Любов и други бедствия

40-годишна, неомъжена

40-те са впечатляващи.

40-годишна, неомъжена

Откакто навърших 40 години, че и малко отпреди това, си задавам въпроса защо кривогледите очи на общественото мнение гледат на неомъжените жени над 40 с натрапчиво съчувствие, упрек, даже обвинение. В главата ми още кънтят думите: „Почакай да станеш на 40 и ще се скапеш“, „40-годишните неомъжени жени са изгубена работа“.  

Работа? Чия работа? Не си спомням друго време (освен може би детството ми), в което да съм била по-будна, по-щастлива, по-осъзната, повече себе си. Именно 40-те са възрастта, когато си наясно с правилата на играта и имаш знанията и зрелостта да ги променяш, без да се тресеш от страх или несигурност. И все още си достатъчно млада, наопаки на общото твърдение. Именно това са годините, в които спира да ти пука. 

Вътрешните битки са спечелени, пожертваните нерви, връзки, любови, неродени деца, приятелства и амбиции са погребани в мир. Да, в мир. Противоречията на ума замират, интуицията се изостря, нуждата да се синхронизираш със собствените си енергии се превръща в намерение. Фантазията за онази слънчева къща, двата лабрадора и семейство, извадено от „Некерман“, е останала да виси забравена като бельото ти върху нощната лампа до леглото му, точно преди да си тръгнеш, сияеща от мечти, а той повече да не се обади.  

Научила си се да живееш на свой гръб и в свои собствени владения. Успяла си, плакала си, презирала си се за пропиляното време, за „грешките“. Надживяла си жилото на самотата, омразата, разочарованието, страха, болката и се чувстваш силна, завършена и красива, за Бога! Заслужено красива. 
 
Не искам пак да съм на 20. Благодаря за „безметежността“ на младостта. Благодаря на себе си, че оцелях през това шеметно, експериментално пътешествие, в което пих до дъно, обичах и се раздавах до глупост. 

Не искам отново да съм на 30. Благодаря, че минах тази декада на личностно изграждане и израстване и че достигнах границите на собствената си търпимост и устойчивост без непоправими последици за психиката и сърцето ми. 

Няма да броя колко пъти ми се е налагало да се правя на по-необразована, по-наивна или по-невинна от това, което съм, само за да не обидя или нараня нечие его; колко убедително и звънливо съм чуруликала клишета на фалшиво съгласие и така съм приспивала собствени истини в търсене на някаква взаимност, която чужди стереотипи мълчаливо са изисквали от възрастта ми. Когато този театър ми дойде в повече, накъсах сценария, ама наистина го накъсах, хвърлих го над главата си като празнични конфети и напуснах шаблона, за да празнувам своите 40. 40-те са впечатляващи. 
 
Когато осъзнаеш, че истински смислените каузи, стремежи и любови, заради които си заслужава да нахлузиш отново тежките и неудобни рицарски доспехи, всъщност са много по-малко, отколкото са те учили, ставаш практически неуязвима за безсмислени и изтощителни схватки и спорове. Можеш сама да избираш битките си, можеш да откажеш себеразрушението на жертвата или арогантността на победителя и вместо това блажено да напълниш ваната с аромати и мехурчета. За себе си и за своя огледален свят.
 
Отнякъде крещят като пред разстрел: „Деца!“ Децата не са самоцел. Те са любов, а ние сме способни да обичаме и своите, и чуждите. В любовта няма агресия, има смирение. И приемане.

Телата ни се били износвали… Не се притеснявайте за издръжливостта на телата ни! Можем да се въргаляме в снега като 10-годишни и да извървим километри, без да ни заболят ставите. Придобили сме умението да стоим изправени без чужда подкрепа, без да се предадем, огънем или разпаднем. 
 
Мирогледът ни се бил деформирал… Не се молете за спасението на душите ни! В тях почти няма дяволи - прекалено искрени, честни и наясно със себе си сме, за да развъждаме и угояваме демони.
 
Не ни гледайте отвисоко и със снизхождение! Не сме по-ниски от вас. Живеем сами, издържаме се сами, справяме се ежедневно с какви ли не анатеми като част от смахнато и объркано общество и въпреки това пак ни маркирате като непълноценни, криви, даже виновни. И освен анализите и поучителните текстове трябва да изпитваме угризения за това, че живеем собствения си живот. 
 
Нашата самота не е позор. Нашата свобода не е грях. Не познавате нашия свят. Върнете се в собствената си вселена на обвинители и обвиняеми, защото ние отказваме да седнем на скамейката.