Има ли нещо по-тъжно на света от нея?
Почти тридесетгодишна.
Плаче на пода.
В събота вечер.
Всичко е наред и нищо не е наред.
Млада е.
Красива.
Интелигентна. Може би твърде.
Емоционално интелигентна също.
Пълноценен партньор в изграждана с години връзка.
Има си работа. Даже кариера.
Печели.
Не само от заплата. Търсена е. Не по онзи начин.
Оценена.
Все още няма дете. Но толкова желае.
Живее в центъра. На столица.
Домът й е красив, цветен, духовит.
Също като нея.
Родителите й са живи. Към момента и здрави.
Приятелите й се борят. Всеки със себе си, всички заедно със всичко.
Силна е. Поне така излежда.
Мускулите й са все още стегнати. Сърцето й трепти, но е цяло.
Всичко е наред и нищо не е наред.
Има ли нещо по-тъжно на света от нея. Сега, в момента. Няма и тридесет, талантлива и красива. Успешна. Ха.
Защо всичко сякаш се разпада, а тя се чувства като маргинален образ в почти добре написан филм, чийто сценарист току-що е напуснал работа без предизвестие, рязко, със затръшване на вратата? И последващо отлюпване на парченце мазилка на стената, което никой няма да забележи, докато не дойде време да продават сградата...
Всичко е наред и нищо не е наред.
Има ли нещо по-тъжно на света от едно съкрушено момиче, което за пред другите няма правото да се чувства така, сякаш нищо не е наред.
Нали всичко е наред...