можем да получим нашата доза щастие.

Само темата за зависимостта ли според теб е причината към филма да има и международен интерес?

Яна: Не само темата. Естествено тя е такава, че може да се разпознае във всякакви държави, във всякакви поколения – това е проблем, който съществува от край време и ще продължи да съществува, за съжаление. Мисля, че интерес предизвиква и начинът, по който е сниман филма, това, че е толкова цветен, защото ние искахме да го лишим от всякакъв битовизъм и няма типичния соц елемент на източно-европейското кино. Има елементи от 90-те, на които държах, и сякаш филмът стана универсален. Защото историята е такава, че всеки може да се припознае в нея, но не я сложихме в една типично нашенска среда. Това също е нещо, с което печели внимание. Освен това музиката. Отделно тази, която е композирана специално за проекта, всички песни са български (с изключение на Placebo) и те звучат много интернационално. Това също допринася по някакъв начин. Всеки един елемент е много важен и той прави филма това, което е.

Данните от боксофис класациите сочат, че е един от най-успешните български филми за изминалата година. Очаквахте ли реално такъв успех?

Яна: Не само за изминалата, дори мисля че вече е в топ 10 за всички времена и сме много щастливи от този факт. Тайно се надявахме да достигнем до много хора, но реалността в България не ни даваше повод да прогнозираме подобен успех. Кината също ни предупреждаваха, че публиката у нас предпочита да гледа по-развлекателни филми, а ние излизаме с дебютен филм, който на всичко отгоре е тежка драма, макар и с кауза. Но тогава дойде премиерата, имаше една лавина след първите прожекции, хората го гледаха, предаваше се от уста на уста. Имахме и стабилна кампания, на която много държахме от самото начало, защото, за да отидат хората да го гледат, те трябва да са чули за филма. Беше изключително вълнуващ период. Още не мога да си дам сметка колко хора всъщност го гледаха на кино и го преживяха.

Филмът се превърна в нещо повече от твоя дебют в голямото кино. Той е и ваша лична кауза, която продължавате чрез фондацията, която Весела Тотева създаде – „От другата страна“.

Яна: Нейната история винаги е било повече от история. От момента, в който тя започна да я разказва чрез книгата си „Падение и спасение“, а после правеше срещи с ученици там, където й позволяваха, защото имаше много хора, които се страхуваха да засегнат тази тема. Някак нейната история винаги се превръщаше в кауза. Не само за нея, но и за хората, с които тя говори, за хората, които се докосват до нея. Това беше идеята на филма от самото начало – по този начин ние градим път, за да стигне нейната история  до повече хора и е нормално киното да даде по-голяма трибуна за това. Самата Весела повтаряше как този филм ще бъде супер, някак го знаеше това нещо, въпреки че никой не е подхождал с идеята, че правим супер хит. Не, ние просто правим един много личен филм.

Най-хубавото беше, че никой нямаше колебания и тя сякаш ни обединяваше – и нейната история, и тя като човек.

Беше много хармонично всичко. Когато Весето идваше на снимки, беше изключително вълнуващо, защото тя е там и ние разказваме нейната история. Бяхме започнали с Фондацията поредица от срещи, но успяхме да направим такива само в два града, преди да обявят извънредното положение. Надяваме се да можем да продължим, въпреки че сега като гледам каква е ситуацията, може би ще мислим за алтернативни начини това да се случва. Това бяха важни срещи с деца, с родители и сякаш хората имат нужда да говорят на тази тема. Когато говорим за нея, тя не изглежда толкова плашеща. Изглежда сякаш можем да се справим. Историята на Весето е точно това – пример, че можем да се справим. Много искахме филма да послужи и като превенция за децата, които са в риск, да не тръгват по този път. Да не тръгват, защото връщането е много трудно и малко са хората, които са успели да го направят.

Достатъчно ли се говори на тази тема, защото, когато аз бях ученичка преди 20 години, имаше доста компании, говореше се много, но сякаш сега не е толкова на преден план?

Яна: Да, имаше голямо затишие и някои хора си мислеха, че такива неща вече не се случват. Но това, че не се говори за този проблем по новините, не означава, че не съществува. Когато започнахме да правим филма, покрай Весето разбрахме колко е тежко положението. Има хора, които се правят, че зависимости не съществуват. Но те съществуват и са част от много животи. Мисля, че покрай филма се заговори повече за това, имаше много дебати, ние самите провеждахме доста срещи и продължаваме да го правим.

Има още...


Ти си един от режисьорите на сериала „Откраднат живот“, но сега се появи и в една от ролите като актриса. Как реши да минеш отново пред камерата?

Яна: Реално от шести сезон режисирам сериала, но да играя в него беше идея на Евтим Милошев, от която аз бях в пълен шок, когато ми се обади. Дори не знам как се е сетил за мен в ролята ми на актриса, но това беше още преди да започнем да снимаме новия сезон. Той ми каза: „В него ще има роля на една майка и искам ти да я изиграеш“. Беше един дълъг разговор, в края на който аз вече бях приела. Евтим ме хвана в един много интересен период, защото аз бях решила тази година да направя нещо и за актьорската ми професия. Никога не съм имала намерение да я изоставя, но в един момент така се получи. Много добре познавам екипа на „Откраднат живот“ и това да бъда по още един начин свързана с него, беше прекрасно.

Има ли моменти, в които и играеш, и режисираш?

Яна: Има, да. Не бяха толкова много сцените, които трябваше да режисирам, но не беше проблем, защото екипът наистина е страхотен и всички се поддържаме, така че ако има нещо, те ми казват. Пък и аз някак усещам и после гледам какво сме направили.

Кога усещаш по-голямо удовлетворение – като актриса или като режисьор?

Яна: Различно е удовлетворението. Със сигурност като режисьор това, че цялото нещо минава през теб е голяма отговорност, всичко зависи от теб, ти си човекът, който обединява. Докато като актьор имаш само една функция. Да, задачата е не по-малко отговорна, защото твоето лице изнася целия продукт, но е различно, защото ти си тръгваш от снимки и след това нямаш никакъв контрол над нещата. Те могат да станат много по-различни от това, което е било в твоята глава, да си мислиш, че правиш велики неща, а след това сцената изобщо да я няма или да не е толкова велико, колкото ти си си го представял.

Тъй че това удовлетворение, което ми дава режисьорската професия, и това да имам контрол върху всичко, много добре ми действа.

Но от друга страна си мислех, като се върнах пред камерата, дали ще продължавам да искам всичко да е в мои ръце, но не... нямаше такова нещо. Аз обичам да се доверявам на режисьорите, с които работя и да знам кое е моето място в дадения проект, така че като актриса просто ги слушам и това ми носи удовлетворение.

Има ли разлика в актьорската ти игра след като вече си била и от другата страна?

Яна: Със сигурност опитът, който натрупах като режисьор, много ми помага сега, най-малко чисто технически. Веднъж снимах едно много кратко нещо с Хелън Мирън и много ме впечатли как тя просто чуваше с кой обектив ще снимат и знаеше къде да си остави кафето така, че то ще бъде извън кадър. Не го коментираше с никого и то не пречеше на никого. Като актьори нас никой не ни учи на това – ако те снимат с обектив 50 например, какво означава. А това много помага. Както и да знаеш как да си пестиш енергията, защото има актьори, които нямат голям опит пред камера и ги виждаш как се хвърлят във всеки един дубъл и после като дойде ред за техния близък кадър, тя е изчерпана. Докато, ако знаеш чисто технически как стоят нещата, можеш да си разпределиш енергията по-рационално, и не всичко да бъде чиста емоция. Помага, много помага.

Между премиери, филми, сериали, миналата година ти успя да станеш майка за втори път...

Яна: Да, някак мина между другото. Сега като гледам Хана от време на време и си казвам: „Кога се роди, кога порасна“, сега стана на една година. Но Хана беше много работно бебе, тя си работеше с мен до седмицата преди да родя и после, когато беше на три месеца, аз се върнах на снимки. Не го усетих, въпреки че ми тежеше в един момент чисто физически. Но, да, и това се случи.

Голямата ти дъщеря вече има дебют в киното в „Доза щастие“, таткото Алек също е актьор. Мислиш ли, че и двете деца ще прихванат тази ваша любов към изкуството?

Яна: Няма как. Ая е киноман от много малка. Беше на 2, когато започна да гледа филми, но сега се е амбицирала да става режисьор. Не знам как го е решила, но от малка има такива заложби, защото винаги ми казва: „Сега играем това, но ти ще кажеш това и после ще отговориш еди какво си“. И аз й казвам: „Дай по-свободно да се случват нещата“, а тя: „Не, трябва да е ясно.“ Сега ми е казала: „Нали ще ме вземеш с мен да режисираме заедно, да се понауча“. Помня как някой я беше питал: „Каква искаш да станеш, когато пораснеш“ и тя беше отговорила: „Режисьор!“ и я питат след това: „А не искаш ли да си актриса, нали играеш във филм?“, „Е, аз вече съм актриса“, отсече тя. Така че Ая вече има една професия, готви се за втора. За Хана не знам, но я виждам, че е по техниката... и не знам накъде ще се насочи.

Има още...


Животът ви все още ли е разделен между Лондон и София?

Яна: Не, животът ни е в София, особено сега, когато светът е заключен. Ходихме за Коледа до Лондон, обаче покрай филма се наложи да си преориентираме всички ангажименти тук, наложи се и да откажем някои там. Важно е човек винаги да знае приоритетите си. В момента, в който започнахме да правим филма, знаехме, че поне две години ще трябва да сме тук. Те се удължиха и засега изгледите са да останем. Всичките ни бъдещи проекти са фокусирани тук и не мога да си представя да ги прекъсна и да започна нещо ново някъде другаде. Въпреки че моите родители, които живеят в Англия, много ми липсват. Може би сега, чисто психологически, че не можем да отидем, още повече ни натоварва, но... и това ще мине.

Вие как преминахте през изолацията?

Яна: Днес тръгваме към едно село, където се надявам да ни се проветри главата на всички. Много е трудно. Виждам, че повечето колеги се опитват да са позитивни, но истината е, че това никак не е лесно. Може би защото ние имаме две деца и те стоят вкъщи. Ние не излизахме през цялото време, освен ако някой не трябва да ходи на работа, но те си стояха вкъщи и е пълна лудница. Няма нищо креативнот в това. Открадвам си по два часа на ден, за да пиша нов сценарий, но в главата ми е пълна каша. Имам приятели, които успяха да използват максимално ситуацията и свършиха неща, които не са имали време да свършат преди това. Но с деца е абсурд и с това онлайн обучение... пълен кошмар. Наистина няма нищо романтично в изолацията.

А някаква равносметка за себе си успя ли да си направиш?

Яна: Не, при мен е толкова шумно постоянно, че аз не мога да си чуя мислите. Ая преди 11 не може да си легне, защото няма къде да изразходва енергията си и тя като заспи, аз вече едва гледам. Не ми стига времето за равносметка. Може би ще я направя в момент, в който се чувствам спокойна, а сега не се чувствам така. Изнервено ми е от цялата тази ситуация, защото културният сектор е много ударен и не е приоритет на никого. И ми става тъжно като чета коментари, че май и на хората не им е приоритет, на публиката. Първо, този страх да бъдем в затворено пространство с други хора, би продължил още, второ – точно сега хората да отделят финанси за това, едва ли. Съжалявам да го кажа, защото това засяга и мен, но така го виждам и е тъжно.

Тъжно е, защото не се знае кога ще се възстанови този сектор и кога ще заработи нормално, а има хора, на които това е целият им живот. Това е единственият начин, по който се изразяват. Трудно е в момента за много хора от света на изкуството.

Има ли някакво спасение в такъв случай? Субсидиите за свободните артисти май не се оказаха решение...

Яна: Създадоха изисквания, на които се оказа, че много малко хора отговарят. Други, които отговарят пък, не получиха субсидията и всичко е тотално сбъркано. Надявам се някакво чудо да стане и държавата да се погрижи не само за културата, а за всички засегнати сектори, защото толкова хора са съкратени и не се знае как ще си издържат семействата. Ясно е, че в цял свят е криза, но в другите държави веднага се реагира и хората знаят какво ги очаква, каква подкрепа ще получат, като това нещо отмине, докато при нас е неизвестно всичко. Това още повече изнервя хората. Колкото и да си стоим вкъщи и да си правим домашни видеа, не можем да заместим сблъсъка с публиката, тази енергия, която артистите имат нужда да усетят.

Знам, че имаш идеи за нови филми.

Яна: Мен това ме спасява. Имам един завършен нов сценарий “Диада”, с който сега кандидатствам в НФЦ и се надявам да получи финансиране. Трябваше да замина за Кан, но естествено няма как. Всичко сега ще бъде онлайн, но не е същото. Освен това започнах да пиша първи вариант на съвсем ново нещо и вярвам, че ще се намери начин да се направи и този проект, въпреки кризата. Но да, писането ме спасява, когато мога да пиша. За мен това е бягство в един съвсем друг свят, в който аз определям правилата, аз създавам героите и е много приятно. Но сега, до края на месеца, съм заета с “Диада", имаме онлайн срещи с продуценти от цял свят.

Как се стига до Кан?

Яна: Виж, че не стигнах. (смее се) Така се радвах, защото много исках да отида на фестивала в Кан с проект. И бях толкова щастлива, че ще ми се случи. Това всъщност е платформа за развиване на сценарии ScriptEast. Избират 10 от цяла Европа и ги прекарват през едно обучение, което трае 9 месеца. Първият ни курс беше в Полша, после бяхме в Берлин по време на "Берлинале" и третата ни среща трябваше да бъде в Кан. Понеже това е много широка платформа, има продуценти, които се интересуват от нови заглавия и ги търсят там и сега всички тези срещи ще са онлайн. Радвам се, че моят сценарий попадна в тази селекция, защото се срещнах със страхотни хора, които иначе нямаше как да срещна. Все още е вълнуващо, но живата среща никой не може да я замени. Аз не съм голям фен на технологиите и предпочитам да се виждам на живо с хората, но сега съм принудена да ги ползвам. Но добре че ги има.

За финал все пак да си кажеш коя е твоята лична доза щастие?

Яна: Е, моите са две, в другата стая можеш да ги чуеш. Колкото и да звучи клиширано, това е истината. Страхотно е всичко, което правим в професионален план, понякога сме много фокусирани в това, но истината е, че за мен няма по-голямо щастие от децата ми и това те да са здрави. От там нататък с всичко мога да се справя.

 

Неда Соколовска: Изкуството помага да се справим със страха