Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. Вижте нашата политика за бисквитките повече тук.

Захари Карабашлиев: Щастието е голямо изпитание

Захари Карабашлиев: Щастието е голямо изпитание

Снимка: Добрин Кашавелов
В текста: От премиерата Creative Visual Solutions и Младежки театър "Николай Бинев"  

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Отминаващата година със сигурност беше щедра към Захари Карабашлиев. За романа си „Хавра“ той бе удостоен с две от най-престижните награди на родната литературна сцена – Националната литературна награда за български роман на годината на Фонд „13 века България“ и Наградата „Христо Г. Данов“.

Всъщност и Захари беше щедър през годината - най-вече към читателите си. През лятото излезе сборникът му с разкази и есета “Не толкова кратка история на самолета”, а сега преди Коледа - повестта “Жажда“ с акварелни илюстрации на Дамян Дамянов. Заинтригувани сме каква е неговата равносметка за годината и каква жажда го мъчи…

Започвам с един въпрос от 8-годишната ми дъщеря – Ема - колко вода изпи, докато напишеш „Жажда“?

Много. Но жаждата си не утолих, докато не написах тази книга.

Как два таланта – твоят и на Дамян Дамянов съжителстват в един проект – дали е сблъсък, който поражда красота или спокойно преливане на нюансите?

Сблъсък не е. Но не е и спокойствие. С Дамян никога не е спокойно. Затова е и интересно да се работи с него. Напрежението е енергия.

Коя човешка жажда е най-неутолима?

Най-неутолимата е навярно най-първичната жажда — за вода. Веднага след нея е жаждата за човешко общуване.

А коя е най-разрушителна?

За власт.

Разкажи ми за Спас Карафезов – той е вдъхновение за тази книга, но и вдъхновение за много други хора.

Спас Карафезов дойде в живота ми първо с един телефонен разговор в редакцията на “Сиела”. Звучеше бодър и оптимистичен. По-късно разбрах, че е сляп, че е на възраст и т.н… Когато се запознахме и на живо видях един ококорен, любопитен младеж в тялото на 82 годишен, незрящ старец. Започнахме да общуваме, научих много за живота му и бях вдъхновен и окрилен.

Героят ти Даниел е в „тялото си и едновременно с това не е“. Не се ли чувстваме всички понякога така в собствения си живот?

Има моменти, в които много ясно разбираш, че ти не си своето собствено тяло. Нито своите собствени мисли. Нито своите собствени чувства. Какво си ти? Кой е този, който се самонаблюдава?

Даниел стига до прозрението, че понякога именно ощетените от съдбата стават по-добри хора. Лишенията и изпитанията ли пораждат емпатия у нас? Това означава ли, че щастието ни прави егоисти?

Щастието - когато е силно - изпълва. Това не би трябвало да ни прави егоисти, но когато един човек е “изпълнен”, той сякаш няма място в сърцето си за друг, той е постигнал “изпълване”, благодат, нирвана. Затова и щастието е голямо изпитание. Много е лесно да си състрадателен, когато самият ти си нещастен. Но да изпитваш състрадание, когато си щастлив и изпълнен, е изпитание. Трябва дълго да си страдал, за да оцениш напълно какво е щастие и да не загубиш връзка с реалността.

В книгата пишеш, че понякога най-важните за нас хора остават невидими за нас. Изпитание или присъда е това?

И това е изпитание. Да “видиш” най-важното, да оцениш най-ценното, да разбереш… Няма по-важно от това да “видиш” човека, с който ще прекараш живота си. Да го видиш и приемеш с цялата му сложност и кусури — такъв какъвто е… Което не значи, че той ще остане завинаги такъв, какъвто си го видял първия път — всеки има право да се развива и да търси по-добрата версия на самия себе си.

Твоята книжна равносметка в края на годината? А емоционалната?

Моята книжна равносметка? За издателство “Сиела” това беше изключително силна година! Излязоха невероятни книги - и от български автори и от чужди. Работата с колегите е отговорност и удоволствие, носи професионално удовлетворение. Иначе в началото на лятото излезе сборникът ми с разкази и есета “Не толкова кратка история на самолета”, а в началото на зимата повестта “Жажда”. Читателите виждат различни страни на Захари Карабашлиев.

Другата ми равносметка — беше една емоционално интензивна година. С всекидневни радости, пътувания в чужбина, много споделена любов, грижи и щастие около малката дъщеря, никакво свободно време, липса на концентрация, трудно задържане на фокус, нерви… Изключително пълна година. Дай боже още такива!

 

Бела много трудно определя себе си чрез прилагателни, хобита или факти, които би трябвало да разкриват същността й. Достатъчно променлива е, че да изненада дори себе си и в същото време достатъчно постоянна, че да не се отказва от нещата, които истински обича. А истински обича да чете, да посещава непознати места, да се запознава с нови хора, да пие чай, да се събужда в слънчеви стаи, да гледа хор...