Радостина е от онези момичета, които прекарват деня си в офис, а извън него е създала своето лично кътче за креативност – блогът Life Bites. Там тя споделя личните си вълнения и търсения – прекрасни снимки, истории от нови места, ежедневни случки, проекти "направи си сам" и, разбира се, рецепти. Красива, млада и талантлива, тази майка на две деца ни показва нагледно, и то с много естетика и усет, че, да си вдъхновен, е личен избор, а добрите резултати се постигат с немалко труд и желание за усъвършенстване.
Коя е Радостина тук и сега?
Майка на две момчета на една и три години. Работя в голяма софтуерна компания, но в момента съм в отпуск по майчинство и гледам малкия ни син. Обичам капучино с много пяна, да се будя в непознати градове, да изработвам предмети с ръцете си, да търся смисъл, да прегръщам силно.
Как стана блогър?
Преди пет години се запалих по фотографията. Гледах снимки с часове. Дивях се на красивите кадри и ми се прииска да се науча да снимам. Купих си камера, след което направих блога. Онези първи снимки са много смешни, но са стъпало, по което се изкачих, за да видя грешките си и да снимам както снимам днес. Като цяло не мисля, че блогът е кулинарен. Да, има рецепти, но това е защото храната е част от това как приемам света. Обичам да се храня и за мен е важно храната да е вкусна, независимо дали е приготвена вкъщи или навън. Блогът е по-скоро от всичко по малко. Пиша за нещата, които са ми интересни на момента.
Какво е за теб блогърството – хоби, мисия или начин да се издържаш?
Най-вече хоби, както казах, не се занимавам с това професионално. Блогът е част от свободното ми време. Обличам в снимки и текстове нещата, които ми се случват. Къде се получава, къде не. Приемала съм няколко предложения за участие, но се съгласявам, когато е подходено с мисъл и идеята е разчупена. Отказвам директната реклама на продукти, не мисля, че това носи стойност както на хората, които четат, така и на самите фирми.
С какво твоят блог е по-различен от останалите?
С нищо конкретно. Не се старая да съм оригинална, а да съм себе си. Ако, правейки това, съм полезна на другите, още по-добре. Прекарвам всичко през личната си призма. Описвам пътуванията ни по начин, по който другите могат да черпят информация. Публикувам ревюта на книги или рецепти.
Ако живееше на Запад, какво щеше да е по-различно?
В чужбина има доста хора, които са превърнали страниците си в печеливш бизнес или, ако не в бизнес, то поне в нещо, от което могат да се издържат и така да му отдават 100% от времето си. Това им дава свободата да правят проекти, които са им интересни, или да развиват уменията си да снимат. В България това е трудно постижимо. Ако се увлечеш по реклама на всеки продукт, който ти изпращат, губиш своята безпристрастност и идентичност. Вече не правиш това, което харесваш, а това, за което ти плащат. Хората, които четат блогове, са доста чувствителни, когато публикациите са платени. Винаги са подозрителни, а и границата е много тънка. В чужбина такива спонсорирани публикации се приемат съвсем в реда на нещата. Наричат ги колаборации. Проблемът е че, за да се издържаш от блогърство, в България ти се налага да приемаш всичко, а там някъде се губи и индивидуалността.
Кои са блогърите, които лично ти следиш?
Колкото и да е странно не са само кулинарни. Следя Gary Pepper, Paris in four months, The Viennese Girl, Linda Lomelino, Heartbeats of a fairy, Alex Pavlova.
Трудно ли ти е понякога да намериш достатъчно мотивация, за да продължиш?
Не, блогът не е нещо, което правя насила. Ако съм в настроение, снимам и пиша, ако ли не, просто го оставям да почива с месеци. Нямам натиск да вписвам публикации всеки ден или да гоня лайкове във фейсбук. Блогът като хоби има и своите предимства.
Какво ти се иска да беше различно?
Да имах повече време за снимане и експериментиране. Да имам време да участвам в интересни проекти, да работя с талантливи хора, които търсят начини да изразят себе си. Сега има една вълна на млади хора, които измислят много креативни неща, които жонглират с идеи и ги обличат в реални събития, базари. Харесва ми.
Вярваш ли, че качествените блогове променят средата, в която живеем, по някакъв начин?
Да, те са бъдещето. Тоест сегашните блогъри са хора, които можеш да последваш (наричат ги entrepreneur или Influencer от англ.), и да възприемеш и попиеш от техния пример, затова и много компании насочват маркетинга си в тази посока. Една дума или снимка на продукт, споделен от такъв човек в Инстаграм например, води хиляди купувачи след себе си.
За какво не би писала никога?
За прекалено интимни неща. Блогът винаги е бил много личен и показва голяма част от нещата, които правим като семейство, но винаги поставям граница. Също никога не бих писала за битови и незначителни неща – с какъв прах за пране пера или с какъв крем мажа бебето си. Струва ми се безкрайно безинтересно.
А винаги?
За пътувания. Хората не се уморяват да четат или разглеждат, но това е и нещо, което правя за себе си. Много пъти ми се е случвало да се връщам година-две назад и да чета за някое старо пътуване. Миналата седмица препрочетох публикацията си за Япония. Бяхме там само преди година, а вече съм забравила 60% от нещата, които съм написала. А то са все интересни подробности, които си заслужава да знаеш. Освежаващо е.
